Страх от публична изява

Има си дечица (и хора), на които публичните изяви не се удават. Аз лично бих се съобразила с характера на детето си и ще следвам него, т.е. няма да го карам да участва. Мисля, че с участие това не се изличава, т.е. притеснението ще остане за цял живот. Големите дори повръщат от притеснение.
Или нещата трябва да стават постепенно - с някакви незабележими ролички, ако може и без реплика. Аз като играех пантомима, отначало играех огледало, толкова се притеснявах, а така само си седях и блеех в стената 

 

Аз като малка бях много свита. Детето ми прилича на мен в това отношение и това е.
В детската градина, където ходи, правят доста открити уроци - танци, английски, игри и т. н. Виждам я, че участва, но когато участват всички деца. Ако трябва да го направи сама, не става. Последният път имаше реплики, излезе много намахано, каза две изречения и се разплака. Аз опитвах по всякакъв начин да я излъжа да ми изпее песен, да ми каже стихотворение или каквото са учили - не, не и не. Дебна я когато е сама - пее, рецитира, всичко знае, но в момента, в който ме забележи, че я слушам или гледам, млъква. Може би по-нататък ще го преодолеят, знам ли.
Явно има такива деца, но мисля, че не бива да ги насилваме. Може би ако поговорите с детето, ще ви каже защо става така, въпреки че от разговорите с моето момиче не стана ясно защо се притеснява и плаче.

По-добре я оставете на мира, не настоявайте. Когато сама пожелае да има роля, тогава да и дадат. Аз поне така бих направила с моите деца, големият е изключително чувствителен и не бих настояла да прави нещо, което го разстройва.

  Ще поговоря с детето задължително, аз мислех, че имаме добър контакт, всяка вечер разпитвам за градината и то си разказва, знам имената на всички дечица кой какво направил, разказва ми случки от деня... а сега излиза, че че избирателно крие от мен някои неща или нарочно ме заблуждава... не ми предава неща, които учителката съобщава за нас. Аз нямаше да я накарам нищо насила, но тя явно смята, че това не зависи от мен, а от учителките и се страхува, че ще я накажат ли, какво – и най-лесно и се струва да не отиде, от което чак се разболява, или симулира, знам ли.
 С баща и също не сме единни – той би я изправил на сцената защото според него това било ангажимент. Чудя се, дали да не поговоря с учителките защо се получава така, те са с повече опит, но като че ли никога не са виждали дете което да не тръпне от желание да му поверяват роли и даже се получава неудобно, понеже жените явно разчитат на нея, слагат я на важни места, твърдят, че се проваляло не знам какво...
    Детето ми се чувства адски нещастно, това поне е видимо с просто око...

 Едното ми дете е много притеснително и му е трудно да участва в такива мероприятия - не го насилвам и не му правя забележка. Другото ми дете е много комуникативно и с желание си казва всички реплики, когато имат открит урок или други подобни изяви. Просто характер. Аз като дете бях много притеснителна, но после професията ми изискваше комуникация с много хора и трябваше да съм доста убедителна - лека полека се прчупих и сега не се притеснявам. А една от приятелките ми от детските години беше толкова стеснителна, че когато майка и я изпратеше да си игаре навън, тя стоеше подпряна на една стена и само ни наблюдаваше отстрани. Същото това момиче сега е лекар, много добър специалист.
За мен най-важното е да не се създава комплекс на детето.

Разбирам позицията му, но по-скоро бих говорила с госпожите в градината да не и дават подобни ангажименти, които явно не са по силите на детето. Може би, ако ролята и е по-незабележима, не толкова ключова, ще се престраши да излезе на сцената?
Детенцето на една приятелка наскоро отказа да участва в тържеството на детската градина. Ами как не, дете на 3г. да го изтипосат пред н-брой хора в зала Хр. Ботев  . В нашата градина дечицата гледаха стреснато пред публика от 30-40 човека, пък пред хиляда и отгоре... не ми се мисли  

Дъщеря ми се страхува от публични изяви също.
Веднъж не ми беше казала и разбрах в последния момент. Въпреки сълзите и молбите й я накарах да се качи на сцената, защото трябваше да танцува с още едно дете и изобщо другите разчитаха на нея. Ангажиментите трябва да се спазват - ако не е искала да се качи на сцената - трябвало е по-рано да каже.

Когато обаче съм наясно с това, което предстои, не я насилвам, гледам нещата да са с минимално, но увеличаващо се напрежение.

Същото бих те посъветвала и теб. Дъщеря ти не е постъпила хубаво като е скрила. Решението на какъвто и да е проблем не е да се криеш от него. Не е обаче и да се насилваш. Можеш да говориш с учителките да не й дават роля (ако може), а само да присъства първоначално на сцената, после нещо малко или в група и т.н.

Отделно не е ОК детето ти да мисли(ако е така), че учителките му имат по-голяма власт в/у него от родителите. Това мен лично много би ме притеснило.  

Дъщеря ми е 2 - ра група и за двете години имаха само едно тържество, тази година, на което тя се представи доста добре. Обаче преди 10 - ина дни имаха тържество, на което дъщеря ми е трябвало сама да пее песен. Ние родителите не присъствахме, защото тържеството е било за хора от Общината. Когато е дошъл реда на Ани да пее, тя застанала пред тях и както госпожата се изрази "блокирала напълно". На въпроса ми: "не е искала да пее ли?", тя каза, че си изпяла песента, но през цялото време треперела и видимо била ужасно притеснена. След това доста време й трябвало за да се успокои. И аз това притеснение не мога да си го обясня . На първото тържество също имаше гости, вярно че бяхме родители, но все пак всички я гледаха.
След като госпожата ми каза, аз се опитах два три пъти да говоря с нея, но тя категорично казва, че не се е притеснявала и, че много добре си изпяла песента и с това се приключва разговора на тази тема .

  Точно за тая зала Христо Ботев си имахме разправии.. само дето моето е вече на шест, а още се ужасява от това. Цареше такова оживление, и рокличка ни дадоха, и толкова настояваха и я убеждаваха три учителки да отидем, една след друга, всички го приемаха като много хубав празник...
 Мисля че направихме ужасно лошо впечатление с това, че не  можех по никой начин да я накарам да отиде, даже и само да гледаме.
 След това последва и още една серия от мероприятия, които се наложи да пропуснем, като денем явно репетира, защото я е страх да откаже, гарнирани с няколкодневна нещастност,  която аз отдавах на физическо неразположение...
  Абе хем ми е смешно, хем се чувствам и адски кофти и с неудобство пред учителките и се чудя как се стигна до тая ситуация..

  Последното което Иса е казала е другото, което адски ме притеснява - детето ми е твърдо убедено, че в детската градина учителките имат пълна власт и родителите там нямат думата.

И моята дъщеря в началните класове се притесняваше от участие в такива мероприятия. Учителката й се опита да ме притисне да я принудя, но нищо подобно не направих. Оставих детето си да реши само, все пак за мен беше по-важно как се чувства тя и как би й се отразил такъв натиск, отколкото да угодя на учителката.
Естествено, разговарях с дъщеря си, за да разбера причината, поне това бях длъжна да направя, за да мога ако има някакъв проблем (психологически или с отношението на съучениците) да помогна да се реши. Причината се оказа просто - притеснение. Не е задължително това да се наследява, не бях такава, напротив - все се навирах къде какво имаше - рецитали, танцови участия, хорове..., но никога не съм имала амбиция децата ми да имат същите нагласи.
Съветът ми - дори и причината да ти се струва несериозна, не го притискай, не го задължавай. Детето ти ще оцени разбирането от ваша страна. С времето то ще се отпусне и е възможно дори само да проявява желание за участие в подобни неща.

Според мен трябва да смените "плочата" щом детето е нещастно от тоя пусти натиск от страна на учителките. Да не я включват в никакви такива изяви, докато не се успокои, да забрави и т.н., изобщо да не й се говори по темата. След като се успокои и разбере, че монетата има и друга страна, може сама да пожелае пак да се включва в изяви. Но тя да поиска, нейна да бъде инициативата.
Ако не я включват зорлем, няма да има проблем за никой, тя ще е щастлива, че е оставена на мира, нито ти ще се чувстваш кофти пред учителките, нито на учителките ще им се провалят мероприятия.

  Много ви благодаря, момичета, на всички, нещата които казвате са ми много полезни, явно че ще трябва нещо да предприема, но някак си не мога още да си избистря каква е правилната посока...
 Няма да я принуждавам нищо, това е ясно, признавам, че не очаквах учителките да са толкова настоятелни, но пък ги разбирам, подготвянето и представянето на такива неща е много важно за тях... дали във всички градини учителките приемат толкова сериозно тия работи, или е само в нашата не знам...
 явно просто не съм оценила правилно ситуацията в градината.

Настоятелни са, защото приемат такава ситуация като личен и професионален неуспех. Едва ли се интересуват от психиката на детето и от това как ще се отрази натиска, по-скоро важното за тях е да не се изложат, да няма лоши коментари за работата им като учителки. Просто изкривяват нещата. Но ти постъпи така, както ще е добре за детето ти, а не за оценката на професионалните умения на учителките.

според мен може да се преодолее и детето, че и възрастен човек да се научи. Излизането на сцена или пред хора, трябва да се представи като нещо положително, дефицитно и съответно желано.
Детето какво казва за това, че не иска да излиза на сцена? Все някакво обяснение дава, не вярвам да не сте говорили по въпроса.

 как да не сме говорили... казва  "Срам ме е, ти знаеш ли какво е да те гледат толкова хора" и реве. Даже не искаше да ходим на едно абитуриентска изпращане, защото чу че е празник и явно се уплаши да не я карат да прави нещо, едвам я убедих, че никой няма да я закача за нищо.
 На приказки, колко е хубаво да ти дадат такава роля, значи се справяш добре , правиш нещо най-хубаво отговаря "не искам, не ме интересува" и пак реве. Нито костюми я блазнят, нито почести, нито нищо.
  Също така реве и когато предлагам да отидем при учителките и да им кажа, че само ще гледаме - "не, не, те ще се сърдят". Няма как да завлачиш шестгодишно дете някъде културно, без негово съдействие.
  Учителките ни са много опитни и с много силен авторитет, явно при тях няма тън-мън и тя се страхува да своеволничи, единствения приемлив вариант за нея е изобщо да не отиде. А като и кажа, че така разваляме сценките казва "не, не те ще сложат друго дете".
  На централния празник категорично отказахме да не отидем, защото той беше главното събитие за годината, месеци репетираха и тя имаше много важна роля... перфектно си се справи и аз мислех, че ще преодолее неприятното чувство. Нищо подобно, не ще и да чуе. Единственото което се забеляза, е облекчение, че и това е минало.
 Абе трагедия.
 А пък тия непрекъсното подготвят разни празници и представяния, то няма месец без такова.

 

значи, оставяте го детето на спокойствие, говорите с учителките да не го закачат и така, докато се успокои! Натискът е твърде голям и дори да има някакви смътни желания, те се задушават. Може в училище, при други деца, с други учители, нещаата да се обърнат. Нищо лошо няма да се случи, ако не участва в публични изяви, освен да се нарани родителското самолюбие.

Ирис, успокой топката. Не насилвайте детето. Ако трябва ще пропусне няколко изяви - голяма работа. Не й говорете, не я натоварвайте излишно. Кой знае какво й е на душичката. Според мен ще израсте този страх и неудобство. Само не я карайте да изпитва чувство за вина. Всяко нещо с времето си. Аз бях много отворена като малка, пък в пубертета бях супер задръстена, срамежлива... А сега да ме видиш какъв звяр съм.

С дъщеря ми постъпвам по следния начин. Много й четкам егото. Постоянно й повтарям колко е красива, умна, колко хубаво пее, рецитира... А милата грачи, а не пее.   Много е артистична, повтарям й го често. Тази година в градината й бяха първите публични изяви. Аз отрано започнах да я обработвам колко много ще й ръкопляскат, ако си каже силно и изразително стихчето. Самата аз през цялото време й се усмихвах и насърчавах. Но май си е до характер и темперамент. Дъщеря ми е много общителна и нахилена. Самата тя обича да се изявява, да е в центъра на вниманието, да води парада. Но пак казвам - аз самата я насърчавам, на моменти дори прекалявам. Тя много държи да е печена мадама, а знае, че срамежливите не са от печените.  

Никакво родителско самолюбие няма да се нарани, хич не ми дреме за изявите, даже и баща и иска да настояваме не заради представянето, а за да не свиквала да клинчи от възлагани задачи, и също защото в детската имало значение за статуса какви роли ти дават в сценките и щяло да и е кофти, ако не и давали.. Аз не съм ходила и нямам представа така ли е...

  На мен в конкретния случай ми е главно заради учителките, иначе самото дете иска единствено да бъде оставено на мира и май така ще бъде, има време за всякакви напъни. Аз искам само да и е приятно, защото таман преминахме лошия период в който ревеше от ходенето на градина въобще и взе да ходи с удоволствие, сега пък това...
  Не очаквах проблем от тая посока, защото в къщи изнася многочасови представления на куклите или на нас с поклони и прочие, знаете как правят децата... но явно нещата са стигнали доста далеч за да ме лъже така изобретателно или да симулира само за да се измъкне.

ами, бащата като толкова го е грижа за статуса, той да излезе вместо детето! Явно това го вълнува повече от състоянието на детето!

  Май има такова нещо... мисля че не схваща колко лошо може да се чувства детето за да е тревожно дни наред и да се мята цяла нощ докато не мине представянето, според него трябва да преодолява страха си и подобни, абе мъжка му работа.
 На мен ми се струва, че репетициите и тия работи, костюмите, ролите, трябва да са свързани с позитивно чувство, нали е празник, мама му стара, а не детето да седи на нерви като струна.
   

Категорично съм съгласна с това изречение.
Също съм съгласна, че човек може да се научи да го преодолява, но това става с времето и натрупан житейски опит, което не може да се очаква от едно 6 годишно дете.
Смятам още, че може да се дължи на поведението на госпожите. Случвало ми се е, вече като възрастна, съвсем осъзнат индивид, да се чувствам ужасно в присъствието на определен човек (в случая пряк началник). Все намираше начин да ме унизи, да омаловажи изказването ми или да коментира представянето ми все от най-лошата страна...едва ли съзнателно, но все едно за потърпевшия. Възможно ли е дъщеря ти да изпитва нещо подобно към госпожите? Някакъв постоянен страх, че няма да покрие очакванията им?

 Не знам. Принципно е възможно, макар че те са готини. Едната е много гушлива, другите са по-дистанцирани, но общо взето много сърдечни. Хвалят я, и тя е едно от най-развитите деца, понеже е родена в началото на годината и е от най-големите.
  Но малката е силно респектирана от реда и порядките там и нееднократно ми е казвала че там има "Наши си работи" които стават както учителите и директорката кажат, и в които аз, демек родителят не мога да се меся.
  Като се замисля, тя май не ми вярва, че мога да контролирам учителката до някаква степен и сигурно за това не ми казва колко много се страхува.
   Самата тя не може да откаже, като я разпределят за роля, не вярва, че аз мога да повлияя на това нещо, страх я е и ако отидем, и ако кажем, че няма да отидем, явно най-подходящо и се вижда да лъже или крие, или да се престори на болна.
 

Тук стана интересно!   Ако бях на твое място, по най-бързия и ефективен начин бих си върнала първенството като авторитет и власт в очите на детето. Например, като обещая на детето, че ще говоря с учителките и ще поискам от тях да не я закачат за разни сценки, стихчета и др. Ако беше моето дете, бих го възприела като нужда да го закрилям, а не да се съгласявам с другги хора детето ми да прави неща, коитто то не иска. Все пак, не става въпрос за изпит, където да е важно детето да излезе и да рецитира, иначе да не го приемат в училище, а за обикновени градински тържества, които никой няма да помни догодина! Да, и нещо много важно щях да забравя - бих поощрила детето да отказва и да си държи на отказа, щом не иска да участва в представления, и бих му казала, че то може да откаже, а акко го притискат да кажена учителката да говори с мен. Правила съм го това, последното, и многодобре се отрази на самочувствието на децата.

и аз бих желала да се включа, макар да не сме в градинската възраст.
Аз бих поощрила друг талант на детето или ще наблегна на това, което прави с удоволствие в градината, в къщи, да чете, да оцветява, да реди пъзели, да танцува и дори може на извънградински уроци да го заведа няколко пъти, при други учителки да видя дали така пак ще се държи.
Също така щях да опитам да върна доверието на детето си, мисля, че авторката го губи, дано това не се задълбочи.
Бих говорила също така с учителките, че за мен как се чуства детето е по-важно от това дали е изпълнило задачата. Всички сме наясно, че задача, поставена извън рамките на възможностите ни, е трудно изпълнима. А за детето това е травма, т.к. това са едни от първите сблъсъци с трудностите при изпълнението на даден ангажимент било към групата деца, било към учителките, било към себе си.
Това се изгражда постепенно, но не с травмираща за детето настойчивост и втълпяване на страх и какво ще кажат другите за теб.
Нека дадат роля на статист на сцената, или да участва в изработването на костюмите, декорите, да потанцува без реплики на сцената, да каже една думичка или да мине през сцената като облак дъжд примерно или слънцето, което изгрява, зависи от сцената.
Но трябва да им се каже, че детето не се чуства добре именно от това, както и от страха си към тях да не би да ги огорчи.
За детето също е важно да знае, че има подкрепата и разбирането от родителите си. За да знае, че може да намери такава и в бъдеще при по-сериозните взаимоотношения и неща за решаване и т.н.
Знам, че като бях в детската градина, имаше по-свити деца, помня, че тържествата ни бяха такива, че имаше деца-статисти: на седянка плетяха уж нещо, момчета се разхождаха насам-натам, някой се правеше на самолет без да говори нищо и др.
А да питам как се чуства детето, когато го водите на куклен театър или на концерт, възхищава ли се или не е очарована?

 И аз така мисля. Със сигурност ще говоря с учителките, ние по принцип сме в много добър контакт, особено с едната, при миналите случаи тя самата потвърди и то пред детето, че никакво настояване, празниците са за да е приятно, ако искаме само да гледаме, каквото иска детето това, цуни-гуни.
   Сега най-важната ми задача е да убедя хлапето, че може всичко да ми доверява и че аз мога да му съдействам, ако има проблеми в градината, което на тоя етап май не е налице.

  театър и концерт обича много, често ходим.

Първо помисли защо детето има тази представа?
Кое му е създало идеята, че учителките не подлежат на твои (а и най-вече) на бащиния му контрол. Доста необичайно, особено когато се касае за малко момиче. 

Едно просто изявление, че вие го подкрепяте, че може да ви се довери и т.н., няма да свърши работа, ми се струва.

 A kakvo misliat y4itelkite za tova?Te dosega ne sa li zabeliazali deteto 4e se pritesniawa,kazvah imalo e i drygi sly4ai,zahto prodaljavat da go pritiskat?

 Нормално било да има по-притеснителни дечица, я как хубаво се представила като идвали еди кои си - явно непрекъснато се мъкнат някакви, я студенти, я общинари , един път бяха заснемали занимание, за което не можах да изтръгна смислени показания.

 на вас винаги ли ви съобщават когато децата ще имат някакво представяне, или ще идва някой да ги гледа?

При нас да, винаги слагат предварителни съобщения на таблото за тържества и открити уроци. Но ние сме първа група, вие сте по-големи и сигурно затова невинаги ви предупреждават, в смисъл 6-годишните са по-опитни в изявите от 3-4 -годишните. 

Преди10- тина дни беше празника на градината. Едно -единствено дете, моето, не взе участие. Седя си на столчето и гледа дечицата. Една след друга групите излизаха в редата на двора, обградени от родители и танцуваха. Синът ми много се срамува и бяхме говорили, че ако не желае няма да участва.
Всичко започна в първа група, когато на края на годината, на празника на групата /само/ той излезе на сцената с другите деца, но веднага след това ме видя, разплака се и дойде при мен. Само той беше без костюмче. Притеснявал се, че ще му се допишка и няма да може да се съблече/ бяха с гащеризони/. Учителките са много внимателни. Не са го насилвали  с дрехите и са го оставили с неговите си дрешки.
Цялата тази година малкия обяснява, че не иска и няма да участва на тазгодишното тържество. Аз говорих с учителките и се разбрахме да не му дават реплики.Ходи по репетиции, знае думичките на децата,  танцува. На самия празник ме изуми страхотно като стана два пъти да танцува с дечицата, даже единия път грабна микрофона да пее. Но, си беше с децата от неговата група. Никой не го е насилвал. Пак само той беше с цивилни дрехи. Тоест беше спокоен. И в един момент се поотпусна и стана с приятелчетата си.
Но после на празника на цялата градина абсолютно не успя да се отпусне и да се включи.

Приела съм, че синът ми е срамежлив и не го насилвам.
Учителката му казва нещо много хубаво- когато децата имат празник, те трябва да се забавляват, да са щастливи. Ако за едно дете е мъчение да излезе пред родителите и да дакламира или участва в сценка, значи това не го прави щастливо и няма да му причиняваме мъки. Той се чуства добре да гледа отстрани и когато/ ако прецени  и пожелае може да се включи.

Синът ми също се чувства дискомфортно, когато трябва да каже стихотворение пред учителките, 25 деца и още толкова родители примерно...
Аз самата с ужас си спомням моите изяви в това отношение в детската градина, въпреки че са били преди 30 години ... 

Опитах да говоря с него, да го предразположа да ми се довери и да ми сподели какво го тревожи... Оказа се, че го е срам, но не само. Страх го е да не сбърка, учителките да не му се карат, децата да не му се смеят и т.н. ... обясних, че е нормално да се чувства така, че аз самата съм го изпитвала преди... че никой няма да му се кара ако сбърка, че аз няма да позволя никой да му се кара... Предложих вариант ако толкова се притеснява, да не участва. Отказа ми. По негово желание го заведох, въпреки че виждах притеснението в очите му. Тази година се справи в пъти по-добре от предишната. Колкото по-големи стават, толкова повече успяват да прикриват притеснението си /макар и то да не изчезва/...  това, че си е излял душата и се е почувствал разбран и подкрепен също помага...

И разни елементарни "трикове" и съвети - например като говори да не гледа хората в очите, да си избере една точка зад тях и да гледа в нея... и т.н.

ти от госпожите или от родителите се притесняваш

Зад страха от публична изява се крие страха от неодобрение и това е най-големият страх, дори за възрастните.

В детската градина ситуациите се контролират на база страх, защото на госпожите би им било много трудно да се справят иначе с 30 деца едновременно. Освен това в детската градина и училището грешките се отчитат като нещо лошо и се порицават и наказват.

Децата растат с тази нагласа и после цял живот се страхуват от грешки и неодобрение.
Затова се страхува дъщеря ти от изявите - да не би да обърка нещо и госпожите да и се карат.

Аз лично работя с моите деца в това отношение и се страрая да им помогна да изградят една по-различна представа за света и за себе си.

Оставете детето за малко в страни от публичните изяви. Нека ходи ходи като зрител. Обсъждайте след това какво ви е харесало, как  са се справили участниците. Щом харесва да ходи на театър и концерти и изнася такива в къщи, ще пожелае в един момент и да бъде горе на сцената с всички останали. Това обаче няма да стане като настоявате упорито, а като покажете, че най-важно за вас е тя да се забавлява, да се чувства добре и да може да каже точно каквото мисли, без да се притеснява.
От друга страна не разбирам защо всички в един момент се хващат за концерти, сценки и представления, сякаш те са най-важни за доказване на постижения. Все пак има хора, които нямат нито певчески, нито артистични заложби, но пък са невероятно добри в анализ, изследване и диагностика, конструиране, рисуване- все дейности, доста далеч от "масовката" и не по-маловажни.   

не съм изненадана, че на градинските тържества се гледа толкова сериозно и направо истерично кое дете каква роля е получило, защото на практика няма как по друг начин да се отличат децата и родителите да разберат какво се случва на изхода. То си е и много гъделичкащо родителското самолюбие, признавам си чистосърдечно! Моите, че са толкова големи вече, и от малки са на сцена по разни изкуства (та чак вече ми втръсва все да стягаме дисагите), пак ми трепва като трябва да излязат на училищния тържествен годишен концерт или да ги наградят публично и те трябва да кажат две изречения, а хем обичат да са в светлината на прожектора, много са суетни и двамата! Човещинка си е, важното е да не се прекалява и да не се прави на всяка цена. Всеки път умирам от ужас да не блокират и да не се разреват на сцената, и докато не свърши, не мога да се отпусна.

Моята дъщеря, която наскоро навърши 7, също ужасно се страхува от публични изяви. И на пролетното, и на тържеството за 1 юни, когато излезе да си каже стихчето, каза 2 реда и се разплака. На първото тържество поне после успя да си каже стихчето, а сега беше някакъв ужас, не искаше дори да се върне при другите деца и известно време седя при мен. Още като влезе в стаята и започна да плаче, но аз я помолих да се успокои, седнах напред и и казах да гледа само мен, но уви. Иначе обича групата, има много приятели и с удоволствие посещава занятия от първия ден.
Честно казано, направо сърцето ми се свива ужасно за детето ми, защото знам, че страда. Търся вина в себе си, съпругът ми също ме упрекна, че съм властна и съм шашкала детето. Мисля дали да не потърся помощ, но не знам дали така няма да направя съвсем голям въпрос...
Да, предполагам е така.

Лично аз не бих предпочела да държа детето далеч от изявите, а да преодолеем проблемите заедно. И с колкото повече подобни ситуации се справим, толкова по-добре.

Сигурно повечето от вас си спомнят времето, когато сте се учили да шофирате. Как сте се страхували и как сте предпочитали да се возите, вместо да се потите от притеснение, докато стигнете до набелязаната дестинация. Спомняте си сигурно и огромното облекчение, когато стигнете. Но веднъж преодоляли страха, се радвате че не сте се отказали в началото и изведнъж шофирането се превръща в приятна и лека дейност. 

Това изживяват и децата - страхуват се нещо да не объркат и да стане "катастрофа".
Помагайте им да се справят със страховете си и така ще им направите дар за цял живот.

При аналогията с шофирането, ключът към разрешаване на ситуацията е желанието да се научиш да шофираш и да си готов да се качиш зад волана. Не си пристъпила към колата, докато не си поискала. В случая явно детето не иска да шофира, затова и няма смисъл зарлем да го влачиш към колата. А и аз предложих да бъде оставено на спокойствие за някакво време, колкотоо е нужно да се успокои, а не завинаги.

По принцип и на теория си права

Има обаче хора, които просто не са родени да се изявяват публично ... и колкото и да се мъчат, нищо съществено няма да се промени...
Ако детето не иска - не бих го карала да го прави.

Категорично не съм съгласна.
Какви проблеми?
Децата нямат проблем. Те са срамежливи и не обичат да са център на внимание.
Ако това е проблем защо не погледнем и от друга страна. Прекалено отворените хлапета, граничещи с нахалство също може да се каже , че имат проблем със задръжките.
Но да не измествам темата.
Много е лесно да се каже- да работим в тази насока, да вървим по пътя заедно..и т.н.
Конкретните предложения са добре дошли.
 Иначе много ясно, че родителите с притеснителни деца се опитват деликатно да говорят с децата си, обсъждат ситуации, дават мнение и съвет.
Аз правя така.
Вижда се, че синът ми не е щастлив, ако трябва да излезе да декламира и не му го причинявам. Имаме напредък, защото на последното тържество не седя в скута ми, а беше в групата. За мен това е крачка напред.
Чуства се сигурен сред познати деца.  Изтъпанчен пред фотоапаратите на родителите му е тягостно.
Мисля, че постъпвам правилно.
Никъде не съм прочела мнение на психолог едва ли не, че клин клин избива. Напротив. Говори се, че трябва деликатно да се действа и да се съобразяваме с чуствителността на децата си.

Ами няма лошо - затова всеки действа според собствените си разбирания.

Аз смятам, че зад всяко неумение, плахост, срамежливост се крие някаква психологична бариера, затова я търся и за себе си и за децата си.

Смятам също, че няма как да се преодолеят страховете, ако стоим далеч от тях. Страховете са игра на въображението и докато не се убедим лично в това, не можем да се справим с тях. Затовя трябва да заставаме очи в очи с тях, като не казвам че това трябва да става веднага и насила. Естествено плавно, полека, с много разговори, обяснения, окуражаване и положителна обратна връзка.
Важнато е децата да се убедят, че няма нищо страшно на сцената - и да сбъркат, и да забравят, и да се провалят, публиката и най-вече ние ще ги аплодираме и ще се радваме на участието им.....и в това децата трябва да се убедят ЛИЧНО, не от нашите думи, затова просто трябва да се качат на сцената.
 
Примерът с шофирането може да се приложи за много други неща - говорене пред хора, изпълнение на отговорен проект (това са все примери, за да можем да си представим, какво чувстват децата). Ето една реклама, която много добре илюстрира темата:
http://www.youtube.com/watch?v=CIRqTGOMJic&feature=player_embedded

Когато едно дете се крие в полата на майка си при среща с непознат- това не е страх от критика, това си е чисто срамуване.
Нека не бъркаме нещата. Срам и Страх. Може в някои ситуации да имат близък произход, но в частност са различни състояния.

и аз съм съгласна, че това е общата нагласа. Има и изключения, но както за всяко правило и те са малко.
Така е, наистина първо трябва да се открие причината защо да не иска да участва в публична изява и каква е тя - дали пред родители, пред други деца от градината, пред много хора, дали е пеене, рецитиране, танцуване или всичко, дали е от страх да не сбърка, да не се карат училките, дали е от притеснение дали ще се справи и няма да забрави какво трябва да прави и т.н.
След това, открие ли се причината, според мен детето не трябва да се пресира на всяка цена да участва и веднага. Ако се работи в посока премахване на причината, след време няма да има проблеми. Но това да става плавно, с повече обяснения, ако трябва, изчакване, уважаване на детското мнение и крехко чуство, убеждаване в способностите му, че може да се справи или че дори и да сгреши другия път ще бъде по-добре от сега. Като в същото време детето получава подкрепа от родителите си и знае, че ще бъде обичан винаги.
И според мен последователната работа в тази насока, да преодолее неудобството си, ще доведе до положителна промяна дори и след по-дълъг период.
Детето не трябва да бъде оставяно, обаче, и само' със страховете си или притесненията си. По-добре просто да се намалят изявите, както са писали и по-горе, да се включва по желание в началото, след това с по няколко реплики, или само с присъствие на сцената.
Може би повечето деца минават през такъв период, някои по-късно, някои по-рано в годините си, някои го преодоляват по-бързо, друго по-плахо, според мен това е нормално за поведението на едно дете.

  Всички тия причини. Доколкото разбирам, а ние много си говорим по тия въпроси, понеже тя изразява непрекъснато недоволство и неприязън още от самия процес на подготовката, неприятно и е  и репетирането, и се страхува, че няма да може да си научи ролята, че ще сбърка, че учителките ще се карат, че ще я гледат непознати, и докато се подготвят беше в напрежение дни наред докато не мине поредната изява.
 Има деца, които са като риби във вода в това нещо, но моето просто не е от тях. Нали знаете, как има деца, които на ония шумни празници с клоуни по естрадите и подобни могат да излязат отпред и да изпеят нещо на микрофона, да асистират на фокусника и прочие, моето хлапе се ужасява от тия неща и още от силната музика си запушва ушите. А от клоуните просто я е страх.

  засега няма да я закачат да прави нищо, докато сама не прояви желание.
 
   Според баща и, обаче, не е правилно така и той я обработва психологически в духа на преодоляване на страховете и подобни. Абсолютно вярно е, че когато се научиш да правиш нещо добре, то ти прави страхотно удоволствие и страхът изчезва, но не съм сигурна дали същото се отнася и за публичните изяви...
 Още размишлявам по въпроса. самото дете твърди, че го е срам, но и аз вече се обърках какво е в случая точното разграничение между срам и страх.

Iris, разбирам, напълно детето. Убедена съм, че с времето това ще изчезне. Просто не превръщайте това й нежелание в проблем.
Да не бъда голословна, да си призная до 5ти клас не обичах да рецитирам, в градината пеехме, театър правихме, но не съм рецитирала, роли в приказки съм имала. А за рецитала въпреки че пиша и сега стихове, но съм излизала пред дъската и не съм искала да рецитирам, първо, че не бяха мои стихове, второ, че ме беше срам да изпадам в патоса на стихотворението.
Но пък от малка съм пяла в хор до 8ми клас, дори солистка бях първи глас, в градината съм рисувала на статива почти винаги, редувахме се с брат ми. Наистина защото го правехме хубаво и с удоволствие, учителките най-често нас слагаха там 
също така съм ходила на състезания и като малка, не съм се притеснявала повече от нормалното, но съм изпитвала удоволствие.
След това 6ти клас и т.н. приех рецирането в клас като задължение, трябва да ме изпитат на еди кое си стихотворение и автор и т.н. няма как, стараех се, налагах си воля така да се каже. А като по-малка просто се притеснявах и това е, не мислех за нищо друго.
Иначе, в групата съм рецитирала, вкъщи рецитирах, дори съм си измисляла стихове и съм ги правела на песни
Така че мисля, с времето всичко ще дойде на място, но без да се пресира детето, сигурна съм че други неща й доставят по-голямо удоволствие в момента. Кой знае, след време може да стане журналист или телевизионен водещ!
п.п. в момента изнасям сташно много презентации дори пред чужденци, така че - всичко с времето си, просто внимавайте като родители да не прекрачите границата на ранимост на детето, много е крехка понякога мисля, че можете да вярвате на думите й, сега е объркана и от Вашите въпроси може би не изтъква само една причина и най-точната, но в случая можете да се доверите и да приемете също така, че всички деца са различни. Съгласна съм, че сценките и това, което правят в градината, е част от обучителен процес, но съгласете се, че не всички сме имали по всичко всеки път шестица!

Предполагам си казва стихчетата в градината, участва в игрите и сценките там през деня, но не желае да се показва пред публиката с тях, нали така?

  Точно така. Учителките са доволни от нея, понеже доста бързо си научава нещата - в групата има доста по-малки деца, родени към края на годината и  палави момченца, които не им пука особено за стихчетата, така че те разчитат на нея като съвестно дете и я избират. Така ми каза учителката. Но се рзбрахме, че щом това и е неприятно и я тормози, ще я оставят настрани и само ако тя се включи.
 По нататък ще видим как ще бъде. Аз направих и голяма грешка, че я записах на доста от платените занимания, понеже мислех, че ще е кофти, ако другите отиват, а тя не, но се оказа, че там също не и представлява удоволствие, а натиск.За следващата година ще си знам и ще я оставя само на задължителните. Има и друго – тя се ужасява от самата шумотевица и напрегната обстановка преди представяне, явно усеща, че и учителките са напрегнати и разчитат, понеже за тях представянето е атестация...
     Но са много разбрани и с позитивно отношение към самото дете, така че надявам се постепенно да се справим.

убедена съм, че ще се справите, не е това най-важно на света
да е здравичка, да се чуства добре сред връстниците си, ще се научи и да поема отговорността да прави неща, които са по задължение, не само за удоволствие има време.
Все пак - това е детство! Толкова много повишихме изискванията към децата си, и времето е такова, забързано...
успех 

Моето мнение е , че не трябва да настоявате детето да се изявява. Много щом се притеснява значи  се притеснява и толкова. Може за цял живот да й остане травма. Съобразете се с нея и не я карайте да го прави. Поставете се на мястото на детето ....

  Благодаря ви на всички, момичета.
  Може би сте останали с впечатление, че аз или баща и искаме да се изявява по някакъв начин... но всичко се получи поради моето непознаване на градинските особености.И вероятно понеже съм подценила тревогите на детето от тия непрекъснати неща, които се организират там.
 Просто не се бях сетила, че те на практика непрекъснато репетират нещо – първите месеци празник за есента, после дядо ти Коледа, таман мина и дойде първа пролет, осми март, празника на групата, празника на градината, откритите уроции, празниците на танците и английския и още някакви посрещаници на кметици, политици, студенти първи и н’ам какви копки и на практика се оказва, че те вечно са в процес на някакви подготовки на сценки и песньовки.
 Аз виждах, че понякога детето е напрегнато и не му се ходи, че не се радва изобщо на празниците и ни най-малко не се блазни от костюми и ръкопляскания, но ежедневието на градината явно е такова, а и двамата с баща и сме смятали, че така свиква човек да участва в в групата, създава си принадлежност, поема и изпълнява ангажименти. Според баща и и сега правя грешка, като казах на учителката да я оставят малко на мира, защото щяла да си свикне и да спре да се срамува и страхува.
 Обаче факта, че детето нарочно укрива, симулира,  а и направо лъже само за да не ходи на поредното, явно говори, че се чувства зле. Поне разбра, че аз не и се сърдя, задето не е отишла, а само съм притеснена за лъжата.
 Добре че идва ваканция, дано догодина като е по-голяма и да не се страхува толкова.

Аз и досега имам страх (направо ужас!), ако трябва да се изявявам вербално пред много хора.
Имах прекрасна преподавателка в университета, която говореше за сценичната треска и дори правехме във времето за упражнения различни тренировки за справяне с stage-fright.
Има известни начини за справяне, но аз и до ден днешен не се преборих.
Детето ми е коренно различно от мен.

Ирис, аз не бих настоявала детето ми да има сценични изяви, ако това му носи силни негативи и неприятни усещания.

Аз бях такова дете.Все искаха да водя някакви тържества,че съм имала силен глас и дикция.Не насилвайте детето! Има си хора за сцена.Не можем всички да сме еднакви.Всеки трябва да се изявява там, където е силен.Ако си математик да те водят на рисуване и ако искаш да си футболист да те водят на цигулка-насила какви успехи ще постигнеш.Важен е душевния мир и психическото здраве.

 Момиченце на 6 год. родено за сцена.Това не може да се възпита,ако не ти идва ,,от вътре'' Малко хора могат да се държат така пред толкова много хора.
http://www.youtube.com/watch?v=8cwfQD9fNHU&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=TcMokIgd8iU&feature=related