Психическия тормоз или Колко много те обичам

За жалост връщане назад няма, човек си взема поука, и продължава напред.  Много сили се искат, за да се зачеркне в мислите нещо подобно, но не е невъзможно. 

Аз всичките унижения, сълзи и мъчения почти съм ги преодоляла. Почти не се сещам за тях. Присетя ли се обаче започвам да се самонавивам, че това си е било лош сън и че не се е случло. Малко е банално, но помага. Не искам да се правя на светица, но даже съм му простила на БНД-то тези неща и не го мразя / е не бих се върнала при него де/. Всичките тези неща, които съм преживяла ме карат да се гордея, че въпреки тях съм се изправила на крака, продължавам и не съм се скапала.

Класика в жанра!
А пък всъщност като се замислиш - какво лошо и така да е?

И параноичната ревност.
Моят БНД ми искаше дневен отчет какво съм правила, съчетано с непрестанни проверки по телефона. И това, докато съм на работа. И ми заявяваше, че ми се губят часове, нямало обяснения за тях и не му излизат отчетите.
Бяга се от такива хора. Не се оправят. От психически до физически тормоз крачката е нищожна.

Абсолютно едно към едно, като че ли някой ми е прочел мислите.
Какво да ви кажа момичета, в тази ситуация съм от доста години и все още не съм взела никакво решение. Постоянно намирам оправдания в ситуацията. Живеем в чужбина от почти 8 години, дълги години не работех, бях материално зависима, междувременно родих дете, пределно ясно ми беше, че това няма да е вечно. Ето че вече от 1 година работя, преместихме се в друга държава, той не работи, детето е на детска градина до 13ч, аз работя на смени и той го гледа. Всичко това обаче не ме прави независима, контролира всичко, приходи, разходи заплахи, че ще си тръгне и да видим тогава как ще се оправям сама с дете и работа. Не мога да напиша всичките му изцепки и психопатски постъпки, ако на някой му се чете имам публикации от преди няколко години.
Ще ви споделя едно от последните изпълнения. В понеделник излизам отпуск, пътуваме за Бг. Там са родителите ми и сина ми от първия брак,който вече е пълнолетен и самостоятелен. Беше ми поставен ултиматум, че ако взема и един бонбон да им занеса, да си търся начин да пътувам, щото той нямал да мъкне в колата неща за моите близки. Всичко това придружено с обиди към мен, сина ми и родителите ми. ИНаче е много "мил" и постоянно ми повтаря, колко много ме обича и как не иска да ми причинява никакъв тормоз, ама аз съм си го била просила.
Прегръдки момичета, на този етап не мога да давам съвети и дори кураж, защото самата аз все още чакам чудото да се случи и най-накрая да взема РЕШЕНИЕТО. 

Извинете ме за грубостта, но никакви чудеса няма да ви се случат.
Най-много по-често да ходите насинени.
Не разбирам как се оставяте с години да живеете така. Ако не можете съвсем сами - има близки, има организации, които помагат на жени в такова положение. Май наистина само оправдания си намирате...

Винаги и за всичко ти ще си му виновна....Да. И че вятърът духа от север, а не от северозапад, пак ТИ ще си виновна. Може и да те пребие за това, негова воляЧ
Виж аз от позицията на опита, ще ти кажа кое е единственото нещо за което си виновна ТИ - че го търпиш и му даваш шансове, които той никога няма да оправдае!

И аз все виновна бях за всичко.И затова,че ме бие сама съм си го просела,защото не съм му мълча...Вечно виновна за лошото за хубавото той.Не знам,какво да посъветвам Кортни,освен да прецени кога е момента.Той сам ще дойде ,ти само трябва да действаш тогава.Сега обаче ти е рано,поне от това,което си написала така ми изглежда.
   Не е лесна тази стъпка момичета и съвети в такива ситуации не бива да даваме.Това,че ние сме се избавили от нещастното си съжителство,би трябвало само да ни кара да бъдем по-толерантни към нерешителността на другите.Имаш моята морална подкрепа,ако желаеш Кортни ми пиши на лични 

То и аз като се замисля като чета тук някаква такава история или чуя от някъде и си казвам ,,, Защо да не го напусне ? Това е най - лесното.,, Ама после се сещам аз колко нерешителна и голяма шматка бях. Да съм честна, ако той не беше решил да се разделим май още щях да си го търпя и да деградирам все по надолу и по надолу.

Дълги години след раздялата осъзнах, че върху мен е бил осъществяван психически тормоз. Подобен на описания от преждеизказалите се. Ризите и панталоните не били изгладени перфектно, на манджите ми се даваха оценки (сравнявани с тези на мама), не съм била перфектна домакиня (ами не съм, признавам си), и прочие, прочие глупости.
С годините от усмихнат и със самочувствие човек се превърнах във вечно притесняваща се за всичко. За съжаление и сега, десет години след раздялата, аз нося бремето от този тормоз. Хем няма за какво, защото живея сега с най-толерантния човек на света. Ама психиката ми се е изкривила.

..." Колко много те обичам"
 Този израз май винаги е паравана на психическия тормоз
 "Ти... не изглеждаш добре... защо не си облечеш нещо по-...."
Това нещо съответно никога не се намира, ако щещ в злато и скъпоценни камъни да се облечеш...
 "Ти не готвиш добре.... защо не направиш..."
Каквото и да направиш никога не е достстъчно.
 Всичко това казано уж като голяма загриженост: "Ама аз го казвам за твое добро"

 Дааа и аз като вас, през лудите студентски години попаднах на такава "любов". В началото наистина си мислех, че човекът наистина е загрижен за мен, че постоянно ми се обажда защото много ме обича а той постоянно ми го повтаряше, докато в един момент това започна да ми тежи.
Критиките ставаха все повече и повече:
 Дебела съм била, трябвало да спортувам...(щото господинът има комплекси, че е дребен явно)
 Глупава съм била - щото учех в полувисш тогава институт а той-геният във ВУЗ
 Произходът ми - селски, защото родителите ми са родени на село, пък той - кореняка гражданин... аз трябваше да си оправя селските маниери и да ги превърна в аристократски обноски.
 
 Минаха близо 2 години докато успея да се откача от тази "голяма" любов и нееднократни предложения за брак.
 По-късно попаднах на страхотен човек, въпреки това много трудно се реших да се омъжа.
Създадохме прекрасно семейство. Имам прекрасни приятели и ни за момент никой никога не ми е намекнал ни един от всички кусури които ми бяха намерени.

От тогава минаха 20 години. Много пъти се улавям, че още ме гони "параноя" и комплексите от тази 2-3 годишна връзка.

 Не исках да знам нищо за него но скоро по някаква случайност се срещнахме... човекът сменя приятелка след приятелка в търсене на идеалната и до сега аз съм била най-добрата, по-добра от мен нямало

Оказа се, че и дебела мога да бъда харесвана обичана и оценена.
Полувисшето ми образование, което според него не беше образование (медицинско), никога не ме е оставяло без работа, както и винаги ми е давало възможност и шанс да живея и работя в чужбина.

Моят съвет е: Имайте самочувствие! Винаги има достатъчно хора, които могат да ви оценят такива каквито сте. Мнението на един или друг не бива да ви съсипва като личности!

Поздравления за целия пост и най-вече за последното изречение.   

Roza-33 имала си късмета и шанса да се отървеш от този човек и да срещнеш подходящият, за което те поздравявам.
Всеки трябва да се уважава като личност.
Аз 4 години откакто не съм с БНД и се усещам на моменти, че очаквам критика от родители, приятели без да има за какво. Явно това е нещо което остава за винаги в човек преживял подобно нещо.

И аз съм така. Остава чувство за вина. 

Момичета, а някоя допускала ли е, че насилникът има съвсем реална нужда от психиатрично лечение за съвсем конкретна диагноза-депресия, маниакално или биполярно разстройство, знам ли още какво. Съответно дали някой има опит с това да накара насилникът да се диагностицира и да търси помощ?

Няма такава нужда, недей да му търсиш извинения.