Завист

Аз съм изключителна сама за себе си и за близките си. За другите не мисля, че съм такава, а и не държа да е така.
А пък да си помисля, че собствената ми майка ми завижда...това вече е извън моите възприятия(колкото и широки да са) Нормално е да има подценяване чат пат, някоя насмешка.Но дори мисъл не би се промъкнала, че майка ми ми завижда и изпитва злоба спрямо мен.
Съжалявам ако някой има такива чувства и отношения с майка си.Да си гледат в паниците, в парите, в мъжете, в придобивките. 
Има хора, които наистина парадират.Поради комплекси, осъзнати или не.
Но все пак знаем, че твоят случай не е такъв. Ние всички завиждаме на теб, целият свят би ти завидял, та чак и собствената ти майка е започнала.

Не закачай майка ми ако обичаш, тя отдавна е на оня свят.
И подминавай темата ми защото си малко неадекватна по сюжета.

То май в темата не ставаше въпрос за майките и родителите, а за най-общо казано - роднини. Не знам откъде дойде това за майките.

Ами точно Лизет го започна

Нямам желание, да ти ходя по акъла, видяли сме достатъчно от него.
Не закачам майка ти, а говоря за теб. 
Поне с предполагаемата завист от толкова много хора, можеш да имаш самочувствието, че имаш страхотен живот. Дано откриеш още завистници, за да може радостта от живота и съдбата ти, да не се изчерпва никога. Все пак трябва да получаваш доказателство, че не си обикновена.

Боже!
Аз ли съм сляпа  и  наивна, не  знам Или пък имам  лудия  късмет  да  съм заобиколена отвсякъде  с   хора, на които  това чувство  им е чуждо
Или  пък  няма  за  какво  да  ми  се завиди
Факт е, че  завист  към мен   не  съм усещала / а и аз не съм изпитвала/  от детските  ми години, когато  със сестра ми много  се карахме и завиждахме  една  на друга  за абсолютно  еднаквите  играчки, които  винаги  ни   се купуваха

Никак.
Оставям ги да завиждат.....   

Завист , Обич ...Инат ....игра на мозъка с нас   аз ги оставям да завиждат , да се пукат ако искат , човек не се променя тъй , че само мога да си улесня живота и да ги пусна под моркова на сянка  

А може би са загрижени да си пиеш редовно хапчетата.

Нямам си представа дали и кой ми завижда. Ама така не ме интересува...

Кой каза, че болен на здрав не завижда... Имам си пример в семейството - разболя се мой много близък човек. Жена му го обгрижваше денонощно. Оправи се, ама болестта му е от онази гадната, дето всеки момент може пак да се появи... В резултат - човекът намрази жена си, че не е болна. На всичко се отговаря с "да, аз се състарих, ти младееш", "ти имаш пред себе си не знам още колко години, а аз всеки момент ще си отида"... И така години наред. С времето намрази всички около себе си. Интересното при завистниците е, че завиждат на близки хора, останалите не ги интересуват чак толкова.

Иначе аз съм кон с капаци и такива неща не ги забелязвам. Явно някаква завист предизвиквам или съм предизвиквала на млади години. Бях срещнала една съученичка, няколко години по=млада от мен, взе да ми разказва какви успехи съм била постигнала. Помнеше ми резултати от контролни, имана на гаджета, при положение, че не сме били близки и дажеи името й не знаех. Въпросното гадже, с което тогава движех, сега й е мъж. Поозадачих се доста де, ама това май си е някакво психично отклонение, не обикновена завист.

Майка ми имаше една приятелка, която беше много зле и имаше трансплантация на бъбреци. Понеже мъжа й беше пилот и постоянно го нямаше, майка ми полагаше доста грижи за нея - като под грижи разбирай от-до - знаете за болен човек какви са грижите. А пък роднините на жената в провинцията - стара майка, дето почти не я посещаваше, брат, който не се интересуваше от нея. В замяна майка ми получаваше истерични крясъци отвреме навреме - как онази умирала, как пък майка ми била здрава, абе същата работа като твоя случай. Някакви безумни нападания. Кълнене и проклетисване. И майка ми винаги й прощаваше, понеже според нея болестта била виновна за всичко. Докато накрая не издържа и повече не искаше да я вижда и чува след някакви наистина отвратителни обстоятелства. В последствие се оказа, че същата е крещяла и говорила глупости и на друга тяхна обща приятелка...   Възможно ли е чак толкова да изперка човек, просто се превръща в нещо съвсем различно. Айде тука не са роднини моя пример, а с роднини съвсем не мога да го проумея.

Това с гледането на болен човек - ексцесии има какви ли не. Скоро чух това - аз само да оздравея и да стана, тръгвам си и хич няма да те погледна повече, друга жена ще си намеря. Това след дългогодишно гледане на легло.  Аз мисля, че там психиката просто заминава от липсата на социални контакти, не че е завист.

Всеки почти, завижда за това, което няма. И колкото по-голяма е липсата, колкото по-голямо е страданието по тази липса, толкова по-голяма може да бъде завистта. А при болест, смърт и такива страшни неща, всичко може да излезе извън контрол - "защо аз", "защо на мен", "ХХХ е толкова непрокопсан човек, а виж го него, здрав като камък", УУУ яде и пие до пръсване, а нищо му няма".

Понякога най-близките роднини завиждат най-много, именно защото не могат да приемат, че уж сте от една кръв, а ти ще постигнеш повече от тях, ще имаш повече от тях: независимо какво- пари, обич, приятели...
Виж, ако закъсаш много, може би ще са първите, които ще ти се притекат на помощ, но при щастието нещата стоят по друг начин. Не казвам, че със всички е така. Има и семейства, възпитани в дух на разбирателство и пълно приемане на близките със всичките недостатъци и предимства и искрено се радвам като виждам как си помагат и колко са сплотени в лошо и добро.

Аз лично спрямо мои роднини по майчина линия съм много внимателна от години насам какво споделям, защото знам, че завиждат. Те понякога всъщност нещата не са чак толкоз за завиждане, но те си злобеят открай време в някои определени насоки. Веднъж ми се наложи да поискам услуга от тях. Можеха, но не го направиха. Обяснението беше: Защо вие така, пък ние онака. Защо вие да искате да се развивате, а ние да не искаме, а на всичкото отгоре и да ви помагаме?
 Заплювали са ни, блъскали са ме и после са идвали да ми носят икони за изпроводяк и да се молят за мен. Не знам лицемерие ли е или всякаква липса на логика в действията. Но все пак са ми роднини и не мога да скъсам всякакви отношения с тях. Гледам да има мир и възможно най-малко да създавам предпоставки за някакви сравнения помежду ни и това е. Опитах се скоро да поговоря с една моя братовчедка и да й обясня как се чувствам след някои нейни изцепки - бих казала, че освен че нищо не разбра, изпадна в някакви самосъжаления и си продължи в същия дух.
Не случайно се казва, че роднините си не можем да ги избираме.