Завист

Единствено помагам на най-близките да не я чувстват към други хора-говоря за мъжа ми, детето ми, родителите ми. А ако някой от останалите ми завижда, просто не се чувствам длъжна да му "обръщам" гледната точка.

Който ми завижда,да завижда,дреме ми.
Не бих седнала да се тормозя  с такива глупости,усмихвам се,гледам си живота и кефа. 

Завистта е преди всичко въпрос на себеуважение, себеоценка и възпитание. Не е моя работа да овладявам чувствата на пораснали хора. Моя работа е да възпитам децата си да не поставят други хора над себе си като им завиждат.

Не ми е приятно, когато я усетя. Страня от хора, които я изпитват често, макар, че ми е ясно, че е човешко чувство и едва ли е приятна за изпитващия я.

Аз пък ще си призная, че завиждам... Не съм човек, който ще злобее външно или ще говори различни глупости, но си признавам, че изпитвам завист. Вътрешно, но я изпитвам.
Не знам как бих могла да я излекувам, след като толкова време не съм могла.
Дано само да не я предам на детето си

Имам колежка, която смятам, че ми завижда. И не само, а дори ме урочасва. Въпреки, че не вярвах в такива неща. На моите години, ама без мъж и перспектива за такъв до скоро. И много я депресираше тоя факт, а не сме и на малко годинки. Изпадна в потрес когато забременях. И няколко месеца след като се върнах на работа /след раждането на мъртвото ми бебе/ каза: Ох, Господ е бил с мен, че се върна...онемях. Като разбра за втората ми бременност не ми говори 1 седмица. И с непрекъснати подмятания... Почти си бях купила кола и и споделих. Като видя каква е и се започна - еее, много е яка, ще ме накараш и аз да си купя такава... ама ми е скъпа.../със съжаление/ мине се време и пак - ех да си потърся и аз такава, много ми харесва... и така цял ден. Ами провали се сделката. Сега се е хванала с един от фирмата дето я преследваше от година, ама тя му отказваше, че не и бил тръпка. Пожелавам и цялото щастие та да спрат да я занимават другите. Хем се оплаках, че ми тежеше, хем мисля е по темата.

Проблем е, когато зависта създава проблемни отношения. Останалото влияе само на завиждащия.

Е, то те си вървят комплект.
Човек, който ми завижда и аз го знам - някак няма начин да ми е много мил...

точно в десятката
от 2-3 години единственият ми останал близък човек в БГ посвещава малкото ни време заедно на обиди и скандали
едва тази година моят половин ми обърна внимание, че причината освен вродена злоба и е силна завист (да се чудиш за какво ли  )
ужасно е неприятно и още по-неприятно е, че тази личност има и наглостта после да лъже други близки за тези ситуации и да се изкарва жертва

търпях доста и сега съжалявам, че оставих майка ми да си отиде, вярвайки на тези лъжи, ама нали уж да не я притеснявам и сега това много ми тежи

за себе си направих извода, че на такива хора не трябва да им се позволява да си разиграват коня и да се реагира веднага, още при първата им проява, колкото и да е трудно това за един неконфликтен и търпелив човек

Какво предпочитате  да ви завиждат или да ви съжаляват ?

Хорското мнение  винаги ще го има 

Пусть говорят 

Естествено, че е гот да ти завиждат.

Това е голям проблем. Гледам да не споделям много много за успехите си, но както каза някой по-назад - то тези неща се виждат. Вече стигам до момент, в който трябва да се крия и да не споделям дори и с най-близките си приятели, а това ми тежи. Не ми се иска да е така, но пък хората страдат, да, наистина страдат когато завиждат. И аз, какво да направя, слагам си червен часовник - то човек не може съвсем да се изолира от света, иска му се да сподели за успехите си, да се порадва заедно с близките си на тях...Мъка, мъка....Аз лично, винаги съм предлагала помощ, обаче дори и на това се завижда - на възможността да предложиш помощ, някак си им става обидно на тези, на които я предлагаш. Затова вече спрях. Ако някой ми поиска нещо, ще го направя доколкото мога, но вече не предлагам.

Също ползвам тактиката на оплакване - няма как иначе. То май затова ние, българите, сме известни с вечното си мрънкане - защото, за да не възбуждаме завист, се оплакваме на ужким. Само и само да угодим на тези, дето са ни близки, да не започнат да страдат от завист...

Завистта е човещинка. И аз съм завиждала тайничко, затова зная, че не е нещо, за което трябва да се сърдим. Човек обаче не бива да се увлича в завист, а да се стреми самият той да постига нещата. Затова не мисля, че трябва да скъсвам отношения с близки хора, само защото ми завиждат. Обаче не ми се иска да е така, не съм лош човек и не искам да причинявам завист у околните, защото каквото съм постигнала, съм си го постигнала сама и с помощ от родителите ми - близките ми би трябвало да го разберат това, нищо не ми е паднало наготово. Родителите ми, обаче, определено не ми завиждат, а ми се радват на успехите. Виж, децата ми със сигурност искат моя живот на възраст два пъти по-малка от моята - обаче какво да се прави, всяко нещо с времето си. Но това не е завист, просто искат всичко да се случва лесно в живота, а то не е така.

Който се занимава само със своите дела, намира малко основания за завист. — Ф. Бейкън

не завиждам на никой всеки живее свой собствен живот, такъв какъвто съдбата му е отредила, ама тя имала по-хубава кола, рокля, коса и т.н. жива и здрава да е, да си я ползва с години, за нещо материално не мога да завидя на никой, ако искаш същото пари се изкарват, стискаш г*за и спестяваш, купуваш си и ти такова, виж бих завидяла за нещо духовно, уменията също се придобиват, не можеш да правиш кекс примерно, ами отиваш на курс по готварство и се научаваш, всичко в този живот се учи и придобива, ако нямаш желание си намираш оправдание това е  

Това е хубаво мнение, обаче на практика не се получава така. Да кажем, най-добрата ти приятелка започва да живее нашироко, да пътува, да може да си позволява неща, които ти не можеш - отделно има по-високо от твоето образование, семейството и е хубаво, абе...направо ужас! Все си мисля, че ще й завидиш - който не е имал такъв близък човек, който постига много повече от теб самия, а сте започнали при равни условия, той не го е изживял това чувство. Човешко е, но е хубаво поне да се прикрива и да не бъде толкова болезнено - а то обикновено е.

За това говоря, трудно ми е да не карам хората да ми завиждат, само защото съм била по-успешна от тях в някои отношения. Защото успехите се виждат и няма как да ги скриеш. И после виждаш как добри приятели се отдалечават от теб...просто защото не могат да търпят да бъдат около теб и да ти завиждат. Да не говорим, че не могат и да си позволяват да излизат заедно с теб по финансови причини...

имала съм такива приятелки, не съм завидяла на никого, не казвам, че никога не съм завиждала... в детсвото си много съм завиждала на съученичките си, винаги имаха по-хубава раница, тетрадка и т.н. но постепенно с порастването си се научих да се радвам на моите си неща, че да си различен е по-хубаво от това да имаш същото, да градиш нещо собствено е по-удовлетворяващо от това да гледаш от другите, комшиите които живеят срещу родителите ми са много завистливи хора, постоянно завиждат за всичко, каквото направят нашите не може и те да го нямат не може те да са по-назад, много грозна гледка са, но иначе като финансово състояние са по-богати от родителите ми и винаги гледат от тях, те ми бяха много добър пример за това какво искам от живота 

Ох, напоследък имах доста драстични промени в живота си /дано за по-добро/ и какво виждам - точно най-близки от завист ли, от какво - се държат странно, гадно...