Всичко зависи от двама ви - дали искате да бъдете заедно и дали има нещо, което да ви задържи заедно. При нас не се получи, въпреки че аз смятах, че можем да оправим нещата, стига да бъдем честни един с друг. Той не пожела и се разделихме, а съмненията, истините и въпросите останаха някъде там.
- Публикувана: 11 окт. 2013, 13:36 ч.
- Последно мнение: 2 март 2014, 14:14 ч.
Когато си на дъното...
Струва ми се, че в момента и ние сме на дъното. Няма смисъл да споделям подробности, мъча се да разбера дали искам да остана с този човек или не, за него също се чудя. Лошото е, че и приятелите са общи. Ето, днес имахме уговорка и....естествено не отидохме, измънках нещо в извинение, не бях особено убедителна. На него пък изобщо не му пука какво ще си помислят за нас приятелите, всъщност не зная въобще какво иска в момента. След бурен скандал сега сме в мълчаливата фаза....не зная до кога, но вече си мисля, че този път е доста сериозно и наистина сме на дъното.
Все едно аз съм го писала. Тази тема ми дойде точно навреме. Не съм убедена че той иска да останем семейство, изобщо не знам той какво иска всъщност. Имам чувството че съм му безразлична. Сега изобщо не си говорим, а даже няма някаква конкретна причина, просто някакво насъбрало се и ескалирало напрежение.
Вече 6 месеца всеки е поел по пътя си и остава в следващите месеци да официализираме тази раздяла.
Изключително съм изненадана да прочета това. Съжалявам...
Вече 6 месеца всеки е поел по пътя си и остава в следващите месеци да официализираме тази раздяла.
И аз. Но не зная дали да й кажа Съжалявам, или Браво за смелостта.
Аз не съм убедена, че сме стигнали дъното, но не съм и убедена, че искам да прекарам остатъка от живота си с този човек. Той ме обича, аз него вече не.
Преди 6 месеца, с бившия ми мъж - да, имахме такава ситуация. Както се разбира, разделихме се. То се наслагваше от 1-2-3 години, и аз не знам колко вече. Толкова се изтъркаха отношенията ни, че резултатът беше избледняване на чувствата малко по малко, докато изчезнат съвсем; тотална липса на уважение един към друг (което за мен остава най-важното нещо след 13 години); постоянно раздразнение за най-малките неща, следователно и постоянни скандали, които поизчезнаха накрая, защото и на двамата не ни дремеше изобщо. В следствие на това (разбрах по-късно лично от него), той е имал 6-месечна връзка с колежка; аз пък много бързо и бурно се влюбих в друг - явно сме търсели щастието си извън т.нар. наше "семейство".
ПП: бяхме много смели в развода си, и категорични, защото нямаме деца (и сега си казвам слава Богу.) Ако имахме, предполагам, щяхме да се опитаме да останем заедно. Което не знам дали пък щеше да е правилно въобще. Но тя съдбата си знае работата.
ПП: бяхме много смели в развода си, и категорични, защото нямаме деца (и сега си казвам слава Богу.) Ако имахме, предполагам, щяхме да се опитаме да останем заедно. Което не знам дали пък щеше да е правилно въобще. Но тя съдбата си знае работата.
Не ми се е случвало никога. А може би е трябвало. Но аз съм такава, тъпа и търпелива. Много неща се случиха, които за мен бяха прекрачване на всички граници. Но нямах сили, нямах смелост, бях като в капан. И изобщо не допусках възможността, че мога да сложа край. Докато накрая някак не събрах сили. Но не е било в един момент. По-скоро моментите си минаваха, а аз седях и търпях. И бавно и постепенно осъзнах, че не може да продължава така вечно. При нас нещата не се оправиха 
А сега е готов на ръце да ме носи. Но аз чаках прекалено дълго и за мен е необратимо. Ако бях тропнала още при първата глупост и той се беше стреснал още тогава сигурно можеше да е различно.
А сега е готов на ръце да ме носи. Но аз чаках прекалено дълго и за мен е необратимо. Ако бях тропнала още при първата глупост и той се беше стреснал още тогава сигурно можеше да е различно. Но аз съм такава, тъпа и търпелива. Много неща се случиха, които за мен бяха прекрачване на всички граници. Но нямах сили, нямах смелост, бях като в капан. И изобщо не допусках възможността, че мога да сложа край. Докато накрая някак не събрах сили. Но не е било в един момент. По-скоро моментите си минаваха, а аз седях и търпях. И бавно и постепенно осъзнах, че не може да продължава така вечно. При нас нещата не се оправиха
Понякога дори когато си мислиш, че проблема е преодолян....всъщност просто се залъгваш и си го замаскирал.
Случи ми се два пъти. Първия път нещата се натрупваха с години и на края ми беше толкова тъпо - безразлично, че като излязох от апартамента с една чанта и детето за ръчичка имах чувството че камък ми пада от душата. Проблемите идваха от нас самите, разминахме се в това кой какво иска и кой какво предлага. Аз исках сигурност, собствен дом и мъж на който мога да разчитам и който да уважавам, а той искаше да мързелува по цял ден и да няма никакви отговорности. Искаше от мен да го обгрижвам и отглеждам така както правеше мама му. Да ама аз син си имах, ако исках още един щях да си го родя.
Втория път проблемите дойдоха отвън. Беше много труден период, но останахме заедно, от което съм много щастлива. Като си представя че развода ни беше "на косъм" .....
Втория път проблемите дойдоха отвън. Беше много труден период, но останахме заедно, от което съм много щастлива. Като си представя че развода ни беше "на косъм" .....
Преди 6 месеца, с бившия ми мъж - да, имахме такава ситуация. Както се разбира, разделихме се. То се наслагваше от 1-2-3 години, и аз не знам колко вече. Толкова се изтъркаха отношенията ни, че резултатът беше избледняване на чувствата малко по малко, докато изчезнат съвсем; тотална липса на уважение един към друг (което за мен остава най-важното нещо след 13 години); постоянно раздразнение за най-малките неща, следователно и постоянни скандали, които поизчезнаха накрая, защото и на двамата не ни дремеше изобщо. В следствие на това (разбрах по-късно лично от него), той е имал 6-месечна връзка с колежка; аз пък много бързо и бурно се влюбих в друг - явно сме търсели щастието си извън т.нар. наше "семейство". ......
За съжаление, знам как изглежда дъното - минахме през това. Най-интересното за мен беше, че бях убедена, че няма да правя нищо само и в името на децата, че каквото направя ще го направя заради себе си. Децата нямат нужда от съсипана или от търпяща майка.
Най-хубавото е, че изплувахме. Трудно, бавно. Желанието беше и на двамата, което беше ключово - големият ключ. Малките ключета бяха - не да забравиш, а да се научиш да живееш със спомена за дъното.
Сега съм щастлива. Със същия човек. Както преди. За това си мечтаех, докато плувахме нагоре...
Най-хубавото е, че изплувахме. Трудно, бавно. Желанието беше и на двамата, което беше ключово - големият ключ. Малките ключета бяха - не да забравиш, а да се научиш да живееш със спомена за дъното.
Сега съм щастлива. Със същия човек. Както преди. За това си мечтаех, докато плувахме нагоре...
За съжаление, знам как изглежда дъното - минахме през това. Най-интересното за мен беше, че бях убедена, че няма да правя нищо само и в името на децата, че каквото направя ще го направя заради себе си. Децата нямат нужда от съсипана или от търпяща майка.
Най-хубавото е, че изплувахме. Трудно, бавно. Желанието беше и на двамата, което беше ключово - големият ключ. Малките ключета бяха - не да забравиш, а да се научиш да живееш със спомена за дъното.
Сега съм щастлива. Със същия човек. Както преди. За това си мечтаех, докато плувахме нагоре...
Най-хубавото е, че изплувахме. Трудно, бавно. Желанието беше и на двамата, което беше ключово - големият ключ. Малките ключета бяха - не да забравиш, а да се научиш да живееш със спомена за дъното.
Сега съм щастлива. Със същия човек. Както преди. За това си мечтаех, докато плувахме нагоре...
X
Реклама