Самоубийство на близък... Как се преодолява

Ще ти пиша на ЛС

Ще съм ти благодарна...

Не го "преодолявам", а приемам решението на близкия си. Считам, че всеки човек има не само право на живот, но и право на смърт. Нямам моралното право да критикувам такъв избор, аз може би бих избрала същото за себе си в дадената ситуация - последна фаза нелечимо изключително болезнено заболяване без никакъв шанс.

Травмира ме загубата на човека, а не избрания начин. Затова и нямам нищо за преодоляване, нито някаква драма. Яд ме е само за това, че поради безобразното състояние на здравната ни система хората умират необезболени, както и че не е уредено т.нар. "асистирано самоубийство", каквото има в Белгия например.

Това е.

Аз пък няма да пиша на ЛС.
Баща ми беше болен от рак. 3 години го мотаха напред-назад, химиотерапия, нови опитни лекарства , през какво ли не премина. Аз имах щастието да го гледам в последните му дни. Да , наистина изкарахме кошмарни последни дни, но съм благодарна на живота, че ми показа и тази си страна. Вече не ме е страх от никой и нищо. Баща ми си беше наясно с диагнозата - рак на стомаха. Извадиха му го. Направиха го 100% инвалид. Една година след операцията мина на телк (може и 2 да са биле, не помня) и му казаха, че се “подобрил“ , и му намалиха инвалидността на 90%. Той се поболя повече от това отношение, как човек без орган ще се подобри. Навярно му е изникнал втори стомах............ Та со кратце, болките ставаха непоносими и ме молеше да му направя всичкия морфин, който имахме на раположение ( и него едва намирахме). Аз отказвах. Опита да скочи през прозореца, хванахме го навреме и ги заковахме(прозорецът). Беше толкова слаб, че едва се движеше, без стомах какво можеш да ядеш? Каша или пюре.......И ако ракът се е развил, си обречен на гладна смърт. Сетне как докопа нож, не знам ...........и си преряза вените. Кръв естествено нямаше........То и от къде. Дойде бърза помощ, залепи го с две лепенки и си замина. Бях на работа, когато ми се обадиха, че е починал. Не плаках. Благодарих. Това не се трае. Ако се върне времето назад, ДА, бих му инжектирала всичкия морфин. Само да се отърве. Виждах лудата болка в очите му. Само че не беше моята, защото ако беше, да съм го направила..........
Тази случка ме направи по-силна, започнах да се боря, да си отстоявам границите, видях жалкото съществуване, когато не зависиш от себе си. Нищо вече не ме плаши и никой, но трябваше да видя смъртта в очите. Не позволявам на никой да ми нарежда и командва, както беше преди. Благодаря ти, ТАТКО! Ако аз някога се разболея неизлечимо знам пътя. Не бих оставила някой да чувства вина за мен. Просто бих го направила овреме.
Здраве и любов на всички.

Неразбрана, много съжалявам за това, което си преживяла. Потърси специализирана помощ, ако решиш, че имаш нужда. Тук във форума има психолог, можеш да му пишеш.
Аз лично не разбрах от кое ти е най-тежко - че човекът се е самоубил /т.е. имаш чувство за вина, че не си го предотвратила/ или не можеш да се справиш със загубата му
Минимум 6 месеца се преодолява загубата на толкова близък човек т. е това, което изпитваш в момента е съвсем нормално. Но вземи мерки да не се задълбочи и да не пречи на живота ти от тук нататък

А аз намирам самата смърт за нещо противоестествено.

Човекът е създаден за вечен живот. Такъв е бил и замисълът на Твореца, когато е създал човека. Болестите и смъртта са нещо чуждо, което се явява естествена последица от първородния грях. Разбира се не всеки гледа на нещата така. Днес християнският мироглед не е много на мода, но все пак си мисля, че ако вярваме във вечния живот, ще съумеем по-лесно да понесем страданието и смъртта. Христос ни е дал пример за живот, както и за достойно понасяне на страданията и смъртта. Всяка година през Страстната седмица се припомнят тези събития, затова се надявам, че на всички са добре известни.

Надявам се с изказаното мнение да не засегне болезнено някого. Зная, че е лесно да се говори отстрани, когато не си пряко зесегнат. А това, което сте споделили е наистина страшно и трудно за понасяне. Но си мисля, че именно споделянето на чуждата болка и страдание ни правят по-човечни. Страданието винаги ни поставя на изпитание и от самите нас зависи да направим последните дни и часове на нашите близки (по-точната дума е ближни) по-поносими и по-достойни. И все пак - не съм привърженик на евтаназията (т.н. асистирано самоубийство). Облекчаване на болките - да, съвременната медицина е доста усъвършенствана в това отношение - има апарати, които позволяват на болния сам да дозира обезболяващото средство, но не и отнемане на живот. Право да отнеме живот има само Този, Който го е дал, т.е. Бог.

Много боли...моята майка сега е болна (не от рак), но я грози тежка инвалидност, краката и изсъхват буквално. Толкова ме боли, като я гледам. Тя често го казва, че ако се стигне до обща ампутация ще се самоубие. Животът с тежка болест е непосилно бреме за хората. Ден след ден, само мъка и мъка, някои не издържат.
Абсолютно не мога да обвиня някого, че е избрал такъв край. Някои хора издържат психически, някои не.
ПП. Баба ми се самоуби, още плача за нея като малко дете, а минаха 30 години от тогава.

Незнам,аз  намирам такава смърт за противоестествена.Може би защото в случая с моите близки не ставаше въпрос да страдат от рак или от друга болест.И при двамата ми близки самоубийството беше вследствие на депресивни състояния.Не става въпрос да обвиняваш някого,че е избрал такъв край,ами можел е поне да помисли какво причинява на близките си....Оффф,сигурно не съм права,разсъждавам егоистично,признавам си.

Самоубийство при положение, че си знаеш диагнозата е нещо различно от самоубийство следствие на депресия.
Описания от авторката случай доказва необходимостта от евтаназия, но въпросът е много сложен и болезнен

Да,навярно е различно.Наистина въпросът е сложен и не може да се обобщят изводи.Едни го адмирират и подкрепят,а други като мен смятат,че това не е начина.

Неразбрана, аз бих ти препорьчала да гледаш филма на Тери Прачет - "Choosing to die".
В него се разглеждат чисто човешките и морални аспекти в решението на някои да изберат асистирана смьрт , пред перспективата да страдат дьлго заради нелечимо заболяване. Филмьт показва дори няколко действителни случая на неизлечимо болни, които прекратяват живота си в легални клиники и това как близките им приемат тяхното решение. То пак си е вид самоубийство, защото болните сами изпиват смьртоносната доза лекарство.
Когато гледах този филм, дьлго мислих вьрху тези проблеми. Имам близьк, който се самоуби по подобни причини, не чак от най-близкия ми семеен крьг, но изборьт му наистина ме накара да се замисля.

Все пак да не забравяме, че някои не се страхуват от смъртта. Други изпитват панически страх. Разбира се, първите са малко.
Майката на моята най-добра приятелка (разбрах го буквално преди малко) е починала от рак. Като е решила да не приема нито вода, нито храна, нито лекарства Просто е казала, че иска да умре. Това брои ли се за самоубийство?

Моята свекърва всеки ден нарежда как иска да умре, че я боли това или онова. Жената е на 80, селска, неука, неграмотна. По цял ден стои и гледа в една точка. Няма какво да прави. Тоест не знае какво да прави. Научена е само да отглежда деца, да изражда добитък и да готви. След като това вече не е по силите ѝ, тя вече се чувства излишна и иска да умре. Здрава, ходеща с бастун, но без да може да изпълнява задълженията си.Това постоянно дуднене ме изнервя.
Аз имам други разбирания за раждането и смъртта и тези приказки не хващат дикиш. Може да търси внимание, знам ли. Тежи ми, искам и правя каквото е по силите ми тя да се чувства добре. Готвя всеки ден, ами тя не харесва стара манджа. Супата с пасатор я минавам, пак не може да я дъвче, в студа седи по чорапи и не ще да слага чорапогащник, камо ли панталон. И все обвинително повтаря как иска да мре. След смъртта на баща ми хич не ми хващат място такива псевдоигрички . Тя си е здрава, само е на 80 години. Един ден не издържах и ѝ казах: Госпожа (говоря на Вие) ако искате нещо, просто го направете, ако не Ви стиска, просто млъкнете. Разказах ѝ историята на баща ми, а днес  дадох за пример и майката на приятелката ми. Предполагам, че вече пред мен няма да прави постановки, а само пред сина си.

Моята баба почина на 92. Внезапно. Здрава. Малко сърце и кръвно. Всеки ден правеше по 3 пъти на ден 20 минутни раходки по терасата. Напред-назад. Напред-назад. Защото не можеше да слиза стълби, а нямаме асансьор в кооперацията. Всеки ден четеше книга и учеше език. Защо? За да не мухлясва мозъка. Винаги имаше какво да прави.Билки да суши, да превежда, да чете.........

Аз съм за евтаназията при доказано неизлечима болест и нечовешки болки.
Живеем на планетата на свободния избор. Както правим избори в живота си, така имаме право да правим избори за смъртта си при очакван край. Никой не се е измъкнал жив от живота .

Потвърждавам категорично! За съм! Всяко човешко същество има право на избор и достоен живот.
Чудесни постове си пуснала  zorita. Няколко пъти ги прочетох и намирам много истини, това което аз не посмях дълги години да проумея и да призная пред себе си и не признавах и пред близките си.  Трудно е за разбиране, но всичко което си написала е самата истина. Сложно е много, но и в някои моменти от живота на човек му идва да загърби всичко и да си отиде достойно при неизлечими болести и нечовешки страдания.  Може би и това е вариант да премине в другото измерение, ако го има изобщо. Но за всичко това трябва много смелост.

Смелост е да вземеш такова крайно решение. Защото макар и диагнозата да е категорична, макар рационалните аргументи да не предвещават нищо положително като развитие, все има надежда. Всеки вярва до последно в чудото. Баща ми почина от рак на стомаха. Знаеше диагнозата си, усещаше, че няма как да се оправят нещата, но пък когато чуеше нещо позитивно, когато някой лекар се опитваше да го успокои или пък ние му казвахме, че ще оздравее, да не се предава, виждах как очите му светваха. Всеки очаква чудото; и аз все се надявах животът му поне още няколко години да продължи, защото не беше стар. А и му се живееше, просто обичаше живота сред нас, близките му.

Смелост е както да вземеш крайното решение, така и да удържиш докрай на страданието; да приемеш цялата болка достойно и без да се оплакваш. Така направи баща ми. Накрая не ядеше нищо, но според мен и не можеше да яде. Отслабна неимоверно, направо не искам да говоря за това: просто нямаше тяло, нищо материално не бе останало, само дух. Но нито веднъж не каза "боли ме", не се оплака. Не стигна дори до морфин, пиеше обезболяващи на хапчета, първо едни, после други. Като го питахме "боли ли те?", казваше "по-добре съм". Понеже виждахме, че едва ли е така, започнахме обмисляне на стъпката с морфина, но той почина и не се стигна до това.

Мисля си, че ми даде такъв пример за устояване на страданието, който ще помня цял живот и пред който всички други неща ми се струват дребни проблеми и суети. Но пък и никога няма да мога да бъда толкова силна като него, толкова достойна. За мен хора като него, изпитали такова страдание, са светци.

Може да звучи налудно, но сега, ако видя по улицата някой болен, слаб, измъчен човек, някой, когото ми напомня за татко по онова време; ми идва да му целуна ръката, да сведа глава... Знам, че е странно, но аз наистина изпитвам благоговейно отношение към хората, изпитали толкова огромна болка.