Самоубийство на близък... Как се преодолява

zorita, четох и двата ти поста и ги препрочетох и някъде там сред тях видях и себе си... С безсилието пред рака, с нечовешките болки, които изяждаха мъжът ми и с това да гледаме с нашият син как гасне и да не можем да го обезболим докрай... Защото и с това близките на раковоболните трябва да се справят сами. Хора, болките са ужасни! Мъжът ми имаше силата да ме щади до последно и въпреки това виждах ужаса в очите му, отчаянието и мъката...И молбата да се свършва по-скоро.
През месеците в които беше жив след операцията, защото цялата борба продължи две години и осем месеца/със претърпяни 7 операции/ си казахме много неща, но през цялото това време нито за миг не спря да го боли... Само хора гледали такива болни могат да си представят как си отиват от този свят...
И да..И аз съм ЗА евтаназията! Категорично. Човек трябва да има правото да реши какво да направи със себе си.Никой не остава вечен на тази земя. Защо тогава всеки един да няма и правото да реши как да напусне този окаян земен живот, който живеем?

Не ми се искаше да участвам повече  в  темата,но не мога да се въздържа и ще кажа,че евтаназията няма нищо общо със самоубийството.Не всички самоубийци страдат от нетърпими физически болки.Както и да е,темата е взела съвсем различен уклон.

Напротив. Ако се върнеш назад и прочетеш поста на авторката на темата, то ще видиш, че самоубийството на баща и се е случило след като рака го е изяждал. Тоест изпитвал е  или поне е знаел какви болки го очакват. В този случай говорим за евтаназия. В случаите, когато няма измъкване. Тогава..

Да,разбира се, разбрах,че имате предвид точно тези случаи Но не мога да се съглася,че това изчерпва въпроса.Както и да е,приемам темата много лично,защото в нашето семейство се случи цели 2 пъти.И не ставаше въпрос за болни от рак,които искат да спестят на себе си и на близките ужасната агония.

Тук вече съм съгласна, че говорим за две много различни неща.

Съжалявам за преживяното.

мамичка мекичка прекалено егоистичен е твоят поглед. Не знам историите на твоите близки, но как ТИ или който и да е може да знае какво им е било на тези ,за да се решат на самоубийство...Аа били помислили какво ще причинят на близките си...А тези близки, знаят ли колко непосилно е било на тези загубени души?! И кой ти е казал, че решението да се самоубиеш е лесно, че не се иска смелост да го направиш?!
Никой не адмирира самоубийството /или поне аз не прочетох такова нещо/, но хората, който са живели с раково болен го разбират и затова са ЗА евтаназията.....

Благодаря на всички, които се включиха до тук. Благодаря и на момичетата, които ми писаха на ЛС.
Аз не пиша редовно във форума, но редовно чета някои от темите, затова и бях запозната с историята на Марѝ. Много се радвам Марѝ, че се включи в темата, интересна ми беше и твоята гледна точка.
Gianna беше ме попитала от кое ми е най-тежко - и аз не мога да го формулирам, но мисля, че и от двете.
zorita, благодаря ти и за твоите мнения, историята за баба ти ми напомни за моя татко, лека му пръст, до последно се разхождаше (само на терасата, защото формата му нарак беше такава, че беше обезобразен и споделяще, че хората по улицата го гледат с отвращение), отглеждаше любимите си цветя, решаваше кръстословици, судоку, четеше. Дори вечерта след самоубийството му, когато се прибрахме вкъщи след разпити в полицията, очилата и книгата му бяха на маста.
негативна ,аз приех неговото решение, но ми е трудно да преодолея случилото се.
simpatikonia, баща ми беше силно вярващ, затова и той винаги е бил на твоето мнение. Представям си колко силни болки и унижения е преживял, за да вземе това решение.
~Мишел~ , дано майка ти има по-добра съдба от нашите близки, за които споделяме тук.
мамичка мекичка благодаря и на теб за мнението ти, макар и твоите преживявания да са в следствие на по-различно нещо.
kameloth - непременно ще гледам препоръчания филм.
Аглая Епанчина - моя татко също не искаше да ни товари и все казваше, че нищо не го боли. Последния абзац от поста ти е все едно написан от мен.

Благодаря на всички!

Неразбрана, не се терзай, не се обвинявай,..причината за случилото се е неизлечима болест, при която всеки нов ден е голямо бреме за болния, особено когато е придружено с болки. Нали, за да се живее този живот трябва да има доза надежда, доза радост от идването на новия ден!? Ако човек знае, че утре нещата ще се влошават, че болката ще е по-силна, преживяването по-трудно, как ще издържи?

При разстройство на психиката има лекарства, има терапия, има и светли моменти, има повече възможности да се избегне фатален край и "болния" да заживее нормален живот.

Неразбрана (а всъщност ние така добре те разбираме), действието на баща ти не е просто някаква прищявка, а е плод на обмислено, рационално решение, с което е искал да пощади и себе си, и вас. Пред такова действие никой няма право да изказва критики, трябва просто или да замълчи, или да отдаде почит на човека, живял с такава огромна, космическа болка.

Трудно се преодолява загубата и даже изобщо не се преодолява, независимо от минаващото време. Вече три години, откакто баща ми го няма, не минава и ден, в който да не мисля за него. Бяхме не просто близки, а и живеехме заедно, споделяхме всичко... Но постепенно, заедно с мисълта за него, ще започнеш да мислиш и за други неща, включително и позитивни, радостни. Постепенно също така освен образа му в момента на смъртта (който сега е най-силен), образа му на болен, ще започнеш да си спомняш и предишното му лице - когато е бил здрав, когато е изглеждал различно. Но това ще стане с времето.

Права си. Но понякога болният не е в състояние да "види" тези възможности за лечение и да се възползва от тях. Или поне да опита. То е малко като да очакваш изпаднал в безсъзнание от инсулт да си извика линейка или да се закара сам в болницата, за да го спасят. Също така в повечето случаи страдащите от задълбочаваща се депресия дават достатъчно индикации към околните и близките си, че нещо не е наред, че имат нужда от помощ. Но понякога изобщо не биват взети насериозно. А после ги обвиняваме в егоизъм.
От опит 

Четох,мислех да пиша,не посмях.....пак ви изчетох.Тази тема идва точно на място в периода който изживявам.От една страна съм преживяла терзанията на близък роднина на раково болен.Преди четири години майка ми умря от рак в ужасни мъки.Споделяше желание да ни напусне по нейн избор,но каза,че да не ни прави "на резил",ще изтърпи до края.Само тя си знае,какво и костваше.Но да бъда честна,не бях готова и съгласна с нейното несъстояло се самоубийство.До последно имах надежда,кроях планове,водихме я по всевъзможни лечения със сестра ми ,костващи много пари и липса на спокойстие на мама,защото в агонията и ние я возихме с колата като багаж по лечители и лечения.Дали това не е наш егоизъм,егоизъм на близките?!Дори и умряла,в ковчега,вечерта на бдението,все ми се струваше,че помръдва и че ей сега ще се събуди,че всичко не е истина(чела съм подобни истории на съживили се починали хора).
Сега,ако позволите ще направя лек завой и ще представя темата в малко по-различен аспект.Как възприемате заплахата,намерението на най-близкия ти,болен от лоша болест,но не рак,за самоубийство,ако случайно намериш друг път в живота си.Чувствам се като в капан.Прекалено голяма отговорност е това.Чувствам,че няма да издържа .Самата му болест ме е сринала психически и не се чувствам достойна и готова да понеса отговорността ,която ми се налага.Не съм слаба по дух и психически.Животът не е бил снизходителен към мен,но се чувствам ужасно,ужасно уморена,изчерпана емоционално и физически.А болестта засилва по-негативните качества на човека,на никой не му е лесно....

Това е егоизъм от негова страна, а ти си в много неизгодна позиция. Търпиш всички негативи и обвинения към живота и съдбата му, но понеже те са абстрактни понятия, а ти си материална всичко се сипе върху главата ти.
Незнам какво да напиша, ако поемеш по друг път и той се самоубие, ще се чувстваш вечно отговорна. Ако останеш (и ако болестта е нелечима) ще се сринеш, а може и ти да се поболееш.
Въпросът е докъде ще ти стигнат силите и кое е по-приемливо, да чувстваш вина или да си съсипеш живота? Наистина си в капан.

А не е ли егоизъм точно, когато най-много си му нужна просто да поемеш друг път за да облекчиш себе си?
Не мога да приема подобно нещо. Всеки един се чувства изчерпан, уморен, сринат, когато дойде болестта. А другият? А болният човек? Нали точно тогава има нужда и от човешкото присъствие на своя най-близък човек.

Поправете ме ако греша.

Това е мое лично мнение.

Така е, но едновременно с това трябва да щади максимално психиката и физиката на здравия човек до себе си, за да се поддържа крехкото равновесие в живота им. Ако си стоварва неприязанта, обвиненията, истериите върху нея, къде ще му излезе края тогава. Колко може да понесе един човек?

То тогава може да стане като поговорката “На болния мъж жена му умря“.
Много е деликатно положението.