Самоубийство на близък... Как се преодолява

Ами не, не е. Този случай не е толкова страшен, няма заплаха както разбрах, той просто спекулира с болестта си. В такъв момент ти идва малко в повече и би трябвало човек да умее и да се съхрани.
Да, наистина е много деликатно, но и до кога може и да се издържи...не бива да има издевателство върху друга личност и съответна заплаха . Така да се плашим," ако ти ме напуснеш, аз....". В никакъв случай не бих го приела. Всеки има право да продължи да живее, както го намира за добре.

Неразбрана приеми че това е бил неговият избор и че така е решил за да се спаси от болките си.
Приеми че сега е в друг свят но това че е починал не означава че душата му не е жива.Приеми че е на небето и че те гледа от там и знае какво се случва на земята.Има едно предаване по TLC Медиумът от Лонг Айлънд много е интересно и ще се уверите че починалите знаят всичко!

*

Неразбрана, аз все още  не  съм преодоляла  самоубийството  на баща ми преди почти девет години.Зациклила  съм на  фаза "гняв" и не мърдам оттам. Гневът ми срещу него  се изразява  в отказ  да посещавам гроба му, да участвам в помени и  да се  моля  за него.Само че той не беше неизлечимо болен, когато  се  самоуби.
Моето мнение  за самоубийците  е крайно. Защото  този акт  не  касае  само тях, а и хората  около тях, които  биват  натоварени  с тежко  доживотно чувство  на  вина; още  непогребали  самоубиеца, биват подлагани  на  разпити като  престъпници / защото  самоубийствата   се  разследват  задължително/,непознати  хора  бъркат  в живата  рана  без милост и  ровят във всеки  детайл.
След   смъртта му, аз изпаднах  в много  тежка  депресия и месеци  наред  не знаех  на кой свят се намирам. Стигна ми  здравия разум  да  разбера, че нещата  не отиват на добре  и  усещах, че само тежък, черен физически труд  ще ме спаси.Зарязах всичко тук и  заминах  за чужбина, където половин  година   работех  най- черната  работа / без почивен ден/, вечер заспивах като мъртвец, сутрин  се будех и  отново  работех. Върнах се в България, когато  отново  се  усетих жива   и  когато  започнах  да  изпитвам и  други чувства, когато  започнах  да се смея,  да се шегувам  и  когато  закопнях  за  дома. Така победих депресията.
Майка ми обаче разви диабет, който  прогресира.
Сестра ми се справи най- добре, благодарение  на  религията, към която  така  и не  успях да се обърна.
Толкова  за мен.
При теб нещата  са различни. Твоят баща  сам си е оказал милостта, която  скапаното  ни  законодателство  лицемерно отказва  на безнадеждно болни  хора, които  страдат  от непоносими болки. Към животните  сме  по- милостиви , отколкото към хората- страдащото, неизлечимо болно животно, добрият  и обичащ стопанин  приспива, за да му спести мъките.
Но за хората  тази милост я няма. И те  или трябва да молят близките  си да ги убият с висока доза морфин и  да  ги превърнат в убийци  пред закона / и пред собствената им  съвест/, или  да  се мъчат  неистово  до края, или  да  сложат сами край на мъките си.
Третото  е най- приемливо за много  от тях.
Дай си време  да преодолееш  болката. Не знам  дали чувстваш вина, но  дори и да чувстваш- не бива.
Него вече не  го боли, а и бъди сигурна- вземайки  това  решение, той е спестил  на  всички около  него  ужасното  чувство  на безпомощност , докато  наблюдавате  и  се мъчите  да облекчите  нечовешката  му  агония.
Прегръщам те силно.

И друго да допълня-относно заплахите за самоубийство-Този,който е направил такъв избор не го разгласява въобще.Напротив,привидно се успокоява/явно от взетото решение/,така че не вземайте насериозно когато някой заплашва,че ще сложи край на живота си.Пак лично мнение,разбира се.Далеч не съм последна инстанция по въпроса
Бронте

Мамичка мекичка, мнения  на   хора, които  не  са преживели  това, аз не  зачитам. Щото, на теория  е едно, а ако  те  сполети, е съвсем друго. Лесно е  да  си  великодушен и  ларж  по темата, ако   огънят  не е  горил  душата ти.
Преди много време бях пуснала  тук тема  за самоубийците / но  не  за  неизлечимо  болните  такива/, в която  изложих подробно  какво  мисля по въпроса, както и   обяснения  защо мисля така по въпроса. И  масово  теоретичките  във форума наскачаха  като  ощипани  моми  да ми обясняват, че  съм  почти  психопат, който  има спешна  нужда  от   намеса  на психиатър.Разбраха  за  какво  говоря  само онези, които  бяха  минали  през този  ад.
Така че, не  си  слагай на сърце мнения, написани  без мисъл и  без разбиране. Просто има хора, които  са като  коне с капаци и  които  са   лишени  от  каквато и  да е  емпатия.Те няма  и не  могат да  те  разберат.

.

Джианна, постът  ти не е адресиран  до мен,  но  ,моля  те, кажи- ти преживявала  ли  си  това?
Въпросите  на другите  СА обвинителни и тук не  става  въпрос  само  за  субективните възприятия на  най- близките. Все ще  се  намерят  хора, които  да ти кажат: "Ами, то, ако вие бяхте  / вие  не  бяхте  направили  това и това, белята  нямаше  да  се  случи". Още в РПУ- то  те  подхващат  и  те въртят  на  шиш. В разгара на  най- голямата болка  пишеш обяснения, отговаряш  на  идиотски  въпроси, подлагат  те  на  кръстосан  разпит, подозират  те, изплюват  те  накрая  като   смачкан  лист хартия.
После  и ти започваш  да се самообвиняваш- ако  бях  по- наблюдателен, ако бях  направил  това или не бях направил онова...
Ако  си имал  "щастието" ти  да откриеш  тялото или  да  го видиш, в паметта  ти  навеки  се  запечатва  ужасната, немислима, жестока гледка, от която  ти идва  да  виеш с глас.
На всичко  отгоре,  твое задължение   е  да  оправиш  всички  неуредици, които  е оставил  след себе  си  смелчагата. И никой не  те  пита ти имаш ли сили  да  понесеш това или нямаш, в депресия ли  си, не си ли.
И не, психолог  не  може  да  ти помогне. Как  да  ти помогне? Може ли  да изтрие  гледката  и  спомените  от съзнанието  ти?
Аз  ходих и  кво? Седя си на фаза "гняв" и толкова.
Емоциите  на  близките  на самоубийците са в толкова широк  спектър, че   не могат да бъдат обобщени и  осмислени   с две изречения. Чувстваш  се  наранен, предаден, изоставен, виновен, нежелан, отхвърлен- все едно  най- близкият ти ти е зашлевил  тежък шамар, който  те поваля.Копнееш  да  разбереш защо, а не  успяваш. И се гневиш. Ама здраво. Макар и безсмислено. И щеш, не  щеш, трябва  да продължиш  да живееш така.Опустошително е.

изтривам си мнението

Извинявай мамичка мекичка! Не исках да те карам да се чувстваш още по-зле! Ще изтрия горния пост, който те е наранил! Съжалявам, наистина!
Моля и Бронте да  махне цитата си.

Аз съм на мнение, че околните непряко засегнати хора са лоши и то много лоши, защото действително коментират "зад гърба", а понякога и имат наглостта да задават абсурдни въпроси, които имат оттенък на обвинение. Нормален човек не би ли направил нещо, ако види, че негов близък се кани да се самоубие?  Но понякога няма силите да предотврати това,  защото ако един човек иска да го направи, рано или късно ще успее.
И да, донякъде е "петно", защото ако до деня на самоубийството хората са те знаели като Мария едикоя си, то от този ден нататък към името се прибавя, "Мария, чийто баща/майка/роднина се самоуби". Много е неприятно.

Темата е много тежка. На два пъти съм се сблъсквала с мисли за самоубийство на мои много скъпи хора. Баща ми почина от рак и много пъти, в разгара на ужаса, който преживяваше е казвал, че само мисълта за нас го държи да не посегне на живота си. Измъчи се много, милия..
Другият случай-мой близък ми говореше как обмисля самоубийство. Причината- задънена, заварена ситуация, за която нямаше вина + кредит. Всяко не вдигане на телефона от негова страна ме докарваше до абсолютен ужас.
Майката на моята най-близка приятелка в детството направи неуспешен опит за самоубийство.
Скочи от сградата, в която живееха и по чудо оцеля. При разбит брак на семейството и опит за самоубийството на майката, лепнаха петно на момичето за цял живот. Знаех какво се е случило, но бяхме вече осемнадесет годишни, когато тя събра сили, говори с мен и изля всичко.

Според мен никой няма право да лепи етикети на близките на хората, които са се самоубили.
Едва ли някой има представа какво става в душите им. Жестоко е! Разбира се, говоря за самоубийства на хора, които не са неизлечимо болни. Другите няма смисъл да ги коментирам. Всеки, имал нещастието да гледа как негов близък гасне от коварна болест е наясно.

Отделно знам за друго случаи, повярвайте-това, което съм виждала, че преживяват близките ме е потрисало. Любопитството на съседите, на непознатите, коментарите, погледите и всичко останало...Ужасно е!
На момичетата, пишещи в темата-прегръдка

редактирах