Защо не си търсим правата на работното място?

Защото сигналите до Инспекцията по труда не са анонимни. Казват на работодателя откой е сигнала и от утре си безработен.

Явно си попадала само на долнопробни работодатели и нивото ти на служител е ниско в йерархията, че говориш толкова обобщаващо.
Има и читави работодатели и бързам да кажа - не само в държавния сектор, но и те си търсят читави служители.

А иначе хората се страхуват за местата си и стискат зъби за да не останат без заплати. Други пък се надяват да забележат ентусиазма им и да ги повишат, защото са послушни и работливи.

Когато си търся работа, винаги проучвам работодателите и онези, които нарушават права и закони, просто не са в списъка ми за кандидатстване.

За неразбралите ще повторя - не ме интересува каква е фирмата. Интересува ме защо хора не си търсят правата.
Това с неанонимните сигнали в ИТ го знам. В малък град важи с пълна сила. Аз съм в областен, където, хич да не е, има какво да се работи - мисленето е абсолютно същото.

Защото те са се съгласили да работят при такива условия. Онези, които си търсят правата, не са при тези работодатели, които ги нарушават. Лесно е.

Aми не мога да се съглася. Аз съм се обаждала анонимно, но и не казах името на фирмата, защото хора от инспекцията са ни били клиенти. Можех да кажа, но не бях длъжна да си казвам името. Обаждаш се по телефона и не си длъжна да се обясняваш, коя си.  

Търсила съм си правата, до толкова, че сама си преценям, че на сила хубост не става. Когато са некоректни работодателите, с една отнесена глоба няма да се променят. Като не ми отърва се махам и това е. Като чуя кофти условия не почвам. При заварено положение, при забавени заплати, съм звъняла в инспекцията, за съвет. Платено ми е било, не съм подавала сигнал. Махнала съм се от тези места. Какво да чакам друг да ме подкрепя, аз търся моите права, не техните. Никой не е седнал вместо мен да отстоява и моите. На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам. Работодателя не е гаджето, което като го заплашиш, че напускаш и му се сърдиш, да вземе да се стегне. Богатия винаги е прецаквал бедния от времето оно. За това комунизма надви, и се бяха появили профсъюзи, които в България са проформа. Ако има силни профсъюзи, няма да си се чувствала прецакана в подобна ситуация.

В масовия  случай, не  си ги търсят, защото  се  страхуват  да  не останат  и  без мизерната  заплата, която  получават.  Като цяло, безработицата  е  висока  и   некоректните  работодатели  се възползват от  това.  Казват "Ако  не  ти  изнася, подавай  си  молбата,  за твоето  място  има опашка  от желаещи". И ако си в малък  град, без кой  знае  какви  възможности, и  имаш  да изплащаш  кредити, и  имаш  две  деца... почваш  да  се  замисляш  дали  да изпуснеш  питомното, пък  да гониш  после дивото. Не  казвам, че това е  правилно. Напротив. Защото    ако  всички  си  защитават  правата, работодателите  ще  си имат  едно наум- я  стачка  може  да  се  спретне, я  някаква друга форма  на  протест и  тогава  цялата фирма  ще  закъса.
Но понеже  единици  са  тези, които   се осмеляват да   надигнат  глас, некоректните  работодатели  са в  позицията  на  богове.
Фирмата,в която  работеше  моят мъж, имаше интересен  подход. Когато  искаха  да  си  подменят  някой работник,  го уведомяваха  да  си  подаде  сам молбата, иначе  щели да го  уволнят дисциплинарно. Сума  народ    си  тръгна  по  този начин- без право  на  обезщетение  от НОИ, без обезщетение  от  работодателя. Нищичко.
Когато  дойде ред  на ММ,  под мое  давление  той  се  заинати. Отказа  сам  да  подаде  молбата   си . Две  години  работи , подложен  на  тормоз- търсеха  начин  да  го уволнят  дисциплинарно,  но  това  не е  чак толкова  лека   задача.
Накрая, като  видяха, че   не  става, след  девет  години   работа  в тази фирма, го  съкратиха  без предизвестие, но   си  изплатиха  всички  дължими  обезщетения , след което   той  отиде  на  борсата. Проблемът  е, че все  още  не  успява  да  си  намери   работа, но в нашия  град е  така. Минеш ли 40,  си  заникъде.

Подкрепям причините изброени от Бронте 

Бронте, съжалявам за случката и горчивия привкус, който остава. Какъв специалист е мъжа ти? Дали пък не можем да помогнем?

Търсила съм си ги. Резултатът - раздяла с работодателя.
То, като се замисля, май почти всеки път, когато съм напускала работа, е било след търсене на някакви права, ако щеш дори правото да ползваш болничен (за пръв и единствен път, да не мислите, че е честа практика) или да ти се плати извънредният труд. По принцип съм търпелив човек и мога много неща да изтърпя и да преглътна в името на общото благо, но за да се премине границата на търпението ми, значи работодателят съвсем го е ударил през просото.
С Инспекцията по труда съм си взимала последната, неизплатена заплата след напускане. Някак си не ми се струва редно да се обръщам към тях и да ги насъсквам, докато още работя и не съм пробвала да се споразумея с работодателя по някакъв начин. Подло ми идва някак си, не е в мой стил.
А и елементарната логика подсказва, че дори да го хванат в крачка и да го глобят (то пък едни глоби...), тези пари пак ще са за моя сметка, няма да ги плати от джоба си, я.

Благодаря  ти  за  жеста, the Дорис 

Но  той  не е  тесен специалист. Има  завършено  средно  образование в техникум. И никакви  квалификации.  Работата му беше  такава, която  може  да  се извършва от всеки  мъж   в   нормално здраве. Сега,  съвсем скоро, започва  да  учи  нова  специалност, като  след приключване   на  обучението , уж веднага   настанявали   успешно  завършилите  курсисти  на  работа.  Не ми се вярва  много, но пък няма  да  му  навреди  да  научи  нещо  ново. Той все   ме  закачаше, че аз  цял живот   съм  учела    нещо,  но  ето  че сега  е  негов  ред Ще  ми  е забавно  да  му  наблюдавам  усърдието

Преди време аз си потърсих правата ,стигна се и до съд , но понеже шефката беше  Някоя в нашия град , естествено ,че тя спечели ,отгоре на всичко колегите ми бяха накарани да свидетелстват срещу мен 

Щото преклонена главица сабя не я сече. Кво ся?

Обикновено докато е в една фирма повече годинки, човек има само един период, в който може да тропа с крак и да чупи стойки. Един единствен. Няма незаменими хора, но има момент, в който и най-големото дърво може да се окаже незаменим за известен период от време.

Тогава е и мигът да си търсиш правата. И най-добре наистина да го направиш. След това този период бавно ще се измени. И безвъзвратно ще си отиде.

Защото работникът не се чувства защитен. Проблемът е дълбок - липсата на активни синдикати, работещи институции и най-вече вкоренено усещане, че работодателят е Господ, който ние не можем да надвием.
На мен веднъж не ми дадоха заплатата, пуснах жалба до ИТ, откъде ми казаха, че единственото, което могат да направят е да ги глобят, но не и да ги принудят да ми платят. Е, глобиха ги - ама аз един лев не видях. Сега ако ми се случи, дори няма да си правя труда да отида до ИТ, при положение, че е абсолютно безмислено.
Синдикати въобще нямаме, освен в заводите, но доколкото имам наблюдения и те не са особено активни, да не кажа, че вървят гушнати с работодателските организации.
Като отпадат тези две опции, работникът се чувства абсолютно в капан - знае, че няма на кого да се оплаче (работодателят също го знае), а реално трябва да работи, за да вади пари. Единственият начин е да си мълчи, ако иска да си запази работата. Това е абсолютна гавра!

Лиляна, ти как си търсиш правата, би ли ни просветлила? Да кажем, шефът ти не те харесва и реши да намери вратичка в закона, за да те освободи. Как точно ще си търсиш правата.
Това е в случай, че работиш в частния сектор, а не си трудоустроена в държавния сектор.

Колежка сега съди бившия работодател, в четвъртък съм свидетел и ще си плюя на воля, тоест, ще кажа истината, никой не може да ме накара да излъжа, но и за мен е вече бивш.
Тоест, ако все още беше настоящ, не знам как бих реагирала...но пак бих отишла предполагам.
Иначе по темата смятам като повечето от вас - страхът от това да останеш на улицата кара хората да мълчат, да се примиряват, да работят извънредно, да се подписват на минималната работна заплата, да не се оплакват публично....
И недоверието в институциите, това, че не се чувстват защитени адекватно.