В седмицата на цветята, здрави да са ни децата - 10.04-16.04

Кураж мила.Не е лесно.Но погледни дъщеря си....и все още ли мислиш че не ти се живее?

Ох, Нанди, и аз съжалявам  ще ти кажа кураж, макар, че знам, че не ти е лесно сега. И ние те прегръщаме.

Гери, именно като гледам дъщеря си и не ми се живее - защото живот с гърчове не е за мен живот ... постоянен стрес, тормоз, притеснения и никакво решение и спасение.
Съжалявам я, оплаквам я жива -това нормално ли е за една майка ???
Не искам повече да ви притесявам с моите постоянни проблеми-те нямат край. Аз не мога един ден да го преживея спокойно, все нещо лошо се случва и какво хубаво да споделя с вас - нищо.... и само се оплаквам и жалвам и не мога да се взема в ръце.
Тук е форум за силни жени и майки - аз имам чувството че не съм от тях, започвам да се срамувам от себе си, а това не говори добре за мен.
Не искам никой да натоварвам излишно с постоянните си проблеми.
Много положително ми действате, успокояващо,  даващо кураж, но не искам всеки ден да съм в центъра на събитията - лошите събития.
Чувствам се много зле и сигурно ще замлъкна за известно време....
Когато има положително развитие на нещата при нас ще започна пак да пиша.

Обичам ви всички, много ви обичам и всеки ден ще се моля отново да мога да съм с вас.

Nandy, не бива да се упрекваш... ти също си силна мама, просто не можеш да се видиш отстрани...
Форума си е за това, да си кажем кой къде го стяга шапката.
Кой ще те разбере, ако не другите мами като теб?
Понякога ме питат що не ида на психолог.
Що ли да ида, като знам какво ще ми каже?
Да си живея сякаш няма нищо - ми то е лесно да се каже...
Трудно е да го направиш.
Да не мислиш, че другите не ги лови отчаяние?
И мен ме лови... и доверие в лекарите загубих... и аз плача... ама на работа, да не ме гледат децата.... за колегите ми е се тая
И Насе като не можеше да яде и повръщаше с 300 зора изяденото, съм хвърляла ядосано металните кутии от млякото по котката... да разправям ли още? Щот и мен ме е срам... 

Мила Нанди,наскоро прочетох за конкурса на иванрилски за есе на тема "Моя най-важен урок" и това ме накара да се замисля и да си припомня много минали неща.Ще направя нещо неприсъщо за характера ми и ще ти го напиша тук дано да го прочетеш.В думите ми искам да намериш поуката да не се съсипваш както правех аз, да не се самообвиняваш да не загърбваш приятелите.....
Изборът е винаги само твой и всичко е човешко.

Най-важния урок в живота си получих от моето малко момиченце ,което вече е един прекрасен ангел.Тя ме накара да разбера че живота ни е даден като средство за себеизразяване и себеопознаване и винаги ни дава онова ,което желаем със сърцето си.Повратните моменти ни карат да се вгледаме в себе си и да разберем че не сме съвършенни.
Диагноза без алтернатива,казана от бездушен лекар застава срещу мен.Получавам безплатен съвет да оставя детето в дом и да си гледам живота.Аз съм вцепенена и неразбираща и като насън се прибирам.
Първоначално е отричането,мисълта че това не е вярно,не се случва.Не и с моето дете.Настроена съм борбено и оптимистично.Всяка препоръка на лекаря изпълнявам с педантизъм.Но месеците минават и всеки идващ ден ме сблъсква с действителността,че детето ми не се развива.Тъй дълго чаканото гукане не идва,ръчичките не посягат.Мечтаната усмивка се появява съвсем бегло и не ме напуска чувството че и тя не е за мен.Отправена е към някакъв неин вътрешен свят в който не ме допуска.Постепенно в душата ми се появява гнева-толкова яростен и изяждащ,насочен към всекиго и към всичко.Мразя градинките с майки бърборещи за глупости.Бясна съм когато поглеждат в количката с онзи странен поглед и подмятат реплики.Чувствата ми преминават към самообвинения.Внушавам си че вината е само моя и упорито вярвам в това.Имам нужда да се самонаказвам.Отказвам храната,контакти с приятели и все по-често посягам към успокоителни.След време разбирам че съм зависима от хапчето и това ме отрезвява.
Дни наред разнищвам мислите,желанията и чувствата си.Трябва да приема нещата такива каквито са и изборът е само мой.И избирам да я обичам колкото време ни остава.Нейната поява и страдание за мен вече не са наказание а благословия.Намирам смисъл в говоренето-нищо че не ме разбира.Намирам утеха в прегръдките и хилядите целувки-нищо че тя не ги осъзнава.Усещайки че ще я загубя любовта ми става по-силна.
Това са щрихите на моето лично осъзнаване.Преминавайки през тези чувства научих много за себе си и мисля че открих истинската си същност.Идвайки и отивайки си от живота ми моето момиченце ме научи да улавям мига да му се наслаждавам и да ценя дребните неща.Чрез нейното страдание разбрах и изразих себе си по начин който умея най-добре,а именно да я обичам безусловно.Тя ме научи на това.
Зная,че мечтите ,идващи от сърцето винаги се сбъдват.Доказателство за това е малката ми дъщеря-толкова мечтана и специална.От нейните очи струи двойна обич.Прегръдката й усещам като два чифта детски ръце.Все още неясните й думи ми носят двойна радост.Всеки ден я благославям и съм едновременно благодарна и щастлива че я имам като дар в живота си.И винаги ще я обичам.С цялата си любов.

Мила Нанди,
няма смелост без страх, няма любов без омраза понякога! Наистина е така. Аида е написала прекрасни неща - аз не бих могла така, защото не съм изпитала тези нещо.
Но бих искала да ти кажа, че точно поради тези земни чувства, които изпитваш виждам, че си все още жива и се бориш. Има хора, които отричат всичко и си въобразяват, че нещата ще се оправят. Има такива, дето в нищо не вярват, но влачат хомота просто по инерция. А има такива като теб запазващи баланса на двете крайности - те вървят по ножа на острието, което разрязва сърцето им всеки ден... но пък за мен те имат шанс да се преборят и да спечелят - най-малко себе си да запазят живи!
Пиши ни! Винаги когато се случи нещо - пиши! Ние сме тук с тази седмична тема заради теб, заради малката, заради хилядите майки и бащи в твоето положение... и заради нас си. Тук сме по-скоро за проблемите си, защото винаги ще намериш кой да ти каже "здрасти", ама не винаги има на чие рамо да поплачеш... а трябва да се плаче - за да пазиш сърцето си живо и да проясняваш ума си!
БЪди смела и ни пиши! МОла те пиши!

Благодаря,Аидичка!
Отдавна не съм чела нещо толкова тъжно и същевременно толкова красиво!Мисля,че всяка от нас ще открие част от себе си в тези думи,част от своя живот и своите мисли.Някак си се връщам в миналото без да го искам-бездушния лекар,диагноза без алтернатива,безплатния съвет да оставя детето си в дом-така или иначе то ще умре до два месеца,по-добре да умре далече от мен.Гняв,страх,болка...Винаги ще нося този грях със себе си-аз наистина помислих за момент да оставя детето си.Не го оставих,но тогава изрекох думите,които никога няма да си простя-искам тя да умре,не искам да се мъчи.Грях-коя майка иска детето и да умре.Благодаря и винаги ще съм благодарна на съпруга си-той не даде и дума да се каже за дом.
Нанди,не случайно пиша това.Вярвай,че стават чудеса-Нашето чудо се казва д-р Сурчев,той спаси детето ми,той ми каза,че няма да умре,той ми върна живота.И вас ви чака някъде човека,който ще ви помогне-вярвай го!

Какво правиш в такива случаи? Аз лично поставям в дупето диазепан и всичко е ок...

Нанди,прегръщам те!
Моля те,не се отчайвай!

Няма да пиша много, че ще наводня клавиатурата - разплакахте ме наистина.
Нанди, искам да ти кажа нещо - тук не е форум за силни майки, а форум за майки, които си помагаме да останем силни, да запазим част от себе си, да се предпазим от отчаянието. Плачем, отчайваме се, насърчаваме се да продължим отново и отново - всеки ден. Не можем да те обвиняваме, защото знаем мъката, която изпитваш... не бягай от нас.  Ние вече сме част от твоето семейство и те чакаме да ни кажаш - как е минала нощта, яде ли Мими, пак ли не спахте? Тук сме, за да те прегърнем - макар и виртуално, когато ти е тежко и да се посмеем и зарадваме с теб на хубави новини. 

Айдичка, благодаря ти за хубаво написаните думи

Нанди, снощи писах, писах и ... накрая спря тока!

Но в общи линии исках да ти напиша, че единственото, което може да ни направи силни родители е това, което е написала и Аидичка - да приемем децата си такива каквито са. Да не им поставяме условия - "ти само почни да чуваш и ще видиш каква майка мога да бъда", "само да спрат гърчовете и да започнеш да разбираш".... А междувременно какви сме - само ние си знаем! Нанди, разочаровани родители има толкова, че с лопата да ги ринеш - на един детето му избира неподходяща професия, на друг се жени за неподходящ човек, примери - колкото щеш. Но всички ги обединява едно - разминаването между представата за децата ни и това, което те всъщност са. Ние избираме дали да ги приемем или да ни убие нашата собствена упоритост! Вярвам, че в теб има сили да вземеш правилното решение!

Нанди, много съжалявам, че малката отново е направила гърч.Пред такова нещо, няма как да си силна, нормално е да рухнеш.Това което е написала Аидичка е толкова силно и красиво...и вярно. Безусловната любов-тя е велика и аз знам, че малката Мими усеща колко я обичаш и се бори. Колкото и слаба да си сама, с Мими си силна, с нея и за нея.Не губи вяра.Пиши.Ние сме тук, за да си помагаме, в отчаянието, в болката, да се подкрепяме в трудностите, да се оплакваме и плачем, да се радваме и да се смеем заедно.Не спирай да пишеш, тук винаги ще има кой да те разбере и изслуша.Всяка една майка е минала през някакво изпитание, почувствала е безсилието пред неизвестното и страшното, знае как се чувстваш.Преди малко повече от година, когато детенцето ми се бореше за живота си именно Форума ми помогна да не полудея.Не бягай от нас миличка, не се затваряй в себе си, винаги ще си добре дошла ако решиш да споделиш проблем и ще се радваме от сърце на радостите ви.
Аидичка, толкова умело и искрено си описала всичко...личи, че идва от сърцето и сигурно за това стига до сърцето на всеки читател и го сграбчва в прегръдка от силни думи, бушуващи и преливащи от страст, емоции и вълнения.Едва ли някой би могъл да прочете написаното без да плаче.Прегръщам те силно  !

Вчера Лорка направи първите си самостоятелни малки, смели и още леко несигурни крачки    .Цял ден плаках от щастие.После още няколко пъти малката прави по-3-4 крачки към нещо.Явно вече й е омръзнало да се държи и е стигнала до извода, че ако ходи, а не лази ще й е по-лесно  . Явно е готова, повече от мен, аз като видях как се пуска от дивана и тръгва към мен, направо си ревнах от раз.После си играхме и тя заспа изтощена, а аз просто стоях, гледах я и плачех.Много съм щастлива, неописуемо, невероятно силно усещане е това-усещане за някакво чудо, за величието на малките неща, за радостта от сътворението, за смисъла, за вярата...Нямам думи просто. Много ви обичам всички 

Радвам се че това което написах ви е харесало-аз лично все не си харесвам творенията но го пуснах в темата защото ти Нанди ме изряза по кюто иначе не исках да разтройвам никой.
Искам да споделя нещо-още преди да дойдем на първия преглед при невр. в СФ. правихме тук скенер и ни лепнаха корова атрофия на мозъка.Представяте си какво ми беше докато влезем в неврологията/чакахме да мине ремонта в отделението/.Все си мисля че ако тогава бях открила този форум щеше да ми бъде много по-леко.Имам златен съпруг,чудесна дъщеря но с вас е друго усещането че си разбран и подкрепян.Разбира се коровата атрофия отпадна като диагноза но адът беше за мен.
Съгласна съм с това което са ти казали и Катнаден и Йепе и останалите.Асо имаш нужда да се оттеглиш направи го но не ни забравяй.