Проблеми в двойката и семейството: на въпросите отговаря семеен консултант Мая Манева

Здравейте и от мен!
Търся съвет ,какво да направя за да подобря отношенията между мен и съпруга ми.
Имаме дете на две години.
С него се познаваме от 9, женени сме от 6.
Имахме много бурна ,емоционална връзка с много вълнуващи мигове ,много страст през първите години и разкошен сексуален живот . Обичахме се много силно ,обичаМе се ,смея да твърдя . От както заживяхме заедно обаче ,преди около 5 години , осъзнаех ,че той е работохолик. Той две минути не може да стои - все нещо трябва да прави . Всяка свободна минута гледа да работи. В началото това много ми харесваше ,но в последствие започна да ме дразни. Започнах да се чувствам някак отхвърлена . Нямаме нови Емоции,нямаме излизания както преди ,нямаме страстен секс ,нямаме прекарано време заедно изобщо. Всъщност време понякога имаме ,но някак си твърде много битовизмите са ни превзели и забравихме да се наслаждаваме на моментите . Аз съм с детето ми постоянно ,той се прибира късно вечер ,вечеряме почти без да си говорим , играем с детето,душ ,четем книги в леглото и дори вече рядко се докосваме . Секс правим веднъж ,два пъти в месеца и то някак си набързо . Някак  охладняваме един към друг ,усещам го ,а не искам ,защото много го обичам. Той също ме обича ,сигурна съм,не го вълнуват други жени изобщо. За изневяра от негова страна и Дума не може да става . Но аз започвам да се измъчвам ,пробвала съм да говоря с него на тази тема ,че трябва да прекарваме повече време заедно, не е необходимо толкова да се работи във всяка свободна минута ,слава на Бог имаме пасивни бизнеси ,от които живеем достатъчно добре и без да работим ,но той сякаш не ме разбира . Страх ме е от себе си ,защото започвам да се усещам как започвам да мисля платонически за други мъже ,а не искам да го правя , но просто искам моят мъж да ме вижда жена отново ,както преди . Смея да твърдя ,че съм красива млада жена ,не мисля ,че съм се занемарила и тн за да не ми обръща внимание . Оф не знам,стана дълъг и объркан пост ,надявам се да ме разберете и прочетете докрай.

Здравейте и от мен, Мая! При мен ситуацията е следната - изпитвам непоносимост и голямо огорчение към бащата на моето дете, което е едва на 6м. Заедно сме от 5години, преживяхме тежки моменти, свързани с 2 мои неуспешни бременности, въпреки това не се отказахме да имаме дете. Когато то е вече факт (благодаря на Бог) дойде голямата промяна - започна да си намира причини да отсъства. Не прекарва никакво време със сина си, не помага с нищо вкъщи, нямаме интимни отношение от близо година, почти не си говорим, пари също не дава, защото не ходи на работа, оправдавайки се, че иска да създаде свой бизнес (в него влага цялата си енергия) . Истината е, че изпитвам голям страх от раздялата, най-вече защото не искам да лишавам детето от баща, но вече не виждам друг изход. Стискам зъби и все си казвам, че е само период. Нуждая се от вашия съвет. Предварително благодаря!

Здравейте, живеем заедно с партньора ми от 6 години, преминахме през доста трудни неща сменяйки няколко държави за живеене, много хубави моменти също, НО той така и не ми предлага брак....когато поставя въпроса получавам отговор че не е важно за него и си е ОК да си живеем така.
След като говорихме и аз обясних, че за мен е важно това да сме семейство наистина и аз бих се чувствала по-добре, предложение забрак би показало сериозни намерения ..... половин година по-късно все още нищо.
Все едно не сме имали този разговор.....нищо.

Какви сигнали това би трябвало да ми дава?
Благодаря

Здравейте,

Като начало на Вашия проблем определяте заживяването със съпруга Ви заедно, т.е., не е свързано с раждането на детето. Това ме кара да мисля, че най-вероятно Вашият съпруг се е успокоил след като Ви е спечелил и е заживял според своя модел за семейство. Има не малко мъже, които не обръщат внимание на преживяванията с близките си, не считат за важно да се грижат за връзката си, след като вече са заживели заедно, да споделят с близките си и да се интересуват от вълненията им. Може да се чувстват дори дискомфортно с емоциите си. Това е по-скоро въпрос на ценности и на модел за семейство, който те са възприели от детството си, а не на отношение към близките. Затова и сте уверена в чувствата на съпруга си. Това обаче не прави проблема по-малък, защото отчуждението е факт, както и незадоволените Ви потребности от близост.

Как да стигнете до него?

Казвате, че сте пробвали да говорите, но от написаното оставам с впечатление, че по-скоро сте му казвали какво трябва да прави, за да се чувствате Вие по-добре и сте атакували работата му, която очевидно е много важна за него. Затова и нямате успех. В крайна сметка за Вас не е от значение той колко работи, а да прекарвате време заедно.

Затова е важно не да го критикувате, а да му споделяте конкретно какво искате – „Много ми се ходи на… Искаш ли този уикенд да отидем?“ или „Какво ще кажеш тази вечер да...?“. Мъжете, които обичат жените си, с радост изпълняват желанията им, стига те да са конкретни и реалистични и половинките ми да оценяват тяхната отзивчивост, вместо да са недоволни от липсващото.

Имайте предвид, че хора като съпруга Ви не могат веднага да пренаредят приоритетите си и затова е необходимо търпение. Важно е той да открие сладостта на съвместните ви преживявания, а не да го прави с чувството, че е заради Вас. За това ще помогне и фокуса върху желаното, а не върху липсващото и препятствията. За успеха Ви в тази посока е добре и в домашните задачи да сте включени като партньори, а не да се разчита само забавленията да ви сплотяват.

Желая Ви успех!

Здравейте,
От споделеното става ясно, че почти през целия период на връзката ви сте се справяли с проблеми, свързани с желанието за дете. Това най-вероятно означава, че не сте имали възможност да изградите стабилни основи на отношенията си като двойка и да изградите привързаност и партньорство, а сте били свързани предимно от идеята за дете.

Въпреки че може и двамата силно да сте желали това забременяване, трудностите се преживяват различно. Мъжете не рядко загубват своята спонтанност в секса, защото фокусът е върху забременяването, а не върху удоволствието. Сексът по график ги кара да се чувстват само донори, което може да ги отблъсне от жената, особено ако тя е с почти изцяло внимание върху желаното дете и забрави за нуждите на мъжа. 
В допълнение към това, не изключвам партньорът Ви да е преживял тежко загубата на двете бременности, но за да не Ви товари със своите емоции, да се е затворил. Обикновено се подценява начина, по който мъжът се справя в такава ситуация, но това не означава, че му е леко.

Доколкото разбирам, Вашият съпруг има проблеми с професионалната си реализация, а това внася допълнително напрежение в него и води до липса на самочувствие и увереност. Всичко това влияе на капацитета му да влезе в роля на родител и на съпруг.

Водена от моя опит, предполагам, че зад подобна проблематика – трудно влизане в роля на партньор и родител, както и трудна професионална реализация, стоят неудовлетворителни отношения с родното семейство – осъждане на родителите, желание да бъдеш различен и да не повтаряш техните грешки. Реално обаче точно подобна нагласа води човек до повтаряне модела на родителите. Желанията и мечтите надхвърлят значително реалността и справянето с препятствията става по-трудно.

Бих препоръчала терапия и за двамата – лична и като двойка, или само семейна, защото обикновено проблемите са огледални и за двамата.

Здравейте,
Поведението на приятеля Ви може да е израз на негови страхове, нагласи и възгледи, които да са следствие на негативен опит, с който свързва брака – личен или на близките си. Може обаче и неговата готовност за обвързаност да не съвпада с Вашата, защото не споменавате да имате планове за дете и общо жилище.

Хората обикновено се разминаваме не толкова заради различни желания и цели, а заради времето и начина, по който да се случат. Затова е важно да има общуване с изслушване и споделяне именно за това, което всеки си представя, за задръжките и мотивите му за действие или бездействие. 

Каквато и да е причината, комуникацията относно това решение е показателна за това как за в бъдеще бихте се справяли с теми, по които не сте на едно мнение и с еднаква готовност за действие. Ако всеки си остане в собствения си свят от мисли и чувства, то дълбоки отношения биха били невъзможни.

Добър вечер,отдавна имаме проблеми с моя съпруг. Всъщност само аз виждам проблем,за него всичко е розово. Заедно сме от почти 3 години с общо дете. Нещата между нас се случиха набързо и сега явно виждам,че с този човек изобщо не си пасваме. Вече ми е безразличен,дразнещ,абе изобщо ми пречи. Но дете съм на разведени родители,не исках да го причиня на детето си,но наистина не виждам как ще продължим. Капката преля от това,че обича да лъже,а оная вечер без да иска се съблече и видях,че има надрано. Уж беше нахапано,после той се почесал и накрая днес отвини детето(то е на 1 и 5 месеца). Усещам,че нямам чуства,сякаш всичко се трупаше и с това и чуствата ми изчезнаха. Та въпроса ми е да се мъча ли да спася брака си в името на детето,или всичко е загубено.

Здравейте,
Не рядко разочарованията в една връзка настъпват след раждането на дете. Всеки има своите представи кой какво трябва да прави и когато те не съвпадат, а не се и изговарят, се разочароваме. Може дори да стане така, че нещо, което да ни е привлякло у другия в началото на отношенията, в последствие точно то да започне да ни дразни най-много. Затова е важно на връзката да се гледа като на процес, в развитие и да се полагат усилия за това развитие.

Не мисля, че оставането заедно заради детето, само защото Вие сте имали разделени родители, ще направи живота на тримата по-добър. По принцип сме склонни да повтаряме определени аспекти от живота на родителите си, защото често се водим от страховете си като деца. Но точно, когато сме на кръстопът, е времето да направим избор, който да не е продиктуван от тези страхове, а от желанието да се учим от живота си и от любопитството да видим себе си и другите по различен начин и от различен ъгъл. Затова биха ви помогнали нови преживявания, в които да се видите извън тази динамика, в която сте влезли и да установите зряла човешка близост. Това може да са общи интереси и дейности, намиране на обща среда и други. По-важно от това дали ще останете заедно или не, е това, което от тази ситуация ще разберете за себе си, за другия – за собствените си избори, ценности, стремежи.

Здравейте, бих искала да получа съвет как да променя живота си. Сама си гледам детето, та е на 8 годинки. По стечение на обстоятелствата баща му остана да живее отделно и така и не го потърси. Не проявява интерес нито към мен, нито към него. Тази студенина беше шок за мен, което ме остави безмълвна, тъй като, когато му писах, че съм бременна дори отхвърли мисълта да е негово, както и че не сме говорили за това. Детето пита къде е баща му, кога сме се оженили, защо не идва да го види. Аз му казвам, че е зает и че не може да дойде, но с времето и то не вярва на тези отговори.
Знам, че насила хубост не става, не мога да задължа никого, а и нямам право на това, но все пак се чудя как да постъпя. Понякога се връщам в мислите си назад, но за съжаление мога само да гадая къде какво и как се е объркало, за да се стигне дотук. Иска ми се да си променя живота, защото това се отразява на здравето, настроението му, а и на емоциите на детето ми.Тази година бащата на детето спонтанно ми писа, тъй като имаше път към моя град, срещнахме се, държа се уважително, но сдържано като стари познати. Не прояви интерес към мен, не пита за детето. Покани ме да излезем, пишеше ми, докато бях в неговия град, после, когато се наложи да си тръгна, спря, сякаш няма смисъл да ми пише каквото и да било. Това не мога да си го обясня и не го разбирам. Всеки си има свой живот и ангажименти, нормално е, но това изобщо да не се обаждаш и да разговаряш, го намирам за много хладно, жестоко и отблъскващо. Последно ми писа, че мога да му пиша по всяко време, но от общи познати разбрах, че е в чужбина на почивка и сметнах за ненужно да го безпокоя, след като той дори не е намерил за необходимо да ми каже това. Понякога се чудя защо така постъпва, дали няма в живота си друга жена, що за живот води, защо така потайно се държи с мен и как въобще да говоря с него за проблемите си, които него сякаш изобщо не го вълнуват. Усещам, че го дразня, а пък това едва ли ще донесе нещо добро в отношенията ни. Последно като се видяхме ми предложи помощ, тъй като бях у дома и се грижех за самотна възрастна леля на майка ми, която почина. Писа ми, че ще се радва да се видим, но дали не е само от куртоазия или от фалшива учтивост. Като се замисля, иска ми се да можем да се разберем правилно, та аз съм жена, имаме общо дете. Не мога да си обясня как така аз нищо не означавам за него. Понякога си мисля дали не е от типа мъже, които лесно влизат в интимни връзки и после бързо забравят за тях или пък нещо го е накарало да се замисли.

Здравейте.
Със съпруга ми сме заедно от 27 год. Аз съм на 44, той на 49. Имаме две деца на 11 и на 16. Всичко, което имаме, сме постигнали заедно. Живеем над средния стандарт за страната, той разработи  бизнес, в който аз помагам с каквото мога и в момента съм единствен служител във фирмата му. С къща, ремонти, деца, боледувания, пазаруване, абсолютно всички домакински задължения никога не съм го ангажирала, всичко това го върша аз.
Но той е винаги недоволен от мен - от работата ми в офиса и от работата ми вкъщи, дори от това в каква поза съм седнала на дивана, както и от всичко друго- дори ако му поднесеш чаша с вода ще направи забележка, че е много пълна или не достатъчно пълна, но никога не е както трябва. Изтъква постоянно какво НЕ мога да правя, а какво мога не е важно (а много неща мога да правя). Все не му достига нещо, все недоволен, вечно мрънка и прави забележки. Аз съм доста търпелива, но понякога не се сдържам и започват скандалите. Днес развалихме Коледата на моята рода точно пак заради такива глупости и не знам дали някога ще си го простя...

Здравейте,
Преди 4-5 месеца се разделих с бащата на детето ми, който не ме уважаваше и обичаше, предложението за раздяла е направено от мен.
Още преди да се разделим бях започнала да се отчуждавам от всички мои близки, но откакто съм разделена с него се отпуснах съвсем и вече не мога да се преструвам, нямам никакво желание да водя разговори и да бъда близка, с когото и да е било, чувствам се отегчена до смърт, постоянно уморена и отпаднала.
Иронията е, че бащата на детето ми винаги е бил отчужден с родителите си и това продължава до ден-днешен, моята майка също с баба ми, дядо ми и леля ми, а аз сега заприличвам на тях в това отношение.
Никога не съм се чувствала обичана от някой, винаги са ми се качвали на главата всички, винаги съм се чувствала излишна навсякъде, нямам усещането за истински дом и място, където да отида, а чувството на самота и празнота са винаги в мен, водих дълги борби, просих любов, никога не съм имала истинска емоционална връзка с някой, с бащата на детето ми също и в един момент се уморих, писна ми от всички и реших да погледна в себе си и се уплаших, защото там не видях нищо освен едно инфантилно дете, така се чувствам, като дете и реших, че трябва да порасна и ме е страх дали ще успея, дали ще се справя.
Дори не съм сигурна, че търся съвет, но за да пиша тук, значи се надявам на нещо, кажете ми как да се справя с това чувство на отегчение, на чувство, че не обичам никой, вечните преструвки и маски, които слагам, да не би да има нещо сбъркано в мен, тази изолация, която ми харесва, това отчуждение също, а знам, че не е редно и най - важното как да престана да бъда дете, защото наистина така се чувствам.
Благодаря Ви предварително.

Здравейте,
Изминалите над 8 години са твърде много време, в което мисля, че бащата на детето Ви следва едно и също поведение, и то, заявено още в момента, в който е разбрал за бременността. Това, че сте изпитали шок от неговата студенина е, защото Ви се е искало да се случва нещо различно, а не защото имате от него реални знаци за това.

Причината да зацикляме в живота си често е именно тази – хабим време и енергия да се противопоставяме на реалността – да я съдим и да се опитваме да променим неща, които не зависят от нас, вместо отчитайки случващото се, да взимаме своите решения спрямо него.

Сигурно се страхувате за себе си, в случай, че приемете нещата каквито са и не знаете какво да предприемете, но шанс да Ви се случи нещо различно в живота е да спрете да се надявате някой отвън да го промени и вместо това, предприемете действията, които зависят от Вас.
Може да направите опит да проведете един различен разговор с бащата – открит и с конкретни въпроси, тъй като до момента ми се струва, че и двамата се оставяте повече на догадки, желания и чувство за вина. Ако сте отворена да чуете неговата позиция, без да го съдите, вероятно той ще бъде откровен с Вас. Един такъв разговор, е важен за вас, за да излезете от позицията на чакаща, да знаете, че сте направила каквото сте могла и в зависимост от развоя, да решите как ще продължите.

Независимо от изхода и от това дали изобщо ще водите такъв разговор, важно е да сте честна с детето си, условие за което е да сте честна спрямо себе си. Каквито и грешки да сте  допуснали в млада възраст, единственият начин да не ги повтаряте отново и отново, е да ги приемете, а не да се опитвате да ги поправяте. Няма как да върнем времето назад и да постъпим по различен начин. Само опитът, който сме извлекли от неудачите си, това, което сме научили за себе си и за света около нас, може да ни отвори нов път. А за да не се отклоняваме от него, ни помага да държим като водещи въпросите какво е важно за нас и какъв пример сме за децата си.

Здравейте,
Разбирам, че със съпруга си сте заедно от много ранна възраст, в която все още не сте била поела самостоятелен път в живота и вероятно дори сте живеели при родителите си. Това, както и възрастовата разлика от 5 години, често води до динамика във връзката, характерна по-скоро за детско-родителски отношения, а не за равностойни такива. Впечатлението от описанието на семейството Ви е, че съпругът Ви е по-скоро в ролята на родител – недоволен, критичен, не оценяващ и изискващ, а Вие сте тази, която се нагаждате към него, отменяте го в общите отговорности, за да получите неговото одобрение. Чрез поведението си Вие се опитвате да го направите по-щастлив и благоразположен, но вместо това затвърждавате позицията му на този, от когото зависите, с което му давате силата да продължава да се държи по същия начин.

Вероятно той също като Вас има нужда от оценка, както и от равностоен партньор, но за това е важно Вие да откриете своята стойност извън неговата оценка и ясно да поставите граници в отговорността – своята и неговата. Другите хора не ни уважават тогава, когато ги следваме във всичко и се нагаждаме към техните желания и нужди, а когато имаме собствена позиция, знаем стойността си и гледаме на тях като на хора, които подобно на нас имат своите страхове и нужди от оценка, любов, грижа.

Мисля, че от полза ще е книгата ми „Партньорството: Път към любовта“, в която чрез различни истории на двойки засягам подобни динамики във връзките, както и начина, по който жените и мъжете се справят с тях, за да изградят уважителни и грижовни отношения.

Благодаря за отговора. Никога не бях се замисляла за тази гледна точка.
Само да уточня, че никога през връзката ни не сме били при родители и родителите ни по никакъв начин не ни се месят в нищо.
Когато се запознахме аз бях ученичка на квартира в града, той работеше и също беше на квартира.
Така няколко години, после квартирата стана обща, после бяхме по гурбет, докато не се появи първото дете. Тогава аз се застопорих вкъщи, защото сама съм си гледала децата, никой не ми е помагал. Сякаш тогава се промени отношението му. Сякаш като спрях с работата заради майчинството, тогава придоби това раздразнение. За него парите са на пиедестал и ако не ги къртиш (в големи количества!), нищо не става от теб. Но за жената е по-различно. Между другото, две години гледах и неговият племенник, който живя вкъщи. Доведоха ми го без никой да ме пита и се грижех за три деца.
Много пъти съм го питала дали това, че стоях вкъщи да си гледам децата не е по-важно от изкарването на пари и няма конкретен отговор. Както и съм му предлагала ако това му пречи, да се маха и да си живее с парите си и да не му преча аз.
В момента аз съм още бясна заради последния скандал и той стъпва на пръсти и не смее да се изкашля. Исках да говорим, казах каквото имах да казвам, той дума не отронва. Само мълчи. Иначе пред хората бяха крясъци и обиди.

Здравейте,
Това, че точно в този период от живота си осъзнавате своите преживявания, не е случайно. Ставайки родители, ние виждаме и себе си, и света около нас с нови очи. Иска ни се да бъдем добър пример за децата си и да им осигурим добър живот, но с годините осъзнаваме, че желанията ни не са достатъчни. Имаме багаж от миналото, който ни тежи и от който ни е трудно да се освободим, за да вървим напред.

Всеки човек вярва, че щом е добър и има добри намерения, ще има разбирателство с близките си и ще постигне това, което иска. Но не е така лесно, защото се оказваме зависими както от собствения си, така и от техния житейски път.  

Позитивното при Вас е, че не се криете зад обвинения към близките ви, а осъзнавате личните си проблеми, както и поведението, което до момента не Ви носи удовлетворение в отношенията. Това е голяма първа крачка към промяната, която търсите.

До този момент Вие сте се поставяли в зависимост от вниманието и оценката на другите и е нормално да не се чувствате добре, когато не сте ги получавали. Това е характерно за всички деца, защото те очакват да се огледат в очите на възрастните, за да открият кои са, какво могат и заслужават ли да бъдат обичани.
Когато натрупваме житейски опит, разбираме, че и другите хора са като нас, независимо от възрастта си. И какво могат да ни дадат, ако самите те се чувстват подобно на нас – отегчени от маски и с чувство, че не са обичани?

Ако успеете да видите близките си по подобен начин, Вие вече ги гледате не от позицията на детето, което очаква от тях, а като хора, които имат същите вътрешни борби като Вашите. Най-трудно е да видим родителите си по този начин, защото ролята ни на дете спрямо тях е затвърждавана десетилетия. Но с тях е най-важно да постигнем тази промяна, защото в противен случай оставаме в позиция и с емоционалност на дете, независимо на каква възраст сме.

Голяма част от Вашите дерзания съм описала в статията „Критичните 30-те години в живота на човек“.