Не искам бебе- нормално ли е това???

Иси, пожелавам ти скоро да се пребориш с демоните си и да срещнеш мъж, с когото да се обичате, да се разбирате един друг, да се допълвате взаимно и един ден заедно да решите, че ще си направите бебе, пък каквото ще да става    А това, че не искаш бебе, си е нормално за много жени, дори и за непреживелите твоите неволи... честичко съществуват различни по рода си фактори, които ни пречат да си кажем, че сме готови за това - веднъж финансови, веднъж учим, за да сполучим, веднъж градим кариера, веднъж сме малки още, веднъж той не бил подходящият... причини да искаш    С нашия татко сме заедно вече 11 години  , а живеем заедно от цели 9  (леле, отдавна не съм се замисляла за това    )... Така и не сметнахме за необходимо да се женим  През почти двете години, когато бяхме само гаджета, направих един аборт по желание, защото бях само на 19, пък и звучеше несериозно (аз - студентка в Русе, той - в Пловдив), но въпреки всичко ми каза, че втори аборт няма да има и ако пак ни се случи, ще си имаме бебе  От началото на 1999 живеем заедно... 2005 на няколко пъти бяхме решили да се позабавляваме и не се пазихме, не че искахме бебе, просто за идеята, кой ти е мислил, че от раз почти ще се получи... Закъсняваше ми вече 2 седмици... Когато тестът се оказа положителен, аз изпаднах в депресия, мислех си "Край, живота свърши (и двамата сме от Силистра, но живеем в Пловдив, няма баби наоколо...), сега ще съм вързана в къщи, с огромен стърчащ корем и подути крака, вече няма да можем да си стегнем багажа ей така спонтанно и да се дигнем за 2-3 дни по планините, изобщо що не взема да умра направо  " и даже обмислях вариант за аборт, просто не исках да приема факта, че чертичките са две, мислех си, че това е някакъв кошмар и исках да се събудя... Повярвай ми, никога не съм била от тези, дето се радват неистово на малки деца и винаги съм се чудела какво толкова се превъзбуждат, като видят бебе... И когато той искрено се зарадва и се разплака и започна да ме успокоява, че всичко ще е наред и ще се оправим някак си и финансово, и с безбабието, депресията ми се засили и се почувствах като супер егоистично същество, което е бременно, а изобщо не го иска и се почувствах зле именно пради факта, че не мога да се накарам да го заискам тва бебе... Но той ми припомни какво ми е казал преди 7 години и каза да си избия мисълта за аборт от главата... Избих си я едва след 4-тия месец, когато просто стана твърде късно за това. И така и не можах да кажа до края на бременността си "Ох, чакам го с нетърпение да си го гушкам", по-скоро се чудех каква майка ще съм, щом нямам майчински инстинкт, но една приятелка ме успокояваше, че при повечето жени той идвал едва след раждането...  Така се получи и при мен... Може би понякога нещата трябва да ни се случат, за да си дадем сметка, че всъщност сме ги искали, без да го осъзнаваме, или просто ни е било страх да приемем, че искаме да ни се случат... И сега няма по-щастлива от мен, дъщеря ми е най-важното и най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота, даже в понеделник ще я давам на ясла, много ми е тъжно и се чудя какво ще правя, като не мога да я наблюдавам по цял ден (колкото и да ме ядосва вече с щуротиите си) какво прави и как се занимава сама с някоя си играчка и колко изобретателна е всъщност за двете си годинки 


Така че не се шашкай, че на този етап от живота си не искаш деца, просто не си готова ... сигурна съм, че ще дойде и твоят ден, в който ще се чудиш това чудо, дето не е искало деца, ти ли си била, за теб ли става въпрос, успокой се и потърси помощ от психоаналитик, може пък да ти помогне да стигнеш до отговори, които засягат само теб   
Успех 

Съчувствам ти за травмата, но мисля, че тя няма общо с желанието ти за деца.
След като си имала връзка с мъж..., така мисля.
Е, не е бил твоя човек и за това сте се разделили.
Според мен , ти си мислиш, че не искаш да имаш деца, защото всички около теб имат и родителите ти го искат.
Няма как да го почувстваш " защото трябва ".
Когато срещнеш ЧОВЕКА , както са ти казали и другите момичета, желанието ще дойде само