Когато децата си тръгнат от дома

Благодаря от сърце!Дай Боже всекиму да види децата си порастнали!

Това е първият пост от темата: "Мили момичета,знам,че голяма част от вас са още с малки деца и този въпрос им е много отдалечен във времето.
В специализираната литература го наричат "синдром на празното гнездо" Когато децата са самостоятелни хора,имат си свой живот,дори да не са напуснали дома,те си решават някакви сввои житейски проблеми,все по-малко имат нужда от съвет и помощ.Вечер все по-често сте сами със съпруга, не ви питат какво ще се яде,може ли да излязат..
До преди време се смяташе за проблем на западните общества,сигурно и по филмите ви е направило впечаление, колко често семейството се разпада точно в този момент,когато децата заминат да учат в колеж.Просто се загубва общата тема-проблемите на децата и се оказва,че съпрузите нямат какво да си кажат.Замисляли ли сте се за това?Знаете ли за разводи в този период от живота?"

На грубия ти тон няма да отговарям, защото няма смисъл.
 

Явче, успокой топката. Няма смисъл от такова отношение. Събрали сме се да коментираме, а не да се караме. Иначе, Бабче, кефиш ме! 

babche, много ми харесват постовете ти. Детето ми е малко и съм все още много далече от това. 

Синът ми става след 1 месец на 19 и заминава да учи в чужбина. Когато навърши 18 мъжът ми каза: "Птиченцето отлита". Аз плаках много, защото  го гледам и не мога да повярвам колко бързо е минало времето и колко всъщност е голям той и как аз се чувствам на 25, но поглеждайки се в неговите очи виждам , че съм на малко повече от 25 . Не искам да е до мен близо, както може би повечето родители искат, а желая да си намери мястото и да е готов да се оправя в живота. Сигурна съм , че ще се справи и това, че е далеч ще му се отрази много по-добре отколкото ако живее при мама и тати и да си мисли, че е самостоятелен.
Ще видим как ще се чувствам след 10 години, когато настъпи време и дъщеря ми да поеме по пътя си:)

Мислех да не пиша повече в темата, но трябва да го споделя с майките, чиито деца са все още малки. Не бъдете съдници и счетоводители. Не се травмирайте предварително от "раздялата". Децата може да са далеч от нас, но най-важното е тяхното усещане за безусловна Любов и подкрепа. Тогава и раздялата не тежи, тогава и връзката не се губи.
Имах най-палавите, безотговорни, свободни и обичани деца не света. Всичко за което се сетите (лошо и лудо) са го правили. Ски, пещери, любови, лутания, кратки връзки, екстремен туризъм, трева, (дано да е само това)... Имало е нощи в които съм се надявала само на Бог и на съдбата... Пирогов ни беше като втори дом. Пуших марихуана (със син и компания) на стари години, ходех на пръсти заради нощни гостенки и гости (м.р.)... Това е живота... Ние създаваме децата и си въобразяваме, че те могат да бъдат това, което ние си мислим, че сме били. Не  е истина!
Ако някой преди година, ми беше казал, че моето лудо момче ще се превърне в нежен и отговорен баща и съпруг, който се скъсва от работа за да живеят любимата му жена и дъщеря добре, щях да го изпратя на лечение...
В заключение - много е рано да мислите за раздялата, но все пак оставете децата си свободни, тогава и тяхната привързаност към вас е най-силна, защото е продиктувана от любов и емоция, а не от задължение.

Мисля, че тогава ще съм много щастива..... да видя, че сме възпитали мъже способни да се справят сами и с достойнство в живота, взели в ръце съдбите си.... но и съм доволна, че това е доста далечна перспектива засега:mrgreen:

babche , комплименти 
Пълниш ми душата   

Много ми хареса. 

Babche, ако ме просълзиш още един път ще ти се разсърдя...

Иначе те целувам, просто много ме кефиш! 

Да ви поизстудя малко емоцията.  Не че не ми харесва написаното от babche , напротив, страхотно е!  Но е написано след събитията, така да се каже.  Когато има вече резултата, тоест от позицията на успяла с нейните методи. Не може обаче всеки да е сигурен, че ако се държи по същият или подобен начин, също ще успее, а няма да стане по-зле.  Проблема във възпитанието и съжителството с подрастващи "луди глави" е в това, че всички са различни по своему, а и родителите им. Всеки носи своя багаж, живее обграден от обстоятелства, които играят немаловажна роля и не само "къщата" решава. Аз съм във фазата на пушене на марихуана и ходене по пръсти.  Не го правя обаче, защото моите принципи са други, което далеч не означава, че по-малко обичам и разбирам децата си. 

Аз съм от децата, напуснали дома на 18. Братя и сестри нямам. Много години по-късно си дадох сметка какво е струвало на родителите ми не само да не ме спрат, а и да ме подкрепят в решението ми да замина на другия край на света.
Знам каква жертва са направили и че са пренебрегнали естествения родителски егоизъм в името на моята самостоятелност. Разбирам колко мъка, страхове и притеснетия са преживели.
Убедена съм, че това е било най-доброто и за мен и за тях и нямам думи да опиша благодарността и уважението си към силата им.
Дай Боже и аз да имам тази сила, когато моят син стане на 18.

И между другото - след първата година-две без мен си намериха нов начин на живот - пътуваха, ходеха насам-натам, имаха си някакви нови интереси. До степен, че 6 години по-късно като се върнах бях станала някак си "излишна" (не в лошия смисъл). Бяхме се превърнали в отделни семейства, което пък спомогна много винаги да сме в перфектни отношения.

Аз пък ще я подгрея  .
Такова мислене се формира преди, а не след събитията 

Абсолютно съм съгласна с теб. Ако въртиш в главата си само кофти сценарии как ще си щастлив, как ще си спокоен??? Родителите ми цял живот са ми повтаряли да се пазя, да внимавам и така неусетно изградих страх към какво ли не, защото еди какво си може да се случи. Много време ми отне да се променя и да изтрия този насаден страх...просто ми бяха вкарали лош сценарий за нещата преди те да са се случили. Не издържах - отделих се....Само баба ми ме подкрепи и ми каза, че щом аз съм щастлива, значи и тя е, а майка ми полудя......но свикна! Точно поради тази причина ще гледам детето ми да е щастливо като много добре съм наясно, че ще има трудности, но не искам да драматизирам нито когато нещата ще се случат, нито преди това. Не желая да пренеса страховете и тревогите си върху детето си, те са си мои...то има собствен живот и ще гледам да го възпитам да е силно, да не се страхува и да може да взема решения. оффф, улях се...сори

  Аз не исках точно това да кажа, но подхващам твойта версия. И мисля, че такова мислене не се сформира нито преди, нито след, ев. може по време, тогава, когато самите родители търсят и се лутат за най-подходящият метод.  Но или си типа, който "пуши марихуана с децата си, и върви на пръсти из къщата" или не си. Ако го правиш, само защото при някой това е проработило, и описанието много те е развълнувало поемаш поне два риска. Единият е да си страхотно неавтентичен родител, което - повярвай - от пубери се усеща веднага  , другият е, точно при твоите деца, точно тези методи да се окажат "автогол". За съжаление обаче, често това се разбира "след това", т.е. тогава, когато не рядко вече е късно. 

Така че, пак повтарям, казното от babche е супер, но не е рецептата за всички. Има подрастващи за които няма по-неприятно и срамно нещо от родители=приятели, за други точно това е, което им трябва. Има такива, които сравнително бързо разбират до къде и по-нататък не, има други, които все са с единият крак "зад границата" и родителят не може да им насмогне в лудориите  , даже и да иска. Всички са различни, няма рецепта, общовалидна. Даже и много вълнуващо звучаща да е, тя е проработила при Х, при У може да е точно с обратният ефект. Вярвам, че всяка от вас с поне две деца, пък било и то още малки, би го потвърдила. Но едно общо нещо има: всичко, каквото и да предприемаме, трябва да е от и с любов. Да можем да стоим зад това, което казваме и вършим. Тогава, и след най-тежката фаза, настъпва мир и спокойствие.