Няма рецепта за щастие. За всекиго е различно. Децата? Преди да стана родител имах поне 10 теории за възпитание и отглеждане и нито едно дете. Сега имам деца, но всички теории отидоха по дяволите. Знам само, че децата са тревожно щастие. Или щастлива тревога- ние избираме.
- Публикувана: 19 юни 2008, 09:56 ч.
- Последно мнение: 14 ноем. 2008, 14:38 ч.
Когато децата си тръгнат от дома
Точно тази вечер се скарах ужасно с баща ми и сега осъзнавам, че той може би страда от опитите ми да бъда самостоятелна. От 6 години не живеем заедно. След като завърших университета, продължих да си живея сама с приятеля ми на кварира само двамата и вече усещам постоянното негодуване на баща ми, че не се възползвам от бащиното имане, а живея на квартира.
Доста се поскарахме, защото аз си мислех, че не оценява способностите ми да се оправям сама и стремежа ми да не съм им в тежест на стари години. Моето мнение е, че детето не трябва цял живот да е на гърба на родителите си и да разчита те да му помагат във всичко и че трябва да се опитва само да си съгради дом. В България имаме навика или поне го имахме в една къща да се свират и млади и стари, а аз все си мисля, че не е много редно това. Не знам аз ли греша...?
Та според баща ми пък, той не бил градил къща, която да е почти празна (сестра ми живее при тях), а аз да живея по квартири. Аз пък се чувствам добре като съм самостоятелна и си живея с приятеля ми....
Не знам момичета много ми е криво. Плаках и аз не знам защо. Поразвикахме си се един на друг и си казахме остри думи, а сега когато прочетох темата си дадох сметка, че не съм права. Дадох си сметка, че сигурно им е много мъчно, че се виждаме 1-2 пъти седмично и че аз не живея с тях. Не знам какво да правя и как да реша проблема. Все още нямам деца и ми е трйудно да си представя какво изпитва един родител в такъв момент.
Доста се поскарахме, защото аз си мислех, че не оценява способностите ми да се оправям сама и стремежа ми да не съм им в тежест на стари години. Моето мнение е, че детето не трябва цял живот да е на гърба на родителите си и да разчита те да му помагат във всичко и че трябва да се опитва само да си съгради дом. В България имаме навика или поне го имахме в една къща да се свират и млади и стари, а аз все си мисля, че не е много редно това. Не знам аз ли греша...?
Та според баща ми пък, той не бил градил къща, която да е почти празна (сестра ми живее при тях), а аз да живея по квартири. Аз пък се чувствам добре като съм самостоятелна и си живея с приятеля ми....
Не знам момичета много ми е криво. Плаках и аз не знам защо. Поразвикахме си се един на друг и си казахме остри думи, а сега когато прочетох темата си дадох сметка, че не съм права. Дадох си сметка, че сигурно им е много мъчно, че се виждаме 1-2 пъти седмично и че аз не живея с тях. Не знам какво да правя и как да реша проблема. Все още нямам деца и ми е трйудно да си представя какво изпитва един родител в такъв момент.
bioncheria,според мен няма родител,който да понесе лесно изнасянето на детето от дома, независимо от причината.Когато моя син се изнесе да живее сам,три дни ревах...но той не разбра.
Но родителите са за това,да разбират и помагат...И твоят баща ще омекне...може би му трябва повече време...
Всички искаме децата ни да са все малки и около нас...но няма как да стане.
Но родителите са за това,да разбират и помагат...И твоят баща ще омекне...може би му трябва повече време...
Всички искаме децата ни да са все малки и около нас...но няма как да стане.
Преди години големия ми син отиде да учи в Банско,не се беше делил от нас.Малеее,ревях кат магарица 
Сега е студент в Пловдив,ама хич не съм ревала.Говорим по телефона,пристигна ли ,тръгна ли ,яде ли......Липсва ми,но чак да изпадам в състояния,че да ми е криво.Малкия е в 12 клас,отдавна говори,че няма да стои изобщо в нашия град .Подготвена съм психически,че и той ще отлети.
Радвам се за тях,няма какво да правят при мен.Трябва да учат и да станат самостоятелни мъже,а ние ще работим с бащата и ще им помагаме.
Сега е студент в Пловдив,ама хич не съм ревала.Говорим по телефона,пристигна ли ,тръгна ли ,яде ли......Липсва ми,но чак да изпадам в състояния,че да ми е криво.Малкия е в 12 клас,отдавна говори,че няма да стои изобщо в нашия град .Подготвена съм психически,че и той ще отлети.Радвам се за тях,няма какво да правят при мен.Трябва да учат и да станат самостоятелни мъже,а ние ще работим с бащата и ще им помагаме.
Синът ми замина в чужбина и от 3 месеца сме без него. Добре, че има скайп иначе не смея да мисля как щях да преживея раздялата ако си комуникирахме само по телефон или с писма както едно време. Преживях много тежко това откъсване от дома. Той е щастлив, но имам една празнота, която нямам идея как ще се запълни. сега живея като броя дните до прибирането му.
trevichko, отвърждаваш страховете ми! 
В нашето семейство тази "ситуация" предстои, ако е рекъл Господ! Мисля си, че ще има трус у дома, като (ако) замине детето. Сигурно има и значение, че е едно дете.
Сподели, моля те, как се е справило детето - предполагам, че и на него му е за 1-ви път без мама и тати да са наоколо!
В нашето семейство тази "ситуация" предстои, ако е рекъл Господ! Мисля си, че ще има трус у дома, като (ако) замине детето. Сигурно има и значение, че е едно дете. Сподели, моля те, как се е справило детето - предполагам, че и на него му е за 1-ви път без мама и тати да са наоколо!
Бабилия, много ми бе приятно докато четях твоите постове. Радвам се, че моите родители са като Вас.
Макар да имам син на 3 и неродено бебе, знам, че няма да се тръшкам когато станат на 18.
Когато аз бях на 18, нашите ми спряха джобните. Макар все още не бях излязла от дома, това ми беше урок за цял живот.
Показаха ми пътя, помогнаха ми със съвети, за да се превърна в това, което съм сега. Със сестра ми постъпиха по същият начин.
Сега се радват на две щастливо омъжени самостоятелни дъщери, с кариера и внуци.
Много сме си близки, чуваме се често, виждаме се по рядко /аз живея на 500 км, а сестра ми е в чужбина/.
Всички деца растат и се превръщат в самостоятелни индивиди. Обещанията за гледане са си чист вид "вързване" за полата на мама цял живот. Ау, не искам това да се случва с нас като родители.
Макар да имам син на 3 и неродено бебе, знам, че няма да се тръшкам когато станат на 18.
Когато аз бях на 18, нашите ми спряха джобните. Макар все още не бях излязла от дома, това ми беше урок за цял живот.
Показаха ми пътя, помогнаха ми със съвети, за да се превърна в това, което съм сега. Със сестра ми постъпиха по същият начин.
Сега се радват на две щастливо омъжени самостоятелни дъщери, с кариера и внуци.
Много сме си близки, чуваме се често, виждаме се по рядко /аз живея на 500 км, а сестра ми е в чужбина/.
Всички деца растат и се превръщат в самостоятелни индивиди. Обещанията за гледане са си чист вид "вързване" за полата на мама цял живот. Ау, не искам това да се случва с нас като родители.