Преди много време ти бях писала нещо, сега го повтарям. Ти си знаеш. 
- Публикувана: 19 юни 2008, 09:56 ч.
- Последно мнение: 14 ноем. 2008, 14:38 ч.
Когато децата си тръгнат от дома
Да,да,помня го....
Често мисля за това, но дъщерите ми са ми обещали никога да не ме оставят и да са винаги до мен 
За сега са много привързани към мен и се надявам да си спазят обещанието 
За сега са много привързани към мен и се надявам да си спазят обещанието Мисля, че когато децата пораснат и поемат пътя си, ние трябва да минем на втори план.
Да се чуем по телефона, да ги посрещаме и да ги поглезваме когато ни гостуват, да сме на линия когато имат нужда от нас - това е нашата роля. Лично аз бих се притеснила ако дъщеря ми или синът ми се грижат и мислят повече за мен и баща си отколкото за собствените си семейства.
Никога не споделям с тях проблеми и тревоги. Не е нужно да се чувстват притеснени и да ни мислят. Може и да не съм права, но аз така я разбирам родителската любов.
Моят син пък щял да се ожени за мен като порасне. Тъй че никъде няма да ходи
Сега сериозно - мислила съм по темата, разбира се. Особено като гледам колко бързо растат. Но ... това е живота, има време да са малки и пухкави бебчета, да са луди дечица, ще дойде времето и да хванат живота си в ръце. Не знам какво ще ми е на главата след 15-20 години, надявам се да го преживея леко.
Моят син пък щял да се ожени за мен като порасне. Тъй че никъде няма да ходи
Аз не знам защо бабчето прие думите ми толкова сериозно, но се бях вкиснала нещо и не ми се обясняваше.
Надявам се да си имат свой дом и да бъдат щастливи. И да не ни забравят нас с баща им.
Аз не знам защо бабчето прие думите ми толкова сериозно, но се бях вкиснала нещо и не ми се обясняваше.
Надявам се да си имат свой дом и да бъдат щастливи. И да не ни забравят нас с баща им.
Надявам се да си имат свой дом и да бъдат щастливи. И да не ни забравят нас с баща им.
Извинявай, в никакъв случай не съм искала да те засегна. Всеки има право да решава как и какво да прави, без да е необходимо да се обяснява или оправдава.
Възхитена съм от babcheto.Напълно съм съгласна с нея и я подкрепям с две ръце.Ако всички майки бяха като нея,убедена съм ,че ще има по щастливи семейства.Повечето конфликти в младите семействата са от родители,които незнаят какво да правят с живота си след една определена възраст и започват да товарят децата си емоционално,финансово и пр...,а това води до напрежение в собствените им семейства.
Здравейте, от извесно време живея с приятелката си, самостоятелно от родителите ни. Вече започвам да съжалявам че предприехме тази сериозна стъпка и си потърсихме наш дом.
Налага ми се да търпя непресттани упреци и ревност от родителите ми, които дълго време се бореха с огорчението от развода им. Сега са насочили това огорчение към мен и почти ме съсипват.
Налага ми се да слушам че съм неблагодарен, че съм се подвел по приятелката ми, че не им обръщам внимание. Опитах да говоря с тях и да им обясня че не съм вещ и няма вечно да бъда под 18 години. Опитах се да им помогна да си намерят занимание, за да уплътнят времето си. Но до сега се провалям. Мисля че от ден на ден става по-лошо, защото аз се чувствам изнервен и изтощен. Не мога да понасям повече това напрежение и непрестанните обиди към мен. Кажете ми как да се справя с това? Как да обясня на родителите ми че аз не съм ги забравил, не ги обичам по-малко, нито им обръщам по-малко внимание? Как да успея да им обясня че трябва да продължат напред живота си имайки ме за подкрепа, а не притежавайки ме.
Налага ми се да търпя непресттани упреци и ревност от родителите ми, които дълго време се бореха с огорчението от развода им. Сега са насочили това огорчение към мен и почти ме съсипват.
Налага ми се да слушам че съм неблагодарен, че съм се подвел по приятелката ми, че не им обръщам внимание. Опитах да говоря с тях и да им обясня че не съм вещ и няма вечно да бъда под 18 години. Опитах се да им помогна да си намерят занимание, за да уплътнят времето си. Но до сега се провалям. Мисля че от ден на ден става по-лошо, защото аз се чувствам изнервен и изтощен. Не мога да понасям повече това напрежение и непрестанните обиди към мен. Кажете ми как да се справя с това? Как да обясня на родителите ми че аз не съм ги забравил, не ги обичам по-малко, нито им обръщам по-малко внимание? Как да успея да им обясня че трябва да продължат напред живота си имайки ме за подкрепа, а не притежавайки ме.
Здравейте, от извесно време живея с приятелката си, самостоятелно от родителите ни. Вече започвам да съжалявам че предприехме тази сериозна стъпка и си потърсихме наш дом.
Налага ми се да търпя непресттани упреци и ревност от родителите ми, които дълго време се бореха с огорчението от развода им. Сега са насочили това огорчение към мен и почти ме съсипват.
Налага ми се да слушам че съм неблагодарен, че съм се подвел по приятелката ми, че не им обръщам внимание. Опитах да говоря с тях и да им обясня че не съм вещ и няма вечно да бъда под 18 години. Опитах се да им помогна да си намерят занимание, за да уплътнят времето си. Но до сега се провалям. Мисля че от ден на ден става по-лошо, защото аз се чувствам изнервен и изтощен. Не мога да понасям повече това напрежение и непрестанните обиди към мен. Кажете ми как да се справя с това? Как да обясня на родителите ми че аз не съм ги забравил, не ги обичам по-малко, нито им обръщам по-малко внимание? Как да успея да им обясня че трябва да продължат напред живота си имайки ме за подкрепа, а не притежавайки ме.
Налага ми се да търпя непресттани упреци и ревност от родителите ми, които дълго време се бореха с огорчението от развода им. Сега са насочили това огорчение към мен и почти ме съсипват.
Налага ми се да слушам че съм неблагодарен, че съм се подвел по приятелката ми, че не им обръщам внимание. Опитах да говоря с тях и да им обясня че не съм вещ и няма вечно да бъда под 18 години. Опитах се да им помогна да си намерят занимание, за да уплътнят времето си. Но до сега се провалям. Мисля че от ден на ден става по-лошо, защото аз се чувствам изнервен и изтощен. Не мога да понасям повече това напрежение и непрестанните обиди към мен. Кажете ми как да се справя с това? Как да обясня на родителите ми че аз не съм ги забравил, не ги обичам по-малко, нито им обръщам по-малко внимание? Как да успея да им обясня че трябва да продължат напред живота си имайки ме за подкрепа, а не притежавайки ме.
Човек рано или късно поема по своя път .Не са прави родителите ти ,но ще свикнат.. Може би изпитват ревност към приятелката ти .Поговори с тях ,защото ако един ден стане твоя съпруга това ще се отрази на взаимоотношенията ви което никак не е добре .Успех !
и няма вечно да бъда под 18 години.
значи нямаш и 18 години, а вече си живееш отделно с приятелката си, а родителите ти те тормозят със своите грижи, като междувременно са разведени...
Аз съм така да се каже неориентирана. 
Мойте деца са големи. Не толкова, че чак съвсем да се отделят, но и толкова големи, че да имат своя живот, а не непрекъсната нужда от грижи. Та аз съм така: Като ги няма ми липсват, ама много, като са застоят около мен, ми се приисква да позаминат за някъде. 
С две думи, няма угодия.
Мойте деца са големи. Не толкова, че чак съвсем да се отделят, но и толкова големи, че да имат своя живот, а не непрекъсната нужда от грижи. Та аз съм така: Като ги няма ми липсват, ама много, като са застоят около мен, ми се приисква да позаминат за някъде. С две думи, няма угодия.
Често мисля за това, но дъщерите ми са ми обещали никога да не ме оставят и да са винаги до мен За сега са много привързани към мен и се надявам да си спазят обещанието
За сега са много привързани към мен и се надявам да си спазят обещанието Мисля, че когато децата пораснат и поемат пътя си, ние трябва да минем на втори план.
Да се чуем по телефона, да ги посрещаме и да ги поглезваме когато ни гостуват, да сме на линия когато имат нужда от нас - това е нашата роля. Лично аз бих се притеснила ако дъщеря ми или синът ми се грижат и мислят повече за мен и баща си отколкото за собствените си семейства.
Никога не споделям с тях проблеми и тревоги. Не е нужно да се чувстват притеснени и да ни мислят. Може и да не съм права, но аз така я разбирам родителската любов.
На мен ми е рано още. Но тъкмо като пораснат децата ще ми е време. А тогава какво ще правя хич не знам. Четох, че това е следващият "пубертет" и е много силна възраст откъм възможности при жените, защото започват един нов живот (стига да не ги накарат да гледат внуци, разбира се).