Строги, но справедливи!

И заспа ли след последната филия  и имате ли още здрави телевизори 

Въобще не е мрънкането на Кудку, по-скоро е съвместните неволи на Кудку и Фуси...

Знаеш ли, ние си имаме една дума "край". Тя ни е една от първите думи въобще... Въведох я аз (честно казано несъзнателно) Напр. когато закуската свърши, аз винаги казвам - "край на закускатааа". Когато затворим книжката - казвам "край на книжкатааа". Така постепенно той осъзна смисъла на думата (говорим за месеци, не за дни). Сега, когато виждам, че има намерение да ме разиграва по начин подобен на "нани" и "филийка", го питам "Край ли е на закуската?" Ако каже - да, значи наистина е край и не отстъпвам.

Мдааа, думичката "край" я ползваме от идването му в нас, донесе я от дома и реших, че е много полезна думичка и поощрих използването й. Въведох и думичката "чао", когато приключваме с някакво събитие, без значение какво. В повечето случаи действат, но не винаги вече.

Знаеш ли още какво забелязвам... кажи и при вас ли е така.
От известно време насам - има съществен обрат в поведението - в смисъл:
1. Страх от силни шумове - оня ден ако знаеш как рева отчаяно от пукането на печените чушки... а пък аз докато разбера от какво е тоя рев 
2. Срам от чужди хора
3. Гореописаното нежелание да заспива сам

Мисля, че втория рожден ден е преломен по някакъв начин - много наши познати дечица например проговориха, добиха нови съществени умения  баш след втория рожден ден. Трябва да прочета пак Донахю какво казва по въпроса - утре ще докладвам 

Детето ти е нормално и много добре си реагира на ситуациите според мен. Аз това дето го писах малко повече за възрастта на баткото имах предвид. Сега като си спомня - Ваньо беше точно на 2 години когато дойде при нас и май едно към едно правеше това, което и твоя син. Само тръшкането някак си успяхме да преодолеем много бързо, защото просто го оставих десетина пъти да си се подмята като епилептик, без да му обръщам никакво внимание и той смени тактиката. За ръка 2 години се учихме да ходим по улиците. Даже ме беше страх за това лято как ще съм с двамата, ама той така яко се държеше за количката, че чак я дърпаше назад и по тротоарите. И до сега ми се струва, че другите деца малко повече от него разбират какво им се говори, ама пък пролетес ми донесе награда за най-добър устен разказ по картинка в групата си.
Говорих с мойта педиатърка - тя каза, че детето просто си наваксва това, което е пропуснало. Ами не можеш да го сравняваш с деца, които са били до майка си от както са се родили. Ти наваксваш всичко, което му е било нужно за двете години и не го е получавало. И му го даваш малко по-хаотично, защото е много наведнъж - е, объркване ще има, даже може и временен регрес да настъпи в някоя област, обаче ще дръпне и... ще дойдат други проблеми.
И още нещо - всички ние доста време сме си се представяли като майки, ама сега е истина, с истински деца, които са си и характерчета. Така че и ние постепенно свикваме с новата си роля и е нормално да бъркаме по малко или повече.
Аз даже си мисля, че преди три години беше по-лесно, когато не ме разпъваше на кръст да му отговарям защо небето е синьо и защо водата е мокра.
Поздрави и целувки на разбойничето.

Ехаааа, чудничка тема! На нас ни е рано още да се възпитаваме, пък и детето ми е добро и разбрано, но знае ли човек. С жив интерес ще следя как вървят нещата при вас, пък ние ще ги отработваме  като ни дойде времето.

АБсолютно идентично.

Абсолютно няма да смогна да ви изчета в детайли, но прехвърляйки, стигам до извода, че след година, две сами ще се смеете на думите си.
Няма друг вариант. 

Сега, въпреки че Ирина беше на 2х2, когато дойде у дома, знаете, че си беше с развитието на две годишно в почти всички аспекти. Едно липсваше, което Валя проявява с дива радост. Типичното бебешко упорство с тръшкане, викове и рев.

Инатеше се мълчаливо, като възрастен с един адски тъжен поглед. И до ден днешен не се научила да се лигави като хората.

Тоест, искам да ви кажа, поне така ми се струва на мен - този прословут инат на двегодишните, с всички прилежащи "екстри", макар в момента да ви идват свръх, по ирония трябва да ви радват и да ви доказват обратното - децата са си тамън в развитието. Може да има съвсем леко забавяне. Но не фатално.

Кудку, я не разбира, я си разбира всичко, но просто е по-готино да правиш наопаки. Сега му е времето да започва да ви "пробва" за да види докъде може да стигне. Няма да мине с едно, две показни. Това е сигурно. Но постоянството в един момент сработва. Време, ко да правиш, друго няма...
И ние сме на това дередже. Странно, но каката сякаш се дразни повече от мен на Валините дивотии. 

Аз от висините на годините  да си кажа- прекалихме май с "не"-тата, то и девойката си ги просеше под път и над път...Само , че попорасна и прегриза въжето.Всъщност и без  прекалените "не"-та можеше да стане..... Ама ако се върна в ония времена, сигурно пак ще е така, знам ли . Подлудяват ни.
Ноооо като помъдрее човек достатъчно( или го докарат сам да си говори ) спира да да  ги казва много.

Това за татковците си е така няма да вдянат май никога за какво иде реч.
 

Поставена в трудната ситуация да съм и доброто и лошото ченге едновременно, а и гледайки на нещата от "висотата на годините", както казва Аист, си мисля, че много често ние /родителите/ се "втеляваме" /извинявам се за грозната думичка, ама не се сещам по-подходяща  / и се притесняваме повече отколкото трябва.
Какво имам предвид?
С Надя не го усетих - тя беше много подвижна и "дейна" от най-ранна възраст, но в същото време беше най-разбраното дете, което може да си представите. Не че не е правила бели. И още как! Но никога не повтаряше белите си. Като сътвори някоя беля, я взимах в скута си и обяснявах защо не е добре да се прави това и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО предлагах алтернатива. Интересното е, че тя винаги имаше НАПЪЛНО ЛОГИЧНО обяснение за стореното. Например един ден, влизайки в хола от банята и притваряйки вратата на хола съзирам зад нея разноцветна картина, кокетно разположена на новобоядисаната стена. Викам Надето /тогава е била на около 2 години/ и питам "Кой нарисува тази прелест?"., на което получавам самодоволния и изпълнен с гордост отговор "Нана" /така тя наричаше себе си по онова време. "Добре. Много е красива, а какво представлява?" - "Писмо тати" /точно тогава тати беше командировка и за цяла седмица далеч от къщи - за първи път/. "А защо го написа точно тук, нали знаеш, че скоро боядисвахме." "Лист няма... /и разперва ръчички/, аз търсих" - и ме гледа и мига невинно.... Дадох й листи, да пише "колкото иска'. След този ден никога повече не е рисувала на стената.
Друга случка, която навремето доста ме изплаши, но сега ми звъчи забавно. Ден или два след 3-ия р.ден на Надя, я сварвам в хола, радваща се на голям красив букет, поставен в.... нощната лампа. И лампата включена! /досещате се, че от букета се стича вода, и мисълта за възможно късо съединение просто се натрапваше от само себе си/. Питам - "Защо?". Отговорът: "Аз искам да си пиша на дъската /мини черна дъска, на която се рисува/пише с тебешир/, пиша, трия, пиша, трия. Трябва ми мокра гъба, а ти каза да не си играя с чешмата /при някоя предишна беля/. Във вазата има вода, затова извадих букета и там пера гъбата." "Но защо сложи букета в лампата?" /в момента мисълта за късото съединение е единствената, която ме притеснява/. "Аз исках да го сложа на шкафа, но той НЕ ИСКА ДА СТОИ ТАМ ПРАВ!!!"

Детската логика е неразбираема за нас, но ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ Е ПРАВИЛНА.

Белите на Борко са съвсем различни. Но да ви кажа след първите седмици на апатия и безразличие /само напомням, че Борко дойде вкъщи на 3 г. 2 месеца/, аз искрено им се радвах.

Слава Богу, нито единият, нито другият са се тръшкали. Май им се наложи да пораснат твърде рано. Ставаше ми тъжно, когато в първите една две години след смъртта на нашия тати, докато успеем да си стъпим на краката, като влезехме в магазин децата питаха "Мамо, ще имаме ли парички да ни купиш кроасан/дъвка/вафла..." Стараех се да не виждат сълзите в очите ми...

Днес вече са големи моите съкровища, много са отговорни и продължават да се съобразяват с възможностите на семейния бюджет и д апомагат доколкото могат /дори и финансово/. Борко две лета работи като вестникарче два дена в седмицата, Надя пък стана дистрибутор на AVON и се справя много добре. Събраните парички са им за джобни, а дори успяха да си купят сами и учебниците и учебните помагала. И се гордеят, че ми помагат.

От сърце ви пожелавам да изпитате след време това чувство! Неописуемо е 

Извинявам се, стана дълго.

Писаното от мамите с големи деца действа страшно успокоително, да си призная.

Аз също си мисля, че прекалявам с не-тата, но ще ви кажа защо му забраних да хвърля камъни например. Нашата съседка, детска учителко имаше неблагоразумието да го научи да хвърля камъчета в рекичката до нас и те да цопват и да правят кръгчета. Чудесно, страхотно занимание. Само че той реши, че камъни могат да се хвърлят по всичко и ги мята по колите. Докато един ден не нацелил една кола с един доста голям камък и не й огънал ламарината. Собственикът на колата изскочил и щяло да стане голямо меле, добре, че мъжът ми е скочил агресивно, та се разминало. Та ако прилагаме метода на проба и грешка, трябва ли да пребият баща му на Бобо, за да разбере, че по коли камъни не се хвърлят? Аз за такива бели ви говоря, не за малки и дребни, те не се броят. Обаче при нас почти всяка беля води до подобни последици. А не разбира като му обясняваш, просто го виждам. Затова ще карам с не-тата и с шамарите ако трябва докато започне повече да разбира и да говори, после ще го мисля. Ще си нося последствията естествено.

Аз гледам да се въздържам от шамаросване, макар, че много лесно ми се вдига ръката...досега се удържам - имам два, три пъти изпускане на нервите изразено върху памперса на Никола. 

Шамара трябва да е супер крайна мярка - иначе става ежедневие, детето вижда, че не е толкова страшно и си кара пак по старому. Освен това, няма как да накараме детето да не бъде агресивно с агресивни методи. Няма как да му кажем не викай, докато ние викаме. Пример от снощи:
Никола и баща му четат книжка, изведнъж детето крясва и започва на висок тон да вика нещо по тати. Тати от своя страна се ядосва (ама и на него толкова му е акъла ) и той виква още по силно "Никола, спри да викаш!"
Влезе горския (т.е аз) - и зашепнах - "Абе кой се е развикал тука" - Колето се разкикоти и зашепна и той...

Винаги има алтернатива. На тази малка възраст детето не разбира от простото "не", трябва да му се предложи друга игра

Наистина не разбират. Обикновено детето, израстнало от раждането си в семейство, свиква с думите и започва да ги разбира доста преди да проговори. На моето обаче не му е било говорено и той не разбира. Няма как да разбере какво му казвам, защото не знае значението на думите.  Сега вече знае основни думи, но все пак не разбира.
Не сме въвели думата "край", но си имаме думата "последно". Като покаже, че не е гладен, му казвам "последно", давам му последна лъжичка и прибирам масата. Но когато по средата на яденето тръгне да се разхожда и му кажа, че ще прибера яденето, не ме разбира. Пак му казвам "последно" за да не стане, но той демонстративно си обръща главата на другата страна, казва "не" и все пак слиза от стола. Пробвах да му обяснявам, че по време на ядене не се разхожда, че се яде седнал на едно място и дори се опитвах да го задържа на мястото му, но той започва да пищи, че не го пускам и така или иначе отказва да яде, а всичките ми обяснения просто не ги разбира. Накрая съответно прибирам яденето и той започва да се тръшка, че съм го прибрала. Изчаквам да се успокои и тогава го донахранвам. На следващото ядене се повтаря същото.
Опитвам да говоря с прости думи, но минава доста време докато научи дадена дума какво означава. От тялото си "познава" единствено нослето, защото го изписаха от дома болен и постоянно го виках да изчистя нослето. Също и непрекъснато му повтарям краче, ръчичка, ушенце, оченце докато вършим някаква дейност свързана с тях и пеем "хей ръчички", но когато го попитам къде му е ръчичката, той започва да се оглежда и в крайна сметка ми носи първата играчка попаднала пред погледа му, защото разбира само въпроса "къде".
За това и повтарям по-често "не", защото той знае какво означава. Просто е немислимо да му кажа "пари", като виждам, че се е запътил към котлона, като знам, че не знае думата "пари" и естествено казвам "не".  После обяснявам вече, че котлона пари, дори доближавам ръчичката му да усети топлината, която излъчва печката, но вече трети месец не разбира, че пари. Аз не съм привърженик на идеята да разбере, че пари от собствен опит, предпочитам да се опитам да го предпазя.
Не, че "не"-то винаги действа, дори напротив, понякога като му го кажа, демонстративно си обръща главата на другата страна. Понякога пък сам си го казва - примерно отива до контакта, пипа го като през цялото време ме гледа и казва "не". Ако не му обърна внимание, започва да крещи "не, не, не..." и всяко "не" е по-силно и бърка в контакта. Аз обаче съм сложила предпазители навсякъде и не му обръщам внимание и той скоро се отказва и отива да пипне някъде другаде, където знае, че не трябва и че има по-голям шанс да му обърна внимание. Провокира ме съвсем целенасочено.
Това ме кара да съм още по-строга, но до тук виждам, че какъвто и подход да опитам, ефект няма.
Както казах, в къщи не ми пречи толкова, но на обществени места ми пречи. Като ходихме на изследвания (понеже е с анемия), имаше един няколко хора пред лекарския кабинет. Седнахме на стол но той искаше веднага да влезе, въпреки че вътре имаше пациент. Не го пуснах да влезе и такова пищене настана, че всички лекари излязоха от кабинетите си, за да видят какво става. Той пищи така, сякаш го дерат жив. Една лекарка ми каза, че трябва да го отуча и че много лошо съм го възпитала. Е, опитвам се да го отуча, ама като не става? Сега като ходим някъде, като видя, че се кани да пищи, му давам GSM-а си да играе с него, но не мисля, че това е правилния подход.

Stillness
Според мене не става въпрос за неразбиране. Съвсем добре си разбират, обаче се стремят не само да привлекат внимание, но напрво да го вземат цялото.
Явно си е с характерче.
Иначе как ви е връзката.Успя ли да влезеш в неговия свят.Играете ли заедно.
Във връзката дете родител е важно да успееш да спечелиш и неговата любов, това е толкова важно за него, колкото и за тебе.

Е, това като го чуя и подпалвам със 100 от място.

За какво възпитание може да се говори при дете на 1,8, че не се сещам.
Има по малко тръшкащи се деца, има по-тръшкащи се. И какво от това.
И от едните и от другите в последствие стават човеци. 

Stillness според моето непрофесионално мнение, много си е правилно отклоняването на вниманието на детето с телефона.
Радвай се, че му се отклонява вниманието с нещо въобще и изобщо, защото на Митко с нищо не можеш да му отвлечеш вниманието като си навие нещо на пръста.