Спомняте ли си кой е Никола Вапцаров?

maraidara , това ти го нашепна глас от космоса ли?
Забравят се нещата, за съжаление. И история, и култура, подлежат на фалшификации и интерпретации. Винаги е било така и ще бъде, всеки културен или исторически факт може, е, и е бил използван за политически цели.

  Не,за съжаление още не нямам такива способности,да чувам гласове от космоса.

  Това е моето лично мнение,желание и надежда,че един ден нещата ще бъдат такива,каквито би трябвало да са били винаги.

Точно по Вапцаровски, нали   

   Да,Милена,благодаря ти!   

  И за да довърша мисълта си,ще цитирам едно от любимите си стихотворения.

Песен за човека

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
                                нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     човек.
Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен –
и после
    заспивал
        усмихнат...
Но в коридора
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил –
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
            – Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.
"Тя – моята – свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
        Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?

maraidara, и на мен ми е любимо. Цитирах го някъде по-рано в темата   

  Ех,нищо,не бях видяла,че и ти си го цитирала. Два пъти го има в темата това стихотворение,значи оптимистите сме болшинство!

Щом е тръгнало да преиздаваме Вапцаров, ето го и моето любимо стихотворение. Винаги плача, когато си го припомням.



Прощално



На жена ми

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

 

Любимият поет на съпруга ми.... Постоянно ми рецитира негови стихотворения.... има и близък приятел от рода Вапцарови.

Пролет

Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.

Приятелю, птиците чу ли?

Отвънка е пролет! Здравей!

 

Дори през бензинните пари,

през пласт от стоманни ята

тя иде. Вратите разтваряй

и бодър срещни пролетта.

 

Тя иде с реките, които

събират сребристия сняг,

тя идва със бой канонаден,

разбива простора мъглив.

 

Тя пита: "Стоиш ли на поста?

Не клюмна ли вече глава?"

И после те грабва и носи

на своите светли крила.

 

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

 

Ти имаш любима? – Обичай!

Ти вярваш в живота? – Добре!

Подай си ръката челична –

отвънка е пролет! Здравей!

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

 

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

Как да не го спомням.

Стихотворението му "Вяра" го имахме, издадено в една малка книжка (8/5 см), в която беше преведено на почти всички езици. И до сега го знам наизуст.
Честно казано не ме интересува дали съвременниците му го отричат или признават като поет, но ми е мъчно, че децата ни не го познават добре.

Вапцаров е моя любим поет !   
Отчасти защото е дълго   ... и много, много хубаво :

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа въглещния пласт
петнадесет човешки трупа.
Един от тях бях аз.
............................................................

Но помниш ли, един мотор
прониза  с смях  и оптимизъм
мъглите, дето птица даже
не слиза в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен  в нервния компас,
човекът, който влезе в бой
с мъглите, с северния мраз,
ти спомнях ли си кой  бе той?
Това бях аз.

Аз съм тук и там. Навред.
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир, поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш, ще ли победиш,
навъсен, мръсен, зъл живот?
И аз горя, и ти гориш,
и двамата  се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти, отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
                 може би...
Тогаз, на твойто място,
                    дружно,
ще изградим със много пот
един живот
         желан
              и нужен,
и то какъв живот!

Едно среднощно четиво, за тези, които не ги мързи да четат. И да помислят върху прочетеното...

Търпеливите да стигнат до края ще бъдат възнаградени с евентуално обяснение как се е стигнало до случката, станала причина да бъде пусната тази тема.

Спомням си,и децата ми ще го помнят,и техните деца....   

Koлко хубаво е станало тук. Благодаря на всички   

Не вярвам да им някой, който да не е учил Вапцаров и да няма поне стихосбирката от т.нар. Библиотека за Ученика у тях.
Така че, за какво са тези копи и пейст в темата за гроба му, не разбрах.