Спомняте ли си кой е Никола Вапцаров?

Прочетох го сутринта във вестника. Това е просто ужасно!
Нищо свято / или уважавано поне / не остана в нашето малко общество. Нищо!

Много жалко!

Много,много жалко.Наистина нищо свято не остана

Вандали винаги ще има. Не подбират чий последен дом ще разрушат и какво ще причинят на близките на покойника. 
В тази "новина" и друго ми направи впечатление. Ако роднините му не знаят къде се намират тленните му останки, къде всъщност е гроба на Вапцаров?

В моменти като този ме е срам, че съм част от тази миризлива нация. В събота гледах предването на Мартин Карбовски: "Емигранти". Даваха австрийското гробище  и го сравняваха с българското - разликата няма как да се опише - надгробните им плочи са от бронз и мед, а някой надписи са със златно покритие.  Познайте дали там се оскверняват гробове.

Там е работата, че това свинство не е дело на вандали, а на... роднини с благословията и дейното участие на гробищната управа.

Искаш да кажеш,че роднини са оксвернили гроба ли?В статията не го прочетох или не съм довидяла.

Погребали са племенницата на Вапцаров, и не са оставили никакви следи от него. Затова роднините се притесняват, дали не са изхвърлили костите му. 

Много грозна история, откъдето и да я погледнеш 

Аз пък толкова се ядосах,че четейки статията разбрах, че роднините искат ексхумация, защото са ограбили гроба му. Сега при втори прочит разбрах

Роднинска история.
Излиза гледната точка на друг племенник (син на племенник) на Вапцаров по повод погребението на племенницата. Не е ясно какво се е случило, освен че не се разбират чий е гробът като собственост.

Сега прочетох и информацията на news.bg. Сутринта видях кратката сводка от дир-а, която се припокриваше от цитираното в първото мнение. Новинарско търсене на сензация.
Роднинските простотии са голяма простотия. Кой да кара влака?
Музеят в завода, където е творил от много време е смешно нещо. Даже не знам дали съществува, защото самия завод вече е минало.
 
Въпреки всичко Вапцаров ще остане не заради плоча и символи, а заради останалото на хартия.  
  

Оскверняването на името на Вапцаров е много по-отдавна.
И не само на неговото.
Пренаписването на учебниците по история и литература е малка част от това.



ПП Имало е теми и за Ботев, все пак, не по повод на гроба му...

Щом роднините му не зачитат неговата памет...какво остава за другите.

'' ...и ето аз дишам , работя живея, и стихове пиша ,тъй както както умея...''

Грозна история, много грозна !
Да оставим простите роднини,
а да си припомним това, което
е оставил.  Аз като негов голям
почитател, независимо от помията
изляна върху него в последните години,
винаги ще помня тези стихове !!!

Никола Вапцаров - Вяра

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

ами  нищо не се е променило. гроб, ама имотец.
гнусна история. и жалка.

Ами скоро в една друга тема стана ясно, че за доста хора той е известен предимно с това, че е бил разстрелян, а е станал популярен просто по стечение на обстоятелствата и подходящата власт...
Тогава спрях да пиша в онази тема, защото за мен беше цинизъм. В този ред на мисли това би трябвало да е логично и очаквано продължение, нали? За народ, който не цени великите си личности.
На мен ми е много мъчно. И винаги ще ми бъде. Защото не просто го помня...

jullianna, благодаря ти, винаги ме разревава това 

Прекрасна идея да обърнем темата в нещо хубаво   

Ето моето любимо, дълго е, но е много подходящо, нали?

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?


-----

Не знам може ли нещо да се каже след ТОВА. Аз винаги оставам безмълвна!

С гроб, или без гроб, поезията му е вечна. Никога не съм ходила на поклонение на гроба му, няма и да отида. Неговият храм е у дома, в библиотеката.
Не че одобрявам такива вандалски прояви, но не го смятам за толкова важно. Мисля, че творчеството на Вапцаров трябва да се изучава в училище, трябва и ние, като родители, да успеем да го представим правилно на нашите деца, за може и те да го обикнат и да го тачат.
Не се знае къде е гробът на Левски, но това не  пречи да бъде почитан и да се възприема като национален герой.
Важни са делата.
Тъжното е, че днешните деца си нямат и хабер кой е този поет, за какво се е борил, какво е оставил след себе си. Ето това е истинското поругаване на паметта на един велик българин. А не факта, че група диваци са бърникали в гроба му!

Милена, продължаваш да отказваш да помислиш и върху другата гледна точка. Заставам зад думите си, че ако не се беше сменила властта на 09.09.1944 г., ти изобщо нямаше да си чувала за Вапцаров, камо ли да си чела поезията му, просто защото е бил убит като терорист. И като такъв е щял да потъне в забвение и никой нямаше да издава стиховете му. Смяната на властта го прави герой и вкарва в учебниците. Факт! Ако съвременниците му познаваха творчеството му и го бяха признали като поет, той изобщо нямаше да бъде убит по международното споразумение, което България е подписала и признавала. Да, ама не. Никой от помолените да свидетелстват в съда в негова полза не го е сторил и... резултатът е ясен.
Не виждам какво общо има това с факта, че веднъж вече признат, познат и все още присъстващ в учебниците е подложен посмъртно на такава гавра. Гробът му би трябвало да е национална, а не семейна собственост. Или греша?
Роднините са си роднини и претенциите им могат да бъдат всякакви, но нима длъжностните лица не са знаели чий гроб разкопават? Защо са го допуснали изобщо? И ще има ли наказани за това безобразие?
Чие е гробното място, кой го е платил? Ако е собственост на семейството, така ли се грижи държавата за гениите си?

ПП baibibi, Вапцаров се изучава още - в 12 клас, ако не се лъжа.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична,
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

 

* * *
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и щеси отида.


Много тъжно. Явно нищо не уважаваме.

Сийке, хареса ми ТАЗИ тема да е поклон пред него. Може ли да не я поругаваме и нея с този безмислен спор?
Още там ти казах, че да, очевидно нямаше да го познавам, следователно нямаше как да го обичам толкова, ако е останал като враг, но не е. Късмет, обстоятелства, каквото и да е ВЕЧЕ няма значение за мен, защото поезията му я имам. Да, имам я като нещо мое, което ми е свято. Лично на мен. Отказвам да разсъждавам защо, как, кога, по какъв начин и защо е стигнала до мен, стига ми, че я имам. Нямам "друга гледна точка", разбираш ли, нямам!
Гробове, дребнички сплетни, разсъждения... Безмислено. Да, в тийн годините си много размишлявах и страдах, че тогава никой от съвременниците му не е застанал зад него... но ФАКТ, нали. Дори не искам да я мисля тази история повод за темата. Хванах се за заглавието ти. Много уместно. И разсъжденията, по-скоро усещанията и настройката като в онази тема, цитирам по памет "станал е известен заради смъртта си, а не заради поезията си" няма да го направят по-запомнен, ако ме разбираш.
А дребни душици винаги е имало и ще има. И не малко време съм разсъждавала какво щеше да стане с неговата Вяра, ако беше оцелял... Тежко ми е да го мисля. Затова спрях. Преди много, много години. Пазя го за себе си, надявам се да мога да го предам на децата си, когато още малко порастнат. Другото просто го изрових от душата си и го изхвърлих.
Това стига ли? Смятам, че разголих повече отколкото трябваше и от колкото обикновено правя.
Но... такава е темата. Затова сега си взимам едно ново издание, което получих като подарък за Коледа и отивам да си порева.

Не съм, благодаря ти и на теб   

Аз ще ви оставя с това:

И, ако случайно
  и аз остарея, тогава
     ще гледам от своя прозорец
       далечния път,
          ще гледам как вие се връщате,
              бодри и здрави,
                 и тихо ще шепна:
                     "О, колко е хубав светът!

 

Не съм, благодаря ти и на теб   

Аз ще ви оставя с това:

И, ако случайно
  и аз остарея, тогава
     ще гледам от своя прозорец
       далечния път,
          ще гледам как вие се връщате,
              бодри и здрави,
                 и тихо ще шепна:
                     "О, колко е хубав светът!


Точно това ми беше написал баща ми на тази книжка, която получих скоро 

Долно...много долно...

 

Жалка история.

Вапцаров според мен е една от най-нежните души в българската поезия.Така го чувствам,може би повлияна от малкото,което съм прочела за него.Идиоти са неговите роднини,срам нямат.

Ето това е българинът..... злобно, долно, подмолно същество...
 no coment

Разбира се, че си спомням. Учудвам се как е възможно в другите държави да правят градини
от гробищата си и забележителност от гробовете на знаменитостите си, а ние ги превръщаме
в някаква неподражаема свинщина, която просто демонстрира за пореден път колко струваме
с плоския си, форумен патриотизъм.

Мдаа...тъжно

А, малко се успокоих! Аз нали съм само още във втори клас, та ми се е изплъзнало това.

И аз подозирам, че тук-таме из учебниците все още се споменава името му.

Но как е редуцирано това, което се изучава според "новите цивилизационни критерии", дето показват Ботев и дори Вазов прекалено "кървави" и не съвсем "правилни", не знам, не знам...

поредната простотия

ще си остане завинаги жив с моторните си песни....

А, така ли ги изкарват вече....Колко много се променят нещата, само за няколко години...

Всъщност и по времето, когато повечето от вас са ги учили, нещата също не са били особено коректни.
Винаги има някакво изкривяване и тълкуване през призмата на някаква идеология/липса на идеология.

Имам особен сантимент към Вапцаров... Като дете посещавах литературни кръжоци в жилището, в която е живял. Чувството да се движиш между вещите му беше обгърната с такава мистика, че ме вдъхновяваше жестоко. Наскоро чух, че къщата - музей също е пред разпад, заради липса на поддръжка и разграбване. Май не функционира изобщо....
Гениално ...

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Отвратително е, всичко това, но още по-отвратително е, че собствените му близки, не го почитат достатъчно. Вапцаров ми е любим поет. Обичам да чета и стиховете  му, и биографията му. А, който не си спомня, кой е Вапцаров, може да погледне тук.
http://www.budilnik.org/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=001 … p;n=000001&g=

     Преди така наречената "демокрация" това кощунство никога нямаше да се случи. Не че подкрепям тоталитарния режим,но националните герои тогава се тачеха и не се оцветяваха в разни цветове. Бяха си просто българи,достойни за почит и преклонение. Синята върхушка обаче помете час от националните рекливи,като ги заклейми с позорния "червен" цвят и ги задраска от учебниците и читанките. Наред с показното взривяване на мавзолея,те "застреляха" за втори път Вапцаров,Пеньо Пенев,дори Смирненски и ги нарекоха "червени",а всичко червено трябваше или да стане синьо или да се махне. Затова ги мразя и винаги ще ги мразя! Шепа псевдодемократи,които се смятат за богоизбрани и посягат дори на националните ни реликви!

И аз не знам, не "сме стигнали" дотам още. 
Но можеш да бъдеш спокоен - днешните деца не четат критика, още по-малко учебниците си. То, и да ги четат, са толкова неразбираемо написани, че практическа опасност да им промият мозъците няма. И  по-добре, защото възприятието на изкуството е прекалено интимен процес, за да има значение какво е писал по въпроса някой си неудачник, наречен критик.

Затова съм много благодарна на моята учителка по литература, която ни забраняваше да четем анализи. Тя беше измислила много интересен начин за интерпретиране на произведенията, който разбира се си оставаше тайна м/у нас и нея - а именно, интерпретацията на дадено произведение се извършваше на базата на житейски случки, пряко свързани с нашия живот или пречупени през призмата на друга прочтена книга или произведение. Всеки беше свободен да си изрази мнението и то беше правилно!

 Яворов не е червен,но музеят на Раковска се разпада. Апетитно местенце... На кой му дреме?!

Казано е, че "който не помни миналото си го преживява отново" ...

    Ще минат много години. Нас вече няма да ни има. Това ще е времето на нашите внуци,или пра-пра внуци. Този период,в който живеем в момента,и отминалите двадесет години,ще бъдат кратко отбелязани в учебниците по история като "начален етап на натрупване на капитала". Ще бъдат само няколко изречения и толкова.
   Вапцаров ще си го има в учебниците по българска литература,децата ще познават поезията му. Ще казват за него,че е един "много светъл и възторжен поет" и пак ще им бъде любим,както на нас преди години. Нещата ще си дойдат на мястото,няма да има сини и червени,няма да има алчни и затъпели в стремежа си към властта управници. Просто трябва да оставим на времето да отсъди,на историята да пресее и на сърцата на българите да запазят само най-ценното от българската действителност.

 Това ми звучи като в книгите на Иван Ефремов, или по-точно като от "Часът на бика".
Искрено се надявам да дойде ден, в който хората ще се самоосъзнаят.

maraidara , това ти го нашепна глас от космоса ли?
Забравят се нещата, за съжаление. И история, и култура, подлежат на фалшификации и интерпретации. Винаги е било така и ще бъде, всеки културен или исторически факт може, е, и е бил използван за политически цели.

  Не,за съжаление още не нямам такива способности,да чувам гласове от космоса.

  Това е моето лично мнение,желание и надежда,че един ден нещата ще бъдат такива,каквито би трябвало да са били винаги.

Точно по Вапцаровски, нали   

   Да,Милена,благодаря ти!   

  И за да довърша мисълта си,ще цитирам едно от любимите си стихотворения.

Песен за човека

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
                                нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     човек.
Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен –
и после
    заспивал
        усмихнат...
Но в коридора
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил –
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
            – Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.
"Тя – моята – свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
        Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?

maraidara, и на мен ми е любимо. Цитирах го някъде по-рано в темата   

  Ех,нищо,не бях видяла,че и ти си го цитирала. Два пъти го има в темата това стихотворение,значи оптимистите сме болшинство!

Щом е тръгнало да преиздаваме Вапцаров, ето го и моето любимо стихотворение. Винаги плача, когато си го припомням.



Прощално



На жена ми

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

 

Любимият поет на съпруга ми.... Постоянно ми рецитира негови стихотворения.... има и близък приятел от рода Вапцарови.

Пролет

Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.

Приятелю, птиците чу ли?

Отвънка е пролет! Здравей!

 

Дори през бензинните пари,

през пласт от стоманни ята

тя иде. Вратите разтваряй

и бодър срещни пролетта.

 

Тя иде с реките, които

събират сребристия сняг,

тя идва със бой канонаден,

разбива простора мъглив.

 

Тя пита: "Стоиш ли на поста?

Не клюмна ли вече глава?"

И после те грабва и носи

на своите светли крила.

 

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

 

Ти имаш любима? – Обичай!

Ти вярваш в живота? – Добре!

Подай си ръката челична –

отвънка е пролет! Здравей!

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

 

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

Как да не го спомням.

Стихотворението му "Вяра" го имахме, издадено в една малка книжка (8/5 см), в която беше преведено на почти всички езици. И до сега го знам наизуст.
Честно казано не ме интересува дали съвременниците му го отричат или признават като поет, но ми е мъчно, че децата ни не го познават добре.

Вапцаров е моя любим поет !   
Отчасти защото е дълго   ... и много, много хубаво :

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа въглещния пласт
петнадесет човешки трупа.
Един от тях бях аз.
............................................................

Но помниш ли, един мотор
прониза  с смях  и оптимизъм
мъглите, дето птица даже
не слиза в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен  в нервния компас,
човекът, който влезе в бой
с мъглите, с северния мраз,
ти спомнях ли си кой  бе той?
Това бях аз.

Аз съм тук и там. Навред.
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир, поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш, ще ли победиш,
навъсен, мръсен, зъл живот?
И аз горя, и ти гориш,
и двамата  се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти, отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
                 може би...
Тогаз, на твойто място,
                    дружно,
ще изградим със много пот
един живот
         желан
              и нужен,
и то какъв живот!

Едно среднощно четиво, за тези, които не ги мързи да четат. И да помислят върху прочетеното...

Търпеливите да стигнат до края ще бъдат възнаградени с евентуално обяснение как се е стигнало до случката, станала причина да бъде пусната тази тема.

Спомням си,и децата ми ще го помнят,и техните деца....   

Koлко хубаво е станало тук. Благодаря на всички   

Не вярвам да им някой, който да не е учил Вапцаров и да няма поне стихосбирката от т.нар. Библиотека за Ученика у тях.
Така че, за какво са тези копи и пейст в темата за гроба му, не разбрах.

Отключвам. Милена ме убеди.

Благодаря ти, Ерика!

Приятели-почитатели на Вапцаров, оказа се, че е спам да постваме толкова дълги стихове, които са достъпни на много места в Интернет. Така че се извинявам, че съм нарушила правилата, предвид, че аз започнах със стиховете. Темата, празника и всичко останало ме поставиха в особено емоционално състояние вчера, което ме отведе към стиховете му и ми се прииска да споделя кое ми влияе толкова силно.

А мисля, че по темата има още много какво да се каже.

Како Сийке, благодаря за материала, добър е, много истини съдържа, а нещата, които не знаех звучат логично и правдоподобно. Тежко четиво, но интересно и ти благодаря, че даде линка. Споделих го и с други хора, има какво да се научи. И определено има върху какво да се помисли. Жалко и тъжно е, че съдбата на стиховете и архива му е била поверена на хора с толкова дълбоки лични интереси, които продължават и сега.
Чух, че ще има филм по случай 100 год. Някой знае ли нещо повече? Кой го прави? Може би същата жена, явно е сред най-запознатите с личността му?

http://www.youtube.com/watch?v=5gWHV_Zv1G0

   Ясно е защо документите,свързани с живота на поета са предмет на толкова спекулации и измами. От материала на кака Сийка стават известни някои факти,които изобщо не са били "удобни" на комунистическия режим. А са от полза на македонистите,които отдавна се домогват до личността и творчеството на Вапцаров. Увлечението му по македонизма не е такъв "грях",какъвто са си мислели че е предишните ни управници,пък и близките му.  Яворов също е бил комита,и той се е бил в четата на Яне Сандански. Македонците казват: Вапцаров е наш,Гоце Делчев е наш,Яне Сандански е наш! Те ги тачат,познават живота и творчеството им,издигнали са им паметници,издават книги за тях. Ние,българите,допуснахме гроба на Вапцаров да бъде разровен,унищожен. Иначе се бием в гърдите,че сме по-българи от българите,начело с "Господарите на ефира".  Всичко това са евтини сензации,истината е,че ние не умеем да тачим героите си. Сещаме се за тях едва когато стане непоправимото,някой скандал или кощунство. Сега да не кажете,че плюя по българите,грях ви на душата. Как мога да плюя по себе си. Болно ми е,болно. Политиците в нашата държава са без нционалност. Те са оцветени отвън,и кухи отвътре. След като поети като Никола Вапцаров могат да им служат само за постигане на партийни цели. Ако не е удобно написаното от поета,то се задрасква от учебниците и толкова. И на мястото на истинската поезия,на мястото на духовността,се намества удобната чалга. Тя е винаги в услуга на управляващите. Колкото по-прост народ,толкова по-богати и безочливи управници.
  Иначе когато стане дума за Македония,не мога да остана безучастна. Винаги ме е вълнувал този въпрос. Някои историци наричат борбите за Македония "най-романтичната част от българската история". Съгласна съм с тази теза.  Романтична е и за това,че в името на тази кауза са написани десетки стихове и разкази,романи и повести. Вапцаров,Яворов,Гео Милев,Венко Марковски,Димитър Талев. Всички те са писали за Македония,борили са се и телом и духом за независимостта на тази част от България. Само дето нашите управници евтино ги продадоха,още от Георги Димитров,та до днес.

А аз не можах да повярвам на очите си, когато прочетох, че има негови неизвестни творби, които се знае в кого са, но нищо не е направено, за да бъдат изискани и публикувани. 
Изобщо не мога да проумея това законно ли е и ако да, защо?
Миналата година мернах в пресата, че се очаквало публикуване на негови неизвестни стихотворения - от затвора, ако не се лъжа, но така и не разбрах дали видяха бял свят. Така или иначе не можах да повярвам, че е възможно да съществуват и си помислих, че става въпрос за фалшификати. Честно.
А сега, след тази статия... Че то вече започвам да се съмнявам дали познаваме истинския му образ или само това, което някой цинично ни е втълпявал толкова години?
Знам, че има доста тайни около личността му, майка му прави доста намеци в "Спомени за моя син", а и другаде съм срещала разни недомлъвки, но чак пък толкова...
А това изречение направо ме разби:

Благодаря на Как Сийка за темата - искам и аз да изкажа възмущението си и пълното неразбиране на мотивите за тази вандалска постъпка... Благодаря и на момичетата постнали стиховете на Вапцаров...Всеки път като ги чета настръхвам цялата и сякаш в мен се събужда бунтаря..и мечтателя...Дават ми сили да вярвам, утре ще е по-добро, дори тогава когато не вярвам в себе си...

Слава богу, че стиховете му все още могат да се намерят лесно в интрернет, но историята познава много примери за забравени поети, затова е хубаво отново и отново да си спомняме за Вапцаров...Моята дъщеря със сигурност ще знае стиховете му, независимо дали се учат в училище.
Не знам дали е бил български или македонски поет, за мен той е МОЯ поет. Стиховете му са така написани, че мнозина биха припознали себе си в тях.

Сега в този момент аз мислено се покланям пред творчеството и паметта му!

Темата ще бъде дискутирана днес, в "Часът на Милен Цветков" !

Помня го тоя.
Техникумът ми се казваше така.

Хохо, щял да участва някой си Лъчезар Еленков, дали това е същият, който щял да чупи ръце с железни пръти, както пишеше в онази статия? 

Може ли някой да разкаже Милен Цветков, моля, поне на кратко.

Како Сийке, именно, и аз се питах цяла вечер снощи, как е възможно ЧАК ТОЛКОВА! Много от тези истини и недомлъвки съм ги срещала през годините, познатия на повечето от нас "нечакан и неискан гостенин", помня времето на другата версия, по-удобна беше... Също това, че е ТРЯБВАЛО да бъде комунист... Това за прикритите му македонски уклони не ми беше толкова познато, но е напълно реално. И maraidara е много права, това са моите мисли по темата. Македонците нямат история, затова полагат всички усилия да си създадат такава! Ние, понеже имаме такова богатство от исторически личности, явно можем да си позволим лукса да не ни пука за тях. Както и да ги прекрояваме така, както ни е удобно.
Силно се надявам само на едно, че това, което казваш, че може да познаваме друг поет няма да се окаже вярно един ден. Все пак повечето стихове ги има в ръкописи. Чак и това да се фалшифицира би било прекалено, а и ще излезе, че просто обичаме някой друг поет, което би било ОК, нали? Както писах и преди, аз се отказах да разсъждавам за самата му личност преди доста години, беше прекалено болезнено и тягостно за мен. Но творчеството му ме удря много силно и дълбоко, както ничие друго.
Чудя се има ли друга личност от толкова скорошната ни история, която да е обвита с толкова много лъжи?

А за филма някой нещо чувал ли е?

Грозна роднинска свада.
Срам за паметта на поета.
Дали другите го помнят или не е едно, но собствените му роднини да творят такива неща.
Нямам думи, но не се учудвам.

Разказаха ми. Жалка, грозна картинка. Дано поне този скандал доведе до някакви добри новини.

Много грозно наистина роднините да се карат така.
Ако те не те помнят и уважават тогава кой.
Аз не мисля, че и най-великият човек трябва да бъде без семейство и роднини.
Някак по-човешки ми се струва да си погребан в семейната гробница (или гроб) отколкото на площада и пионерчета с червени връзки под строй да ти носят червени карамфили. Или пък други активисти с друг цвят цветя.

Не мога да коментирам предаването, освен с една-единствена дума - лешояди.
Но от статията ми направи впечатление риторичния въпрос на авторката - а роднините на Христо Смирненски? Защо никой нищо не знае за тях, защо не са известни в обществото, защо не са замесени в скандали? Явно са скромни и достойни хора. Респект!   



Виж, не знам дали би могло да се каже, че познаваме друг поет. За мен поетът не е само творчество, но и личност. Само стиховете, без личността зад тях, са просто красиви думи, но без съдържание. Затова бих желала истинското му лице да бъде извадено наяве - и с положителните качества, и с недостатъците. Аз лично нямам нужда от божества - имам нужда да знам какъв е човекът, сътворил стиховете, които ме трогват, защо, кое го е провокирало да ги излее...Вярно, това може да разочарова някого, но по-добре няколко почитатели по-малко, отколкото лъжовни божества.
Но както и да е, вярвам, че стиховете му са съвсем искрени и спонтанни,  - колкото и да са преиначавани, това не може да накърни таланта му, а само паметта му. Не мисля, че заслужава точно това.

Днес преподавах "Песен за човека" на Вапцаров в 8 клас.Не бях чела тази статия , а и децата не я бяха чели(слава богу).Възхищавам се на творчеството му и се опитвам да предам и на учениците  почитта си , а сега ме е срам ат прочетеното ,много ме е срам...Каква нация сме ние...

Абсолютно съм съгласна с това!
Именно поради тази причина това, което се случва с Вапцаров ми е толкова болна тема, защото реално сме сигурни само за част от истината... Щом толкова години сме чели "изрезки" от живота му. От друга страна истината за смъртта на Христо Ботев също се лашка... "Лъжовни божества", толкова вярно! Да се чудиш кому е нужно. По-малко велик поет ли ще бъде, ако отношенията с жена му не са били перфектни. Но за нея не е било изгодно постфактум, когато е трябвало да взима дивиденти. Образа на "любимата" е по-подходящ.
Колкото до харектерната за Вапцаров Вяра, която оставя най-дълбокия белег върху цялото му творчество, а вярвам и живот като цяло, тя е била изгодна на властта, това е ясно. Познавам изключително малко подобни идеалисти, всички са комунисти (или със силно леви уклони), за мен е разбираемо да е така, защото комунизма по дефиниция е един идеал, което пък по дефиниция е недостижимо. Трудно е да си представиш такъв човек да бъде обвинен в тероризъм... Само дето като пиша така навлизам отново във водите, в които съм си "забранила", защото водят в посоки, които са много тежки за размисъл.

Идеализма и "божествата" са присъщи на детството и тийн годините. С порастването приемаме, че всеки човек е ЧОВЕК със своите силни и слаби страни. И избираме да го уважаваме и приемаме или не според своите лични ценности.
За няколко мои "идоли" през тийн годините съм откривала не толкова лицеприятни истини по-късно и съм била напълно в състояните да ги приема като това не е попречило да уважавам таланта им, даже донякъде съм ги разбрала по-добре като хора, а от там и като резултат на труда им. Какво толкова има да е крие около Вапцаров? Не е бил член на партията, ами ОК, не е ли достатъчно, че е бил антифашист? Бил е с македонистични уклони, ами от Банско е все пак... Имал е проблеми с жена си, много хора имат. Е? Нещо по-страшно ли има да крие майка му?

Радвам се, че го преподаваш! Не знам писала ли съм някога, че промените дойдоха, когато бях 9 клас май, или 8-ми. Учителката ни по литература тогава и заместник директор на гимназията ни стана върл защитник на СДС. И може би не е странно тогава, че година или 2 години, когато трябваше да изучаваме Вапцаров тя отказа да го преподава, бил комунист! Още ми се гади, когато си го спомня това. Явно съм била достатъчно дива още тогава, защото знам, че скочих и тя реши да ми възложи аз да преподам урока. Не знам дали всъщност точно тогава не се влюбих още по-силно в творчеството му.
Така че ти благодаря, че го правиш достояние на днешните деца. А може ли да споделиш как те реагират на Песен за човека, както стана ясно това е сред най-любимите ми негови творби, няма случай да не ми заседне топка ВСЕКИ път, нищо, че го знам наизуст.

Децата харесват много"Песен за човека".Някои даже направиха предположение,че поетът е имал предчувсвие за съдбата си(те знаят и биографията му до самия край на живота му).Четохме и "Прощално" и "Борбата е безмилостно жестока".Мисля,че успяха да го почувстват.

Благодаря ти, че сподели, Sura. Чудя се кога децата могат да усетят такива стихове, затова те питам. Радвам се, че сте били на тази тема днес   

Изказах се в Дира - хайде и тук.


Много гнусно е станало тази роднинска постъпка. Гробовете на разстреляните, бяха огромни плочи, еднакви по размер. Тези гробове, доколкото знам, не са частна собственост. Обаче там нещо юристите на парка, какво ли са направили  .


ЗА КОСТИТЕ - не се притеснявам. Стандарта преди е бил да се копае по-дълбоко. Затова костите сигурно са си там, но на по-дълбоко.
Това го знам от личен опит. Полагахме родинина в семеен гроб и като отидох да оправим по обичая костите - гробарите ни се изсмяха, какви кости търся в гроб над 50 години неотварян.

(х) Dorothy, дано си права!

Днес гледах предаването на Милен Цветков и съм възмутена и потресена от наглостта на роднините. Има ли възможност да погребат родителката си в друг гроб (на нейния баща ако не се лъжа, който се намирал на около 100 м. от там), но те са решили да се възползват от известността на Никола Вапцаров. Нямам думи. Не мога да повярвам, че тези хора така нагло защитават тезата си. Това е една племенница, какво ще дири тя в този гроб. Каква ще бъде надгробната плоча? Хората ходят да правят помени за поета. Да вземат да счупят тази гранитна плоча. Дъщерята каза - ми как да погребе майка си там ако не махнела плочата

Не съм гледала предаването, но не казаха ли, че е за съд тази жена.

Споменаха ли все пак гроба, чия собственост е.

Гробът е частна семейна собственост платен за вечни времена, поне така казаха.
И не, не е за съд жената, защото не е нарушила закон.
Дали е морално роднините да се карат така пред медиите и да погребват без взаимно съгласие други членове на фамилията точно в този гроб вече е друг въпрос.