никога не се обиждаме по никакъв повод, заедно сме повече от 10 години. мисля, че е до характер и манталитет. не бих търпяла обиди, още по малко да ми посегне. израстнах в семейство с много побоища и скандали и никога няма да допусна детето ми да преживее същото. мислете за децата си като се карате пред тях.
- Публикувана: 21 апр. 2009, 09:55 ч.
- Последно мнение: 23 апр. 2009, 15:23 ч.
До къде стигате в караниците? Обиждате ли се?
Караме се, аз по-често повишавам тон, но пък бързо ми минава. Не съм крещяла досега...Но пък мъж ми ме обиди, май за първи път от както сме заедно, вече стават 6 години. Случи се в събота и още не съм му проговорила, няма и да го направЯ. Никога не ми е минаВало и през ума да обидя него или когото и да било друг. Би било признак на слабост, така смятам аз. От друга страна пък, явно и моето повишаване на тона, не е приятно за мъж ми... Но няма да се извинявам
Докъде стигаме ли:-)))) Когато ме налегнат бесовете, не подбирам думи и действия...бидейки филолог по образование, псувам цветисто и напоително / по начин, за който може да ми завиди и най- цапнатият в устата изкопчия/, мъжкото пък започва да се хили с глас като тиква на плет...мене също ме досмешава, минава ми и накрая забравяме сръднята:-)))) А неговата реакция в по- нормалните случаи / когато вербалните ми атаки са по- премерени/ се изразява в това, да се измързули от стаята. На мен ми доскучава и отивам да го търся...и като ми се усмихне жалничко, ми дожалява:-))) Как ме търпи с тоя моя темперамент, не знам... За шест години заедно , всичките скандали у дома ги спретвам аз. Единственото, за което той ми бръмчи, са цигарите.
От всички отговори тук рабирам, че явно сме се събрали два несъвместими характера, които просто не се приемат такива,каквито са.
Аз не си спомям да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израстнала в проблемно семейство и си мисля, че до голама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Аз не си спомям да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израстнала в проблемно семейство и си мисля, че до голама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Почти не сме се карали.Имали сме спорове.За 20 години 3-4 пъти сме си повишавали тон.Обиди - никога.Думите болят и се помнят дълго.За мен да обиждаш някого целенасочено значи да искаш да го нараниш,а любовта изключва това.Поне според мен...не мога да си представя,че ще обичам някого и ще искам да го заболи.За него се отнася същото.
Аз си падам малко ревнива и когато изпадна в някакво такова състояние,той ми казва "Знаеш ли колко ме боли,като не ми вярваш?"Просто на лицето му е изписано.А не мога да си представя как ще се чувства,ако съвсем съзнателно го обидя...
Аз си падам малко ревнива и когато изпадна в някакво такова състояние,той ми казва "Знаеш ли колко ме боли,като не ми вярваш?"Просто на лицето му е изписано.А не мога да си представя как ще се чувства,ако съвсем съзнателно го обидя...
Или просто и двамата сте големи инати и всеки държи на своето си без да има желание да отстъпи. Не искам да ти давам напразни надежди, защото всеки си има праг на търпимост и граници, в които може да понася такива караници, но понякога това е само период във връзката, докато се напаснете. Едната ми приятелка прекара 2 години в непрестани кавги, сълзи, събирания на багаж, разделяне и събиране, и никой от двамата не отстъпваше ... В момента, вече 15 години, откакто са заедно са прекрасна и спокойна двойка. Нищо общо с преди. Просто в някакъв момент започнаха да си отстъпват един на друг и да се съобразяват с мнението на другия.
В един спор все единия трябва да е победен, да отстъпи - няма как и двамата да са прави. Просто си прецени до колко ти е важно точно ти да си правата в спора и ...
В един спор все единия трябва да е победен, да отстъпи - няма как и двамата да са прави. Просто си прецени до колко ти е важно точно ти да си правата в спора и ...
Преди стигах много далече, чак задминавах границата. Накрая сама не можех да се търпя. 
Смятам, че зависи от човека отсреща-ако чувстваш, че би го изтърпял и естествено е да му се качиш на главата, да го обиждаш, да се държиш арогантно. Има и огромна доза липса на уважение.
Вече не го правя и обръщайки се назад разбирам, че е било много грозно от моя страна.
А има хора, които никога няма да се извинят, знаят , 4е са сгре6или, 4е са наранили, ама ей тъй от инат, да се докажат пред себе си колко са ербап.
Смятам, че зависи от човека отсреща-ако чувстваш, че би го изтърпял и естествено е да му се качиш на главата, да го обиждаш, да се държиш арогантно. Има и огромна доза липса на уважение.
Вече не го правя и обръщайки се назад разбирам, че е било много грозно от моя страна.
От всички отговори тук рабирам, че явно сме се събрали два несъвместими характера, които просто не се приемат такива,каквито са.
Аз не си спомям да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя.
Аз не си спомям да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя.
А има хора, които никога няма да се извинят, знаят , 4е са сгре6или, 4е са наранили, ама ей тъй от инат, да се докажат пред себе си колко са ербап.
И във връзка с горенаписаното, в началото на връзката ми със съпруга ми, по инерция се държах доста агресивно и на моменти невъзпитано. Но, когато отсреща ти стои човек, който е разумен, уважителен и те обича искренно и истински и който в нито един миг от целия ни съвместен живот не си е позволил да ме обиди, аз не бих могла да продължавам със старите и лоши навици!
Ние всъщност нямаме и много поводи да се караме. От време на време си правим забележки, разменим си по някоя друга реплика и до там. Не мога и да си представя какво е, да му се сърдя с часове, камо ли - с дни.
Добрият тон е на почит в нашето семейство. Може би, защото още от началото сме осъзнали, че с обиди с сръдни нищо не постигаме.
Ние всъщност нямаме и много поводи да се караме. От време на време си правим забележки, разменим си по някоя друга реплика и до там. Не мога и да си представя какво е, да му се сърдя с часове, камо ли - с дни.
Добрият тон е на почит в нашето семейство. Може би, защото още от началото сме осъзнали, че с обиди с сръдни нищо не постигаме.
Бях ужасна, крещях, направо погледнато от днешната ми позиция бих казала, че съм била дивачка. Как ме изтърпя - не знам, но съм му благодарна, защото с поведението си ми показа какво е да уважаваш другия и да решаваш проблемите цивилизовано.
Не крещя, мразя крясъците. Миналата седмица мъжът ми ми вдигна кръвното. Нищо не отговорих, не исках да ескалира конфликта. Излезнах. Върнах се чак, когато се бях успокоила. Приятелката, с която прекарах вечерта, ми се чудеше как запазвам спокойствие и не повишавам тон, явно е и до характер.
Ние спорим, не се караме.
Дори и спор не бих го нарекла, просто всеки излага мнението си и взимаме общо (често моето) решение.
Мъжът ми трудно избухва, доста е търпелив, а аз ако се ядосам броя до 100 и млъквам. Предпочитам да си прехапя езика, отколкото да кажа нещо с което да го нараня и да съжалявам по-късно.
За 5 години, тон у дома не е повишаван и лоша дума не сме си казали.
Все си мисля, че обидя ли мъжа ми, все едно обиждам себе си. Нали аз съм си го избрала все пак?
Дори и спор не бих го нарекла, просто всеки излага мнението си и взимаме общо (често моето) решение.
Мъжът ми трудно избухва, доста е търпелив, а аз ако се ядосам броя до 100 и млъквам. Предпочитам да си прехапя езика, отколкото да кажа нещо с което да го нараня и да съжалявам по-късно.
За 5 години, тон у дома не е повишаван и лоша дума не сме си казали.
Все си мисля, че обидя ли мъжа ми, все едно обиждам себе си. Нали аз съм си го избрала все пак?
И сме се карали и сме се обиждали, да. В момент на афект понякога казваме неща, които иначе въобще няма да ни минат през ум. Обиди от класическия тип не си разменяме. Нашите са по-скоро припомняне на стари грешки и казване на някои горчиви истини, които знаем, че ще ядосат другия. Аз лично не повишавам тон когато се караме. Говоря спокойно и създавам впечатлението, че наистина масля това, което казвам. А не е точно така. Ужасна съм понякога. 
Рядко стигаме до караници, но от двамата аз съм по-лесно запалимата 
. В началото докато си свикнем с реакциите и си хванем цаката имаше няколко доста комични епизода, в които сме се изкарвали взаимно от кожата и то с екстри - аз хвърлям предмети (не по него, де, на земята), а той се изнася обиден от стаята след няколко не съвсем незаслужени епитета по мой адрес (никога псувни и простотии обаче).
Проблемът е, че той обича да изяснява нещата веднага и до дупка, а с мен в момент на ярост просто не може да се говори - всяка дума е масло в огъня. В последно време разбра, че единственото разумно действие е да ме остави намира за няколко минути докато ми се върне акъла в главата. После е лесно, всичко се изяснява в нормален разговор. Аз също се научих да не му отказвам нужните обяснения, макар и отлагайки ги за по-благоприятен момент.
Важното е, че и двамата нямаме проблем да се извиним ако сме прекалили, а и не си падаме по цупене и мълчание с дни.
. В началото докато си свикнем с реакциите и си хванем цаката имаше няколко доста комични епизода, в които сме се изкарвали взаимно от кожата и то с екстри - аз хвърлям предмети (не по него, де, на земята), а той се изнася обиден от стаята след няколко не съвсем незаслужени епитета по мой адрес (никога псувни и простотии обаче).Проблемът е, че той обича да изяснява нещата веднага и до дупка, а с мен в момент на ярост просто не може да се говори - всяка дума е масло в огъня. В последно време разбра, че единственото разумно действие е да ме остави намира за няколко минути докато ми се върне акъла в главата. После е лесно, всичко се изяснява в нормален разговор. Аз също се научих да не му отказвам нужните обяснения, макар и отлагайки ги за по-благоприятен момент.
Важното е, че и двамата нямаме проблем да се извиним ако сме прекалили, а и не си падаме по цупене и мълчание с дни.
От всички отговори тук разбирам, че явно сме се събрали два несъвместими характера, които просто не се приемат такива,каквито са.
Аз не си спомням да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израствала в проблемно семейство и си мисля, че до го лама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Аз не си спомням да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израствала в проблемно семейство и си мисля, че до го лама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Ние бяхме също така - направо беше ад. Толкова пъти съм си казвала " е не мога да съм виновна за всичко - как пък все ти си правия". Направо ме влудяваше. Караници, скандали, изнасяния и после събирания и така. Най-гадното е, че няма изход, а виждаш че и двамата се чувствате зле. Случвало ми се е докато се караме да осъзнавам, че и двамата се обвиняваме в едно и също - ужас.
Не знам при теб дали сте несъвместими, но аз тогава за късмет намерих едни курсове за двойки. Вече се бях отчаяла и една позната ходеше и беше много ентусиазирана. И аз реших да отида от любопитство. И ми беше много полезно. Абе видях нещата по друг начин и няколко интересни трика как да се потуши войната. И при мен имаше ефект. То не става веднага изобщо, но някак като имаш нова стратегия е въпрос на време да се наредят нещата.
Там ни казваха, че е достатъчно единия да види нов път, за да подкара каруцата по нов начин и да успокои съседния кон
И за около 2-3 месеца намалихме скандалите на половина
Сега пак си се караме понякога, но е много различно - няма я оная истерия и постоянното усещане на "не е честно". От всички отговори тук разбирам, че явно сме се събрали два несъвместими характера, които просто не се приемат такива,каквито са.
Аз не си спомням да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израствала в проблемно семейство и си мисля, че до го лама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Аз не си спомням да е имало път, в който да се нацупя и той да каже : "Да, права си. Извинявай!" Ако е имало такъв, е било съвсем, ама съвсем в началото. Всеки път казва : "Няма да се примиря с това!",т.е. аз никога не съм права за каквото и да се разсърдя. Не се оправдавам, даже напротив - себе си обвинявам повече от него...защото съм израствала в проблемно семейство и си мисля, че до го лама степен вината е моя. Пък колко е така само един неутрален очевидец може да каже това.
Ние бяхме също така - направо беше ад. Толкова пъти съм си казвала " е не мога да съм виновна за всичко - как пък все ти си правия". Направо ме влудяваше. Караници, скандали, изнасяния и после събирания и така. Най-гадното е, че няма изход, а виждаш че и двамата се чувствате зле. Случвало ми се е докато се караме да осъзнавам, че и двамата се обвиняваме в едно и също - ужас.
Не знам при теб дали сте несъвместими, но аз тогава за късмет намерих едни курсове за двойки. Вече се бях отчаяла и една позната ходеше и беше много ентусиазирана. И аз реших да отида от любопитство. И ми беше много полезно. Абе видях нещата по друг начин и няколко интересни трика как да се потуши войната. И при мен имаше ефект. То не става веднага изобщо, но някак като имаш нова стратегия е въпрос на време да се наредят нещата.
Там ни казваха, че е достатъчно единия да види нов път, за да подкара каруцата по нов начин и да успокои съседния кон
И за около 2-3 месеца намалихме скандалите на половина
Сега пак си се караме понякога, но е много различно - няма я оная истерия и постоянното усещане на "не е честно".Това е някаква светлинка в тунела...
Може ли на лични да ми дадеш координати на въпросното място, където ходите?
Много балгодаря
