Как реагирахте на резултата, че сте бременни? Бяхте ли в депресия?

Ново 5. Ксения ти е виновна че на 27 още не си пораснала? 
Ако тормоза в който си живяла е причина да те е страх от родителите да раждаш, това е психиатричен проблем.

А xenia, както е известно е перфектен диагностик и поставя психиатрични диагнози без грешка!

Това, че са ми минавали такива мисли през главата, не значи, че не си обичам детето и не бих дала всичко за него, ето това имах предвид,а ти си го тълкувай, както ти е удобно, че не си омъжена, никой не го интересува, хората са различни, в ударен момент като положителния тест не можеш да си сигурна какво ще ти мине през главата.
И аз се правех на много отворена, когато родих и знаех, че 2 г. не трябва да забременявам, 2-ро ще раждам, много го искам, но като минаха двете години и ми опря до г*за, пея друга песен ...
Има и нещо друго, което е много вярно "Да не те стига това, което й минава през главата на майка ти", сама си направи изводите, и това неконтролируемо.


Тц, тц, как пък посмя да го напише това - лоша майка или неподходящ съпруг  
Ето затова говоря, хора сме, хормони, страхове, усещания, няма начин да се водим от някаква си максима.

Не се сърди човече,искам само да ти кажа,че поста ми не беше насочен към теб,просто твоя се падна преди моя!

Ами! Просто психиатричен проблем...

Да не те учудва Бижу? Имам си достатъчно специализации за подобни диагнози. Лекувала съм и по-леки случаи- това си е сериозно.

Разбира се, въобще не се съмнявам!    

Към авторката:роди си детето!Ще си най-щастливия човек на света!
Към психоаналитиците:човешката природа е твърде сложна,за да я разберете...дори и да я изучавате!

Надявам се, че авторката Лилянка е наясно: почи всяка тема тук става място за дуел на хора, скрити зад псевдоними...ех, колко е сладко да лаеш, когато си анонимен.
Мила моя, не обръщай внимание на мнения, които не ти помагат. Като всяко нещо в живота, и това събитие бива посрещнато по различен начин от хората- у някои предизвиква радост, у други страх пред неизвестното, у трети притеснение за бъдещето...и колкото по непланирана е бременността, толкова по- вероятно е страховете да надвият над радостта.
За това колко си самостоятелна, до голяма степен вина имат обстоятелствата от детството и семейството ти - все неща, които не избираме в живота си. За разлика от много хора, обаче, ти осъзнаваш, че имаш проблем с поемането на отговорност и това за мен е много отговорно. Поздравявам те!
Какво ще правиш от тук нататък, можеш само ти да решиш. На мен, вярваш или не, една жена от този форум ми помогна да реша какво да правя, когато разбрах, че съм бременна. А за разлика от теб, аз съм много самостоятелна, добре осигурена, на години, в които вече беше пределно време да имам дете...все неща, които не попречиха на колената ми да омекнат, когато видях положителния тест. Гледах двете чертички, главата ми бучеше, не вярвах на очите си и ме беше много, ама много страх. И когато казах на таткото, пак ме беше ужасно страх: не за друго, а защото вече това не беше само моя избор, само моя живот, само моето тяло....
Пожелавам ти да намериш сили да бъдеш добра майка на едно здраво и щастливо дете. Защото, когато аз най-накрая поех дълбоко въздух и прочистих главата си, разбрах: на света има хиляди жени, които са по-лоши майки от мен. Щом те могат да отгледат деца, значи и аз ще мога. Или поне ще дам всичко от себе си!
Успех!
 

Да си кажа и аз .
Искахме дете. Планувахме го. Правехме опити близо половин година. В момента, в който видях двете черти изпаднах в паника - сега ли е подходящия момент; наистина ли го искам; ще мога ли да се справя; страх, паника и тих ужас. Така, че отчасти разбирам авторката. Отчасти обаче не - мисълта за аборт не ми е минавала. Живеех си в тих страх - хем исках детето, хем и аз незнам какво исках. Това продължи няколко седмици. След това се успокоих, приех нещата, започнах да кроя планове и въобще да се чувствам така, както би трябвало да се чувства една бременна жена. Сега си имаме най-хубавото "гардже" и сме щастливи. Съветът ми е, ако можеш да обмислиш решението си. Дай си една-две седмици (доколкото разбрах току-що си установила бременността си). Свикни с мисълта за предстоящата бременност и раждане. И нещата ще си дойдат на мястото.
Каквото и да решиш, успех

Много грешиш (може би, защото ти самата си анонимна), но повечето, които лаят, на форумските купони си пият ракията на една маса, така че не не им се връзвайте много, но и знайте, че не са анонимни 

4аках го с цялото си сьрце,запьлни цялото ми сьрце и осмисли цялото ми сьЩествуване.Ме4тая за второ,да го усеЩам в корема си,да го видя как изплаква за пьрви,как прохожда ,как се усмихва...
Детето ми ми даде сили за живот,за какво живеем ако не можем да оставим неЩо толкова хубаво след себе си?Какьв Ще е смисьльт на наШият живот без деца????????????

   Първото ни дете е планувано и чакано, но като се роди ми се взе акъла! Сами си го гледахме, без ничия помощ!
  Когато поотрасна малко, съпругът ми намекваше за второ, а аз заявих  категорично - "От мен едно!Второ дете от втора жена, от мен толкоз". Но когато каката стана на около 2г., сама осъзнах, че силно искам и съм готова за още едно - роди ни се  син.
   Сега и той порасна, а на мен ми липсва бебешката миризма на мляко, гукането, топуркането на проходилка - улавям се, че искам трето, но.......стига,край!!!

       Опитвам се да ти кажа, че е нормално силно да искаш да имаш дете!
       Нормално е и да се уплашиш, сега когато си разбрала, че сте го създали, защото /предполагам/ си даваш сметка, че живота ти ще се промени напълно, времето ти ще е ангажирано от бебчо, ще забравиш за известно време за срещи с приятели по нощни клубове, за кариера и почивки........
        Но  никой не може да ти опише, какво е чувството да прегърнеш собственото си дете, да целунеш пръстчетата му, да погалиш главичката му! Живота ти се преосмисля, ценностната ти система приема други граници, душата ти се изпълва с нов живот - неповторимо е! От този момент на татък, ти наистина започваш да живееш пълноценно!
       

Ние пък искахме да имаме бебе и бебеправихме 5м. И въпреки това като миналата година през юни видях двете чертички се разтреперих - не знам от щастие ли от какво... Веднага отидох на лекар,но беше прекалено рано,за да се види със сигурност. Е да обаче цикълът ми го нямаше, а на мен вече ми се гадеше... Мъжът ми беше на седмото небе от щастие, а аз се сдрах от рев - защото трябваше да спра да ходя на работа, защото не исках да ми е постоянно лошо и защото си знаех,че като цяло животът ми коренно ще се промени - и не на последно място защото хормоните ми явно бушуваха и можех да рева за всичко  . Изкарах най-тежката бременност на света със всички възможни усложнения и през цялото време се борехме бебето да си остане вътре в мен, а то от третия месец напъваше да излиза  Знаеш ли какво значи 9 месеца да ревеш,защото си мислиш,че си най-лошата майка на света дето не си обича детето  За капак раждах почти едно денонощие и накрая се наложи секцио - ПЪЛЕН УЖАС !!! Но в момента в който си гушнах детето осъзнах,че друго такова щастие няма! Че си е заслужавало всяко повръщане, всеки ден престой в болница и т.н.
Стана много дълго,но това което искам да ти кажа е - най-вероятно емоциите ти са продиктувани от същите чувства, от които бяха и моите. Стегни се и си остави детето. Гарантирам ти,че ако го махнеш ще се чувстваш много по-зле. Не си на 15 години,че да ти е рано да раждаш. Аз миналото лято бях на 28. Просто хормоните ти бушуват и затова се чувстваш така.
Очаквам те в "майки бъдещи и настоящи" и със снимка с щастливо бременно коремче. Кураж мила - няма по-хубаво нещо от една беззъба усмивка 

Бяхме на седмото небе от щастие