Дядо ми почина на 78 години, след 50 години брак с баба ми. Бяха толкова близки и привързани един към друг. Дядо ми живя 10 години след 2 инсулта, повече от година на легло, под непрекъснатите грижи на баба ми, много зависим от нея за всичко. Тя беше неотлъчно до него, 100%. После почина. Погребахме го. Баба ми ходеше всеки ден на гроба му. Софри не съм видяла, но приготвяше много неща за всички помени, с любов към него, за него го правеше. Така изразяваше тъгата си. Раздаваше на хората за "бог да прости". На погребението имаше много, много хора. Аз не ги познавах, но те познаваха дядо ми. Във всеки от тях дядо ми беше оставил спомен, следа. Те бяха дошли да покажат ужважението си. Кой ял и кой пил не знам, въобще не съм обръщала внимание. За мене това беше израз на тяхното уважение, на техния спомен за дядо ми.
Кой ще ме убеди в противното?! Че баба ми има някакви угризения, затова приготвя неща за помените Че заради хората ходи на гроба Че аз съм я чувала да му говори, когато няма никой в стаята, и там му говори, и още го обича
И меридитка, за теб важи с пълна сила "Пази, боже, сляпо да прогледа", надявам се поне разбираш защо