Обичате ли стихове? - 7

Момичета,поздравявам ви за темите,страхотни са! 

Имам крещяща нужда от стихове за страшно ревнивите хора и за ревността,моля ако можете помагайте!

139. Вратата
(16.12.2009 сряда )

Не знаеш какво говориш.
Знаеш ли, нима?
Казваш, че приятелството свършва
края е бил зад онази врата.

Вратата аз ще затворя бавно и плахо
не със сила и омраза зла.
Вратата зад гърба ми ще остане
а аз ще вървя под дъжда.

Вратата може би ще заключиш
ще хвърлиш и ключа.
Може би ще я оставиш
открехната, но по погрешка?

Сигурно ще се сещаш за мен след години.
Ще се сетиш и как хвърли ключа за вратата.
Ще мислиш, как плакал съм под дъжда.
Ще се чудиш къде съм, къде ме оставил вятъра.

Аз ще бъда далеко от тук, от твоите думи
действия, лъжи и ненужни слова.
Като се сетя за теб, ще накарам вятъра
да идва, на прозореца да оставя сутрин, една роса.

Някой ден може би ще дойдеш
ще звъниш на моята врата.
Едва ли някой ще ти отвори
и ще се върнеш към дома си

сам под дъжда . . .


138. На пръсти те познавам
(1.12.2009 вторник)

На пръсти те познавам, сякаш.
Знам кога си щастлива
кога тъжна и колко самотна.

Плачеш или радваш се,  не знаеш.
Ти дори и за себе си нехаеш.
Не предполагаш колко . . . съм свикнал с теб.

Не знаеш, че първите ми
мисли сутрин и последните вечер са
дали обичаш ме, дали аз още обичам те.

Но аз всичко ти прощавам.
Дори  бъдещите ти грехове.
На пръсти те познавам
но умира заради теб едно мъжко сърце.


 Лично творчество отново!

НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни
да не бъде девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.

Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остана ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкия дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
своите сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Страхотна тема! 

Това май беше от Веселин Ханчев, нали? И аз много го харесвам.

Лични творчество.


Ожулени рани по цялото тяло
но най от всичко ожулена душа.
Съдрани чували,провиснали ями,
студ,студ,самота.
Раздадох до зрънце всичко що имах-
на гладните хляба си,на невярващите мечтите си,на необичаните дадох цялата си любов.

Дадох се до край.
  Сега нямам нищо.Нямам и себе си.За да продължа да живея...

Зрънца

***
Уморих се
вместо деца,
все стихове
от теб
да зачевам.

***
Всичко, което
искам от теб
е сърдечна
евтаназия.

***
Накъдето ми видят очите.
Ще тръгна.
За да стигна отново...
при теб.

***
Има ли любов,
която да не напомня
с нищичко за теб?

***
Сънищата ми
са добили
цвета на очите ти.

***
Един елемент -
безгрижие -
липсва,
за да подредя
пъзела - детство.

Егозенично

Центърът на
света ми
е твоята
зеница.

 
Страхотни!

 Всеки ден от свойта гара
 гледам треновете как летят,
 шумно тракат и забравям
 в кой от всичките да се кача.

 А пък знам,че трябва
 някой ден да се реша
 да напусна свойта гара,
 своя влак да избера...

 Да почувствам,че и аз съм пътник.
 Без значение е накъде.
 Аз не мога вечно да съм гара,
 да събирам само студове.


Лично творчество.

Ester    

  Рисунка

По запотените стъкла те нарисувах.
По калните алеи те мечтах.
Край морските вълни те исках.
В съня си те намерих щом заспах.
Небрежно се оглеждах в локвите.
И там дори те очертах.
По пясъка написах твоето име.
И вместо въздух теб избрах.
Под дрехите те криех,в гардероба си.
На закачалката те мятах щом тежиш.
Изпирах те понякога щом кална си,
рисунке моя и намацан стих!

Лично творчество.

Браво,много ми харесва

Мерси,Маргало!

Ето още едно мое:


    ,,Минута,,


Една цигара.Хиляди копнежи.
И пепелник напълнен с прах.
Един прозорец.Вънка две череши.
А вътре глъч.Ирония и смях.

Една саксия.Вехнещи листенца.
Водата в Ниагара си тече.
Една искра размазва се от нежност.
А гладното дете реве.

Едно море.И тих замлъкващ залез.
И пясък недокоснат,неброен.
Една китара.Скърца в мен забрава.
И от цигарата ми спомен окъден.

Раздяла

Как се случи това, не разбрахме.

Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния вкус.
Аз загубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
но на себе си вече не съм.
Ти си моя, но тебе те няма.

Как се случи това, не разбрахме.

Щом отново намеря очите си,
ще се върна при тебе.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
И тогава ще бъда
цял на себе си, твой.

Добри Жотев