Обичате ли стихове? - 7

Карма, само ще ти кажа, че
настръхнах...

Копнеех лято. Пролетите вече
Не ми отиват. И от тях боли.

И пак е лято. Знам, че ме обичаш.
Но вече трето лято е така.
Една умора кожата ми свлича
и диша във тила ми есента.
Не искам лято. Искам луда пролет.
Напираща, нахална, даже зла-
насред студа и вятъра разголена,
боляща като сутрешна роса.
И пак е топло. Толкова уютно,
че чак нагарча. Искам земетръс.
Да ме раздруса, та да се залутам,
на тихия уют да туря кръст,
да тръсна грива, за изуя сбруя,
да си играя с огън и вода.
Във нечий свят следзимен да нахлуя
И до основи да го изгоря.

Но ще е лято. Пролетите вече
не ми отиват. И от тях боли.

Йеле!  Страхотия!

Благодаря, Андж  

Имам едно стихотворение, изрязано от вестник. Много си го харесвам, всеки път ме разплаква, но не помня от кого е. Дали някой знае?

Утрешен хляб
Някога
упреквах моя син,
че не знае откъде
се купува хляб.
А сега...
Той продава хляб.
В Америка,
във Вашингтон.
През обикновените рботни дни
преподава в университета.
Нощем пише стихове.
А в съботите и неделите
продава хляб
на пресечката на авеню Небраска и
Кънектикът

Българската нива запустява.
Земните жени, които
жънеха и хранеха потомствата,
си отиват както свършва песен.
Политици разиграват мелодрамата
"Кой открадна родната пшеница?!"
Но остава приликата между хляба и човека,
скрита зад различни имена
различен вкус,
а също и цена различна.

Моят син продава хляб за сандвичи,
питки розмаринови и булмаслинов,
пита "заатар"
испанска семолина със сусам,
орехов, пшеничен хляб, поръсен със стафиди,
италиански "пане белло",
Паладин, замесен със зехтин, мач и мляко,
царевичен хляб и хляб със семенца от тиква,
турски хляб и хляб от облаци...
Само български
и вчерашен хляб няма!
-Всеки ден остава непродаден
хляб - разказва моят син.-
Дават да си вземем за вечеря.
Другият завързват
в пликове...
И го изхвърлят...

И умората оборва моя син.
Хлябът го продава на съня американски.
(Тези думи значат и "Американската мечта")
Господи, не чуваш ли, че моят син те моли нещо!
А опасното проклятиекато аура го опасва.

Ако имам право на една молба и аз-
на желание последно, Господи,
Направи това, което иска моят син!
После можеш и да го осиновиш!

В София
в сумрака бродят
сенки на старици.
Ровят кофите за смет - събират хляб.
Сочат ми една - била учителка
по история и български език.
- но не бързай! - казват. - Не избухвай!
Тя не търси хляб за себе си.
Тя храни
разни кучета и птици.

Тези мои думи също са храна за кучета
и птици.

Господи,
за какво живея?
За какво се скитам сам в Родопите?
За какво надничам в изоставени герани?
И се ровя в пещери, затрупани от хора?
И замръквам по обречени от теб оброчища?

Търся пътя
към скривалището на последния магьосник,
който е забравил да умре,
но не е забравил тайната на хляба.
Не на днешния хляб, който се продава.
Не на вчерашния, който се изхвърля...
Тайната на утрешния хляб ми трябва.
Хлябът, който се целува.
Хлябът, който хваща за ръка децата
и ги връща вкъщи.

Любомир Левчев. Написано за сина му и неговият задграничен живот.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=587399

Благодаря много, Карма135!

Morpheа,

               Невярна пътека


Бях своенравна. Бях много зла.
Всеки по пътя мачках с крака.
Търсех самотни, тъмни места.
Носех студа. Бях все сама.

Имах си всичко. Много пари.
Нямах приятели. Малки, добри.
Значи светът ми потънал в разкош...
Всъщност е бил не добър. Бил много лош.

Късно разбрах го.Бях тук сама.
Раните ближех. Търсех вина.
Нямаше никой. Бях си една.
А пък животът заспа в пропастта.

Тежък завършек на бляскав живот.
Самотни сълзи във огромен имот.
Трябва да бъде човек по-добър.
И втори да скрие под своят чадър.

Тогава светът му ще бъде богат.
Животът дори да не бъде в палат.
Няма да бъдат дните сами...
Дори часовете ще бъдат добри.


Лично творчество

Всички любовни стихове
са вече от друг написани.
А да клиширам мигове,
не виждам особен смисъл.
Ами  това изтъркано
и патетично „Обичам те” -
по мозъка ми простъргва,
по гърлото ми се свлича.
Не ми се влюбва в принцове,
рокли не ми се носят,
не ми се святка с зеници,
не ми се тича  боса...
Ще си отрежа косата,
ще сложа черно забрало,
на лудостта ми метлата
в килера ще гние, спряла
да гони вятъра нощем,
да вдига пушилка денем.
(Въпреки, че все още
ме гложди тънко съмнение)

Само веднъж годишно,
щом подивеят  мусоните,
ще я изваждам и скришно
ще тръгвам Михал да гоня.

Синева. Далечна, безкрайна и моя.
Родена сред вопли и стон.
Сега и тогава съм и бях твоя.
Изгубих се вчера. Като спукан балон.

Безкрайност. Сънена. С преплетени пръсти.
На две ненаситни и топли души.
Вървя сред морето от злоба и бутам си кръста.
А моят свят пак се бавно руши...

Умора. Надвиснала тежко над белите къщи.
Понасях неволите толкова дни.
Не са вече хората и душите им същи.
Прощавам се с дните си бавно. Боли...


Лично творчество

Мрачни улици.Непометени.
Тежък дъх на изгнила храна.
Мрачни хората. Часовете им
влачат спомени. Мрак се стеле сега.

Град сред нищото. Тежко стене.
Няма слънце. Умират мечти.
Хора сринати. Молят хляб на колене.
Вятър блъска. И пак някой взе, че уби...

Има дни във които ще плащаме.
Каза някой отдавна.  Преди много дни.
Май е време да се захващаме...
Да опитаме. И да бъдем по-малко зли.


Лично творчество

До скоро мислех, че не обичам стихове. Но може би не е съвсем така, откакто започнах  да "изливам" мисли и чувства в някаква форма:

Утре

Застина времето и чакам –
ще има ли пролука
към светлината на деня,
ще чуя ли на птичките играта
или с посърнал поглед ще се втренча
във бездната на посивялата земя.

Денят сега е с много неизвестни.
Познаваме и болка, и честити дни,
но в миналото те са и не знаем
за утре времето какво ли ще определи.

Ще чакаме, но силата във нас е,
ще можем нещичко да променим,
когато Любовта голяма с нас е
и видим слънцето през гъстите мъглявини.
 

На брат ми

Всичко си е същото
малко след средата на живота –
купуваме ябълки
от пазарчето до гарата,
килограм царевица за посев на тате,
три корена петунии за мама.
Петнадесет минути побират
няколкото споделени съботи
на различни перони.
И докато разбъркваме мълчанието
на дъното на пластмасовите чашки с кафе,
цветовете на петуниите порастват
колкото селски камбани
и заехтяват протяжно над покривите,
два пъти за мама, три пъти за тате,
царевицата избуява до небето,
а там една уморена лодка
се мъчи да разкъса
синджира от облаци.

Когато ме прегръщаш
на раздяла,
в прецъфтяващото синьо
на очите ти просричвам,
че вече нищо,
освен кръвта ни,
не е същото.

Аксиния Михайлова

Ако може да се включа с два любими стиха.


http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=851&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=277&WorkID=10600&Level=3