Изминаха часове... Трудно ми е да го повярвам...
Тя ме отгледа, двете с майка ми са първите лица, които помня. Тя бе до мен в моето начало - учеше ме да ходя, учеше ме да чета, държеше ръката ми, докато пишех първите си разкривени ченгелчета. Изпрати ме на абитуриентския ми бал, гордееше се с мен като студентка, радваше се на успехите ми.
Дори в реанимацията, след като майка ми и казала, че ще дойда да я видя, успяла да каже на лекаря си... Посрещнаха ме на вратата по име, казаха ми, че ме очаква. Това беше в петък. Толкова скоро!
Отиде си... отиде си час след като я видяхме днес. Миличката ми! Дочака ме! Чака ме две седмици, две седмици, в които аз отказвах да се прибера, отказвах да дойда да се сбогувам с нея, казвах - тя ще оздравее, ще дойда за да се приберем заедно у дома.
Сега ще я изпратя в последния и път.
Толкова ми е тежко! Опитвам да успокоявам мама, но как?! Как да успокоиш човек, който вие тихо "Няма я майчицата ми!".
Сърцето ми се къса... Знам, че маминка е добре там, където не можем да я достигнем все още, знам, че ще и е светло и топло, ще се събере с близките си, с майка си, малката си сестричка, съпругът и детенцето, което си е заминало едва бебе... Но как да успокоя мама, милата ми майчица, която шепне през сълзи "Останах сираче."?
Боли...
Казват, че детството не е период от време, детството е царството, в което никой не умира. Прощавам се с него тази нощ. И, Господи, имам нужда от утеха!
Извинявам се на всички, на които натрапих болката си. Просто имам нужда да споделя...