Отиде си любимата ми баба...

Видях тази тема преди дни, но не посмях да я отворя, от страх.
Но вчера и аз загубих любимата си баба.
Първата ми реакция като разбрах беше, че така е по-добре за нея, последните месеци беше на легло, губеше си ума, не беше същата. Но вече не знам. Подготвям се психически за този момент от много години, това винаги е бил най-големият ми кошмар. Много пъти съм плакала при мисълта, че може да я загубя. Ако съм имала възможност да си пожелая нещо, винаги е било баба да е жива и здрава. С годините обаче виждах, че тя не е щастлива, дядо почина преди 11 години и от стреса тя се разболя от Паркинсон и гаснеше малко по малко. Беше ми много мъчно за нея, винаги, когато можех, ходех да я видя, обаждах се няколко пъти в седмицата с надеждата да я накарам да се усмихне, да се почувства добре.
Сега се опитвам да си спомня хубавите моменти.
Отдавна бях решила да не ходя на погребението. Не знам дали това е егоистично, но не искам това да е последния ми спомен. Не знам дали съм права, погребението е утре и имам още време да помисля.

Роксан, надявам се да сте малко по-добре с майка ти.

Здравей, коалката, сигурно съм закъсняла, да, дядо почина на 29ти януари, подобна на твоята история, но баба е жива, разбирам те напълно, тази тема я четох, защото очаквах и на мен да ми се случи и за съжаление не закъсня, но днес не знам защо реших да я отворя, въпреки че оттогава до сега само я подминавам и то с цел...след погребението на дядо си казах, че не искам никога повече да ходя на такова нещо, не заради мъката, тя си я има и с и без изпращането, но...не искам да виждам повече любимите си хора изглеждащи по този начин, всеки момент очакваш, че гърдите ще се надигнат, че ръцете ще помръднат, че просто спи...знам, че наистина звучи егостично както и ти си написала, но аз си искам последният спомен да бъде от живия човек, не така...за съжаление не знам ще имам ли сили да откажа да отида по-нататък, но определено не искам...сигурно много объркано съм предала мислите си, но искам да знаеш поне, че те разбирам и знам какво е и не се притеснявай от това, че не желаеш да присъстваш, обичта си остава в сърцето и без това...

Рокс, съболезнования! Като чета, това което пишеш ми се прииска да съм толкова безкрайно обичана баба ..някога...Само да ти кажа. Старай се да и говориш, тя е покрай теб. Ако можеш се раздели с траура по-бързо, защото от тъмните дрехи нашите починали близки не ни виждат. И се постарай също да не плачеш много,защото така НЕ даваш мир на душата и , за да намери покой и да се пренесе леко в отвъдното.  Пали свещички в църква\ако сте вярващи\ това също ЩЕ И ПОМОГНЕ. На по-добро място е бъди сигурна..както и че е до теб, така че говори и - чува те.

Благодаря много на всички ви, момичета. Искрени съболезнования на всички, които преминават през това изпитание       Дано открием у нас сили да намерим себе си, да станем по-добри хора и да показваме на тези, които са тук, колко много значат за нас 
Времето минава... дори когато ми се иска да затворя очи, да заспя и да избягам от угнетяващото усещане за пустота, времето все пак минава. Аз съм тук, жива съм и трябва да живея. Осъзнах го една вечер, когато мъжът ми, твърде разтревожен, се разкрещя, че не може повече така, че съм станала сянка . Събрах силите си и опитах да продължа напред. Острата болка се смени с постоянно усещане за тъга... доста по-смътно, но си остава един товар, който винаги ще нося със себе си. Болката от това, че част от мен си е отишла безвъзвратно . Но предполагам, ще се науча да живея с това...
Дните се изнизват, животът върви, започнах отново да се смея, опитвам се да се забавлявам, да продължа напред. Много мислих - тя вече не е до мен, не мога да и покажа с жестове колко много я обичам, но мога да направя някои неща, която тя искрено желаеше за мен, а аз все отлагах, все имах нещо по-важно. Искаше да се дипломирам с тая моя провлачена магистратура, все питаше дали сме добре с мъжа ми, дали се разбираме. Мисля, че ако го направя - ако показвам на мъжа си колко го обичам, ако си напиша дипломната работа и най-накрая се дипломирам, това ще е добре за мен и някаква радост за нея, там, където е. Тя винаги е искала най-доброто за мен...
Не нося траур - тя самата не го обичаше. Единствено траурното шалче е външният признак на скръбта ми, но дори и него нося дискретно. Тъгата е в душите ни, не в дрехите... Сълзи почти не ми останаха. Изплаках ги почти всичките една нощ, когато мъжът ми ме попита "Защо толкова искаш да я видиш пак, какво искаш да и кажеш?" Исках да и кажа колко много я обичах, колко много я обичам... Казвам и го - всеки ден и го казвам, вярвам, че ме чува. Вярвам, че никога няма да ни напусне истински - докато я обичаме. Паля и свещичка всеки ден, гледам пламъчето, спомням си за нея. 
Очаквам някой ден да мога да си спомням за нея само с радост, без горчивината и липсата. Дали ще дойде... не знам. Но продължавам напред.

За жалост и на мен ми се случи, преди 2 дни си отиде баба ми - жената, която ме отгледа до 14-годишна възраст. Не беше неочаквано, защото повече от месец беше на легло и се влошаваше, бях подготвена, и в хороскопа ми излезе още миналата година, но болката беше огромна. За мен тя и майка ми са най-скъпите ми хора. Вече нищо няма да е същото.

Роксанче, мила, силно те прегръщам! Толкова много те разбирам, любимата ми баба също си отиде от нас преди почти 6 години. Болката трудно се забравя, поплачи си, остави сълзите не ги спирай, имаш право да изживееш мъката си. Баба ми беше страхотен човек, радваше се с мен за всичко, гледаше ме като свое дете, остана ми от нея само споменът и пример за една борбена и упорита, голяма жена. Бях бременна в осмия месец, не трябваше да се притеснявам, не трябваше  да плача, получавах контракции, сподаваните сълзи още напират и сега. Но после сякаш тя се прероди в сина ми - същият буен, непокорен, подвижен. И до днес я сънувам, усещам че е с мен и ми помага! Моли се за нея, тя ще е с теб и ще те пази!

Четох и плаках....съболезнования и голяма прегръдка от мен

Загубих баба си, която ме е отгледала, миналата събота... две седмици беше в болница в друг град и докторите казваха, че е здрава... изписваха я в деня в който почина...  минах през различни етапи на болката, но всеки път когато ми стане мъчно и се разплача се сещам за нея и че тя няма да е щастлива аз да съм тъжна.... много ми липсва, но това човек да си тръгне от този свят си е негово решение и аз знам, че тя е по-добре там горе някъде... знам, че ме вижда и знае колко много я обичам...

roxanne25 , преживявам абсолютно същото, при мен болката е много по-силна, защото загубих майка си преди 7 години. Баба която си замина на 20,02 тази година ме подкрепи при тази загуба , майка ми и беше дъщеря. Много силен и хубав човек  беше ми липсващата майка. Нека е светъл пътя на душите на нашите любими баби! Беше на 88 в изключително здраве и свежест. както казва Lilian_V , те сами си избират да си заминат, и това е единственото нещо, което ме успокоява поне мъничко.

много тъжни, но много трогващи думи.
Обичам баба си и дядо си невоероятно много, живи и здвави са ми за момента, надявам се да прекараме още години заедно.
Уви, наясно съм, че всеки час заедно ни е подарък, че неизбежното ще дойде
Когато и да се случи, никога не сме подготвени за такова нещо.
Прегръщам ви, любимите хора са на по-добро място сега

 чета и плача-съболезнования на всички ви! Аз изгубих баба си преди години ,но още не мога да преодолея загубата й!  Нямам думи да опиша как ми липсва!

Благодаря ви на всички, мили момичета, съболезнования на всички, които изживяват такава непреодолима загуба! Вярвам, че нашите скъпи близки са с нас, макар и да не можем да ги видим, че никога няма да ми оставят...
Моята баба много искаше да съм щастлива, да намеря мъжа, който да обичам и който да ме обича докато сме живи. Все разпитваше дали сме добре с половинката ми, дали се разбраме... Мисля, че много искаше да ме види омъжена. Но ние с него никога не бяхме мислили сериозно за брак, чувствахме се достатъчно добре и щастливи и без това.
Може би желанието и е било наистина голямо... Може би  ме напътства от там, където е сега. Но е факт, че без никога да сме го планирали и да сме мислили в тази посока, някак усетихме, че е дошло времето и за нас. Беше някак като побутване отвътре, сякаш някой ни нашепва, че е време. И сега подготвяме сватба  - вярвам, с нейната благословия и помощ.
Нямам търпение да отида при нея, на гроба, да и разкажа всичко, да поискам помощ, да измоля закрила от скъпата ми баба - за мен и за бъдещия ми съпруг...
Разказвам ви всичко това, защото точно така усещам нещата - сякаш тя взе ръката ми и я сложи в неговата. Сякаш е до мен и ми дава от своята безкрайна сила, вяра и смелост. Сякаш не си е тръгнала наистина...

Roxanne25, раздялата с любимите ни хора винаги е тежка, но съм сигурна, че баба ти е била щастлива с внучка като теб и е усещала колко много я обичаш, докато помним и носим в сърцата си близките си хора те винаги са с нас.   

не мога да спра да плача...