Има ли значение възрастта на родителите Ви за Вас?

Не съм имала проблем с възрастта на родителите си и не бях се замисляла дори, доскоро... Синът ми ме попита: - Мамо, ти на колко години си!?
 И аз отговарям, че скоро ще навърша 34, при което той въздъхва:- Ееееех, да беше поне на 32!
 И пак смятам, че е момент и нищо повече.
Личното ми, вътрешно усещане за възраст не се е променило откак бях на 19. А като наблюдавам майка си и баща си, каквито родители бяха за мен, такива си останаха и за доста по-малките ми сестрички. Родителството се влияе от много, много фактори, не единствено от един.

Разликата ми с майка ми е 21,5 години- с баща ми-28. Макар и да имам млада майка, никога не сме били истински близки. Отношенията ни са добри, но сме ужасно различни, нямаме истинска духовна връзка. Това, че майка ми е била млада не ми е донесло някакви особени предимства-напротив, помня я като изнервена и строга жена-точно защото твърде млада е родила мен и брат ми /разликата ни е 1 г. и 7 месеца/ и сама ни е гледала, баща ми не й е помагал особено. С баща си пък съвсем не се разбирам, но причината не е във възрастта му. В отношенията родители-деца определящи според мен са зрелостта на майката и бащата, готовността им да бъдат родители, способността им да дават любов, цялостният им мироглед. Самата аз родих дъщеря си на 32 г., мъжът ми беше на 33 г. Не съжалявам, надявам се тя също да няма притеснения след време. Вярно е, че всяка майка тук твърди, че изглежда по-млада, отколкото всъщност е , но досега не съм се чувствала като бяла врана сред другите майки на детските площадки или в парковете.

Разликата между мен и родителите ми е голяма.Майка ми е на 72год.Второ дете съм,първото е починало,и съм се появила късно.Казвам появила,защото съм осиновена.Това че съм осиновена не е било проблем за мен никога.Говоря открито на тази тема, мисля че са били много смели хора с баща ми,за да направят на 43год тази крачка.Да вземат бебе.Било е проблем до някъде с децата,защото когато бях малка е имало изказвания.Макар че аз от 2годишна зная истината.
Проблем имаше и за това че са възрастни.Имаше реплики от "търсите баба ти,вика те баба ти"...Било ми е мъчно,естествено!Бях дете,когато пораствах спря да ми прави впечатление.
Баща ми почина на 69год.Тогава се замислих над нещата зряло,че времето лети,и наистина исках да са били по млади...........
Остава и другият проблем,които винаги го е имало,в отношенията между деца и родители с голяма разлика.Естествено много зависи и от човека,с майка си никога не съм се разбирала,до като татко беше моят свят.Липсва ми,и ми се иска да беше млад,да го запазя до себе си по дълго!

Аз имам според коментираното до сега млади родители, спомням си, че е ставало на въпрос със съученици в началните класове, но за мен не е имало определено значение. За мен е било по важно в последствие, това, че са имали положение, че са ми осигурили невероятен живот и разкош. Никога не са ми се месили в живота, и до сега имат свои планове, събирания, пътувания. В същото време винаги съм можела да разчитам на тях. Моите деца няма да имат късмета да имат млади родители  , но животът е прекалено кратък, а светът толкова голям и разнообразен   Определено мисля, че е по- важно децата да имат добър пример и отговорни родители.

Майка ми ме е родила на 22,баща ми е бил на 46.Тя-твърде млада и ненаживяла се,той-изморен от живота, без никакво желание за разходки,екскурзии,веселби и събирания.Имам по-малък брат.

Аз родих на 29.Ако бях срещнала мъжа ми по-рано щях да родя много по-рано.Децата растат бързо,но колкото и да са големи изискват много енергия.А когато излязат от къщи е хубаво да си все още млад,че да гледаш внучета или дори самия ти да поскиториш още веднъж.

Баща ми все едно е не от друго поколение, ами от друга планета.
За съжаление това се е отразило зле и на майка ми.
Много мразя семейни събирания,едва ги изтърпявам-толкова различни хора на едно място,никой не е доволен.

Случвало ми се е да съм на партита заедно с баща ми и обикновено аз си тръгвам първа. А дядо ми, лека му пръст , почина преди да навърши 60.
В някои неща няма ред и Господ прибира без да брои.
 ОБичайте си родителите такива каквито са, без значение дали са ви създали на 20 или на 40.

Това е неоспоримата истина 
Но децата имат един период, в който сравняват и, наистина по детски, приемат нещата по-различно от нас.
Предполагам затова е пусната темата.

Аз съм дете на възрастни родители (в сравнение с родителите на повечето ми съученици от детинство и тийнство  ) - майка ми ме е родила на 35г.
Въпреки всичко, мога смело да кажа, че и до ден днешен имам най-либералните и страхотни родители.
В момента, съжалявам, че не са малко по-млади, не заради друго, а защото с възрастта хората се променят здравословно, физически.
Много бих искала да споделям повече моменти с тях, но физическото състояние си казва думата.
Например - не можем да отидем заедно на дълга разходка отново в планината, защото баща ми е със съдова операция, а майка ми има проблеми с костите.
Не можем отново да плуваме с баща ми по цял ден и да скитаме по плажовете заедно както едно време.
Другото, което ме тормози е, че все повече намаляват годините, в които ще сме още заедно...
Но, така като гледам, и аз май ще съм "по-възрастна" майка

Разликата ми с родителите ми е по 30г. Както вече много споменаха, най-големият проблем с по-стари родители е точно старостта, която идва по-рано спрямо мен. Тъжно ми е че вече няма да имат същите сили да се занимават с внуци, когато това се случи. Абе въобще по-малко време имам с тях. Затова и аз мисля че е по-добре родителите да са по-млади. Както спомена картинка, по-възрастните родители вече нямат сили и желание да тичат след малки деца, както по-младите. Освен това от чисто биологична гледна точка е по-добре родителите да са млади. Бременността и раждането са по-леки, качеството на "материала" е по-добро. Колкото по-възрастни са родителите, толкова по-голям шанс има детето им да се роди с увреждания. От това мен най-много ме е страх, и се надявам да не ми се налага да изчаквам много с децата...

П.П. Големите разлики в годините също отделят поколенията едно от друго. Ако в родата са раждали все млади, детето ще може да види не само бабите и дядовците си, но и прабабите и прадядовците, което при мен е било просто невъзможно.

Последното мнение  е върха на цинизма и простотията за днешния ден във форума. 

Родителите са си родители, независимо от възраст, външен вид, образование. Акъла не ми побира тъпотиите и претенциите, които сте изписали по отношение на хората, които  са били всичко за вас  в определен некратък етап от живота ви. Срам.   

Претенции?!?!?!
 
Това, че искаш най-близките ти хора да са до теб във всичко и да са живи и здрави дълги години, претенции ли са вече?!
Претенции, за това, че виждаш колко малко години ще сте още заедно, а искаш да обърнеш света и да направиш нещата различни?!
Както писах - нищо не може да е като "едно време", точно защото старостта не прощава на никого - нито здравословно, нито физически.

Минзухар, идваш ми като гръм от ясно небе  Не мога да разбера откъде идва твоят цинизъм в случая. Наистина.

Да, претенции и егоизъм. И други работи. Прочетете се пак.

Чудя ви се как може да определяте 30-годишните си родители като стари, честно казано.

Темата ми е малко болна, затова се колебаех да пиша. Аз съм много късно дете, наште са били кажи-речи на прага на критическата, могат да са ми баба и дядо. Не съм осиновена, май не съм била и особено желана - поне от баща ми, с когото не поддържам никакви отношения.

С майка ми сме имали много кофти моменти и неразбирателства, но съм страшно привързана към нея. Не съм я имала никога за "стара", за мен тя си е била като другите майки и затова съм й се сърдела безпричинно (като малка), когато не е реагирала на нещо като останалите, без да си давам сметка че това е човек на години и че хората се променят с възрастта.

Общо взето тежко детство имах, защото когато бях малко детенце, тя караше критическа, и си беше ад и за двете страни; после бях тийнейджърка, а тя - вече възрастен човек, сега съм млада жена и ми е много болно като гледам как малко по малко се превръща в баба, боледува по често, става необяснимо сръдлива и т.н.

Не ме притеснява чак толкова разликата в поколенията и манталитета, защото мисля че и с млади родители пак щяхме да имаме такава. Толерантни хора сме, и макар че си се дразним доста, никой на никого не се е налагал в житейските избори. Притеснява ме единствено факта, че може да я изгубя скоро. Това е бил най-големият ми ужас, още от детството ми ме преследва и с всяка година става все по силен. Знам, че няма гаранция, че млади хора също си отиват, а че някои живеят и по сто години в добро физическо и психическо здраве. Но когато си роден и отгледан от възрастни родители, сякаш постоянно живееш с мисълта, че всеки миг можеш да ги изгубиш и край. Поне при мен беше така.

Съжалявам, ако звуча плачливо, не ми беше това целта, но съм афектирана, защото днес почина бащата на един мой приятел от детинство, миналата седмица - пак близка моя приятелка преживя подобна трагедия и това направи страховете ми да ми изглеждат още по-близки и реални... Моля се само майка ми да е жива и здрава още дълги години, да се разбираме и да я зарадвам с внучета в близките години.

Като заключение ще кажа, че не съжалявам, че не съм била родена по-рано. Не мога да обвинявам родителите си за избора който са направили. Това би значело да отрека собственото си съществувание...

Не откривам никакъв цинизъм, егоизъм и претенция в поста си.
Майка ми, когато почина баба ми, каза нещо, което много ме впечатли: "Докато родителите ти са живи, колкото и възрастни да са, ти се чувстваш още млад, още силен, дори още дете, но когато вече ги няма, осъзнаваш, че е дошъл вече и твоя ред, да остаряваш, да си сам, да знаеш, че вече ти си на тяхното място..."
Абсолютно е така.
И ако егоизъм наричате това, че искам винаги родителите ми да са до мен, да споделям всичко с тях, да са здрави, да са живи - нека тогава е егоизъм.
Не ми е мъчно на мен, че нямам с кого да плувам. Мъчно ми е, че не мога да го направя с баща ми, който обожаваше това, да виждам как иска, той самият, отново да може да ми покаже как да се гмуркам, но физически - не се получава...
Не ми е мъчно, че нямам с кой да излизам, но ми е мъчно, че не мога да го направя отново с майка ми - както преди - разходки от сутрин до вечер. Виждам в очите й, че и тя го иска, но физически - не е възможно, изморява се бързо.
Т.е. мъчно ми е, че възрастта променя човека, най-вече физически...
Не знам къде е толкова болката в темата, освен в осъзнаването, че времето минава така бързо и неусетно, че времето, прекарано с тези хора е малко, не стига за този живот, че се плаша от мисълта да ги няма...
Преди време прочетох и нещо, което ми хареса: "Тялото на човек се ражда младо, а с времето - старее. Душата на човек се ражда стара, но с времето младее..."