Майчината депресия - тема за информация и взаимопомощ

Не съм съгласна !
Нито предният път, нито сега съм изпадала в подобно състояние !


Лейди Фрост  , радвам се , че си преодоляла кошмара !

Темата е хубава! Сигурна съм, че много объркани майки ще намерят подкрепата, и отговорите от които имат нужда  !

Поздравления за хубавата тема! Дано помогне на всички момичета, малко или много засегнати от следродилната депресия!

Аз съм адски депресирана! При мен нещата са доста зле, понеже ме измъчва и носталгия по родината и близките  Отделно и времето никак не помага - все е облачно, студено, вали... Надявам се лятото, както и дългото гостуване в БГ, което планирам, да ми помогнат да се измъкна от този ад... 

 

Цамбур 
Минах през много тежка форма на следродилна депресия! Около 2 седмици се борих сама, накрая потърсих помощ и с правилните антидепресанти още на третия ден видях разлика и отново станах човек.
Всичко започна от болницата - като цяло бременността беше много чакана - повече от 2 години, много рискова и тежка - по болници лежах, пиех по 1 шепа лекарства и така до края. След като родих много ме болеше операцията.Благодарение на жената, с коятао бяхме в една стая положението стана още по-зле след като ми каза, че кърменето боли даже повече от операцията.В този момент вече не исках да видя детето и да го сложа на гърда - страх ме беше. След като помолих и на втория ден вечерта да остане в отделението за да мога да се наспя се яви главната акушерка и започна да вика по мен "Каква майка си ти? Не си искаш детето? Кога ще си го гледаш?!?" и т.н.
Страшно много се депресирах. След това тормоза от нейна страна продължи. Взех си детето на третия ден, кърменето изобщо не боли  и се грижех за него, но изпадах в много кризи. Не виждах никакви бъдеще, исках да умра, не си исках детето, беше ме страх, исках някой друг да се грижи за него 
Прибрахме се вкъщи и бях горе-долу добре, защото майка ми ми помагаше. Е, на 5 ден тя реши вечерта да се прибере при баща ми и аз  цяла нощ само ставах да проверя дали бебето диша. Откачих.И така тази мъка продължи цели 2 седмици, в които държа да подчертая че не бях спала нито за миг, не бях яла нищо друго освен диня и сокове 
Отидох първо при една наша уж близка психиатърка и тя ми каза, че проблемът се състои в това, че съм малкото дете в семейството и винаги съм била глезена, пък сега цялото внимание е насочено към бебето и аз ревнувам  Още повече се сдухах. След това отидох при друг психиатър и човекът веднага разбра, че положението е тежко и ми изписа лекарства. С три 1/4 хапченца вече бях кукуряк - дори успях да спя и да започна да се храня.
Няколко пъти тръгвах към терасата, а живееме на 4 етаж. Майка ми ме спираше. Нощем и тя не спеше, за да ме пази да не се хвърля 
Мъжът ми не ме разбра, през цялото време обясняваше "Споко, мило, ще се оправиш, нищо ти няма" 
Никога не бях чела нищо по темата, не се бях интересувала, защото нали знаете "На мен това не може да ми се случи, аз съм толкова силна!"  Обаче е тежко, много тежко. За щастие след като пих 2 месеца лекарствата не съм имала повече кризи и съм най-щастливата майка 
Ние не сме лигли, просто имаме нужда от малко помощ и подкрепа, а понякога и лекарства - те не са убийци. Както виждате дори продължавам да кърмя 

Здравейте,имам дъщеричка почти на 9 месеца,но имах трудна бременост.Родих в  началото на 7 месец,бебето ми се роди 1.150 37см.и стоя в болницата цели 2 месеца и 2 дни.Беше кошмар които благодарение на Бог е зад гърба ни.Историйте на другите майки колко са големи техните бебета ми тежаха, но и за миг не съм искала да се откажа.Тя беше перфектна , тя беше всичко за което съм мечтала и се бореше за всяко грамче.Депресия-нямах право на това,а и за пръв път в живота си имах най-прекрасната причина за да живея.Радвайте се на децата си и бъдете силни заради тях.Те са смисъла на нашия живот

Това е състояние,което НЕ би следвало да се подценява,
след раждането на първото си дете изпаднах в такова,
изживяванията се неописуемо жестоки,стига се да самоубийствени мисли......,
несериозно е да се изказват хора,които не са го преживели....,
при мен се установи срив на серотонина-т.е. нарушена биохимия,
за да се стигне обаче до този извод преживях пет месечен психически ад....,
с помощта на сероксат и ривотрил стъпих на крака за 5 дни,лечението разбира се продължи.....,
причиних на себе си дълбока амортизация,а на родителите си пред инфарктни състояния ...и всичко това,защото в недалечната 2004 г.темата не беше широко дискутирана,чувствах се като прокажена....,,неспособна на елементарното действие-да се грижи за собственото си дете,неразбрана....,
всяко зло  за добро разбира се,след като оцелях физически и психически ,сега гледам на света по друг начин...събуждам се и се радвам,че слънцето грее,че  чувам крясъците на гларусите,че виждам ежедневно морето....

Бум и аз при вас, поздравления за темата, дано помогне на много момичета!
Аз имах щастието да изживея две една след друга. Дъщеря ми се роди в началото на 9месец 1700гр, един кошмарен месец остана в болница. Няма смисъл да ви обяснявам, как цял месец единствената ми мисъл беше, ако тя не оцелее, аз нямам право да живея и т.н.
Само мъжа ми ме подкрепи, с хиляди караници ме караше да ям, сън около 2-3 часа, в къщи съм оставяла отворена врата, някой и да влезеше да ни обере, не ме интересуваше, разболях се от сто неща+ прекрасен нерводерматит още от родилното, бях спретнала детските дрешки в един чувал да ги раздавам на циганите , само плачех и се страхувах да звънне телефона, да не ми съобщят, че тя се е предала  .
Втора фаза, дават ми я на един месец, а ми сега. Как ще я гледам. Бях решила да говоря с лекарката от Дом майка и дете/практиката при нас след стабилизиране бебетата да си пращат там до определени килограми/, да я върна и да идвам на свиждане, те да си я гледат  . Не я исках, беше ме страх от нея, не исках да се грижа, в нея виждах само един голям голям куп от проблеми. И така борба 6 месеца и също толкова мълчание, как да кажеш на някого, че не си искаш детето.
Депресията толкова силно ме беше треснала, но се окопитих, сега съм готова на всичко за детето си. Късно но все пак потърсих лекарска помощ и резултата е на лице   .

Когато родих и ни изписаха, съпруга ми направи едно обстойно проучване в Интернет за причините и превенцията, която трябва да се направи , за да не се получи следродилна депресия. Оказа се, че е пълно с информация (включително и на български) на английски за причините: изчерпано съдържание на Омега 3, витамин B3, витамин Е, фолиева киселина, желязо, калции и цинк. Това е по степента на важност, като Омега 3 и витамин B3 са най-важните. В английската версия на Уикипедия е описано много подробно и точно. Набавянето на тези витамини и минерали (с храната или синтетични), възпрепятства депресията. Веднага след като го прочетохме започнах приема на тези неща. Мога да кажа, че след 3-4 ден вече бях друг човек. Изключително съм благодарна на съпруга ми, че прочете информацията и ми помогна да не изпадна в това състояние, още щом усети, че започва.
Не знам, защо българските лекари не четат и не информират бъдещите майки за начина по който могат да се справят, като в американските и английски специализирани страници е пълно с такава информация.

Изпаднах в такава за около месец след второто раждане.
Истерии, плач, жажда за внимание и пр.
Постоянно изпадах в разни спомени и меланхолии.
Болките от операцията допринасяха съществено за това положение.
Съпруга ми, приятелките и обичта на голямото ми дете ме измъкнаха овреме.

Еееех, колко пzнати мисли прочетох, zа мое съжаление....
Ужасно нещо, несрвнимо с нищо друго до сега, zа мен. Може би zаради нея раzликата между децата ми е толкова голяма. И аz преди 10 години не zанех какво е, нямах информация, срамувах се, мислех, че нещо не съм добре, че съм само аz така и т.н... Но определено не съм мраzила детето си, по скоро някак не го чувствах мое дете. И... искрено и непдправено не можех себе си да понасям. Продължи дълго, не помня кога точно иzчеzна. Не съм търсила помощ, не zнаех каква и от кого, а колко нужда съм ималаааа    , само аz си zная. Но късно го раzбрах. За огромно мое щастие, само след първото раждане ми се "усмихна"  Е, някак си мина с времето, но наистина бавно и неустно. Обаче си мисля, че ми е оствила белеzи zа цял живот, в същност дори съм сигурна в това...
И след като мога от опит да срвня как е и със и беz, мога отговорно да кажа, че това е страхотен бич точно когато най-малко ни трябва. И си е абсолютно истински, не въображаем проблем, който никак не е zа подценяване. И до сега не мога да повярвам и да се нарадвам, че имах щастието втори път да не я усетя. Прекрасно е, прекрасно.
Майките, които не са имали просто не могат да zнаят какви щастливки са.

Хубава тема, но дано на малко родилки да се налага да опоzнават тоzи кошмар (zащото е точно такъв) отблиzо 

Според мен, следродилната депресия е свързана много с това как е протекло раждането, как го е понесла майката, как са преминали първите дни с новороденото, отношението в болницата. Не знам може да греша, но аз много се страхувах от всичко, но за мое щастие секциото ми мина много добре, не болеше чак толкова много, грижите в болницата бяха на ниво. Бебка беше добре, закърмихме се горе долу лесно. На моменти доста ме болеше, но когато засучеше и ме погледнеше с най-милите очички на света, бях безкрайно щастлива и все още съм.....
За щастие не можах да се сблъскам със следродилната депресия. За това наистина помогна помощта на майка ми, съпруга ми, форума (споделянето в отчетните теми), взех си и комбинирани витамини, защото се чувствах отпаднала. Не отказвайте помощ от никой, радвайте се на бебчета си, те имат нужда от нас!!!

Не съм изживявала подобно нещо-родилна депресия.
Но не мисля, че нещо общо има раждането и болницата.
По-скоро това е безсилието на някои жени да се справят с тази огромна промяна във всяко едно отношение. Напълно ги разбирам, Не бих казала, че е болест, по-скоро състояние. Аз съм имала такива моменти на депресия, не от детето или раждането, преди това и знам колко е трудно. Вярно е, че се бори само с подкрепата на близките, а липсата на разбиране е просто пагубно. За тия моменти единственото, което мога да препоръчам е посещение при специалист - психолог или терапевт.

Има общо с раждането, да. Отдавна си го мислех, когато се връщах наzад да си правя "самоаналиz" на тогавашното състояние и да преоценям нещата. Но вече след второто ми раждане, съм убедена, че е точно така. Само че при мен не е свърzано със страх от самото раждане или болничния престой (такъв и zа момент не съм иzпитвала), нито пък с кой zнае какво лошо отношение, е условията не бяха най-пракрасните, но пък не съм и очаквала такива. Не теzи неща ми повлияха.
Но една причина от огромна важност (пак повтарям, специално zа моят си случай говоря), беше трите дена аz и бебето отделно. Точно zащото раждането ми мина леко (може би), а аz очаквах някакви кански мъки, след което си легнах в стаята, а бебето ми го носеха сдмо zа по половин час на всеки три часа и после "си го вzемаха обратно", точно сякаш не е мое. Мисля, че теzи първи дни отделени попречиха на една невероятно силна и важна връzка, точно когато е най-важно. Тъй като втория път можах да не се насладя  на "екстрата" бебето отделно, zатова и смятам така.
Не твърдя обаче, че това е правило и важи zа всички иzпаднали или не иzпаднали в депресия след раждането. Случаи всякакви и хора всякакви, zная го добре. Но zа себе си съм 100% сигурна, че това помогна страшно много тогава.

следя ви

Ето ме и мен.  Година и два месеца след раждането стресът попремина, но все още има много тъга у мен. Може би не съм много за темата, защото при мен не беше следродилна депресия, а по-скоро родилна травма заради секциото. Оперирана бях напълно ненужно и бях убедена за операция по възможно най-долния и потресаващ начин. В резултат сексуалният ни живот отиде по дяволите, доскоро плачех всеки път, когато си вземех душ, не можех да говоря спокойно за раждането на сина ми и все още не успявам. Сънувам кошмари от операцията и често плача неудържимо, ако остана насаме с мислите дълго време. Не съм потърсила лекарска помощ по различни причини. Но мисля, че вече съм що-годе добре.
За щастие отношението ми към детето никога не е било нещо по-различно от безгранична, безусловна любов. 

Фрости, хубава тема, мерси! 

Беберсон, полезна информация, наистина ми беше интересно. 

Сова при мен пък се получи обратното,когато идваха да взимат бебета се чувствах спокойна,  не можех да ставам и сядам нормално от операцията,бебето ми тежеше ...по едно време се чувствах много гадно , отделно много исках да я кърмя а нямах кърма ..ама всичко се нареди бързо а колко сълзи излях в тая болница