Майчината депресия - тема за информация и взаимопомощ

И аз минах през това но беше много леко при мен. Поплаквах си първите 2 седмици. Не можех да си представя, че някои друг ще ми гледа бебето за това и поех абсолютно всичко. Имах помощ но аз си правих всичко сама и доста ми тежеше физически и психически. постепенно проумях, че детето си има баща и той може да поема отговорност. И не съм единствената, която може да гледа бебета и не е толкова страшно да го оставя на баба му и да поспя и сега не го давам много, но се чувствам много по-добре.
Много е важно да се потърси психологическа помощ!!!
Моето мнение е че женската консултация трябва да включва и ПСИХОЛОГ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО

След първото ми раждане беше ужасно. Отидох да раждам с позитивна нагласа, с мисълта, че лекарите знаят какво правят и го правят по най-добрия начин. Мисля, че всичко започна след като ми викаха, че задушавам бебето си и ще го убия(което след години проумях, че ако изобщо е било така, то е изцяло от техните мили сбъркани подходи и медикаменти... но ми трябваха ГОДИНИ). После не ми я даваха. Информация не дават - каква съм аз, че да искам информация за детето, което съм щяла да убия?!? Дават ми я на 3тия ден и нищо не обясняват за кърменето, но подчертават че трябва да кърмя. Аз искам, но не се получава. Прибираме се вкъщи. Отвсякъде валят съвети и наставления, защото нали аз съм невежа и нямам представа как да я гледам. Това беше тогавашния ми поглед, сега осъзнавам, че почти не са ми давали съвети и са били съвсем намясто. Мразех се и се дразних на всичко и всички. После имаше 3 месеца колики. Сама, с пищящо бебе и полупразен апартамент, та да кънти още по-звучно. Боляха ме ушите. Очакванията ми за кърменето бяха, че може да е трудно, но все пак в един момент става приятно и хубаво. Да, ама не. Вечно нервничене по време на хранене. (За съжаление тогава нямаше кой да ми помогне, всички вдигаха рамене и го отдаваха на характера на детето  ) Кърмих до 6тия месец с увещавания от мъжа ми и педиатърката. После дойде пролетта, започнах да излизам, спря да реве. Започна да изгрява слънцето.
Втория път я изкарах относително леко, година и месец след раждането за около 3 седмици.

Момичета,направо като ви чета оставам със зяпнала уста. Не се сърдете,може би е,защото не съм го изпитала,но думите ви ми звучат страшно.Не разбирам как една зряла жена,мечтала за бебе,изведнъж ще иска да го удуши,да избяга,да се самоубие..Това не е депресия,а чиста лудост.
Естетсвено,че е трудно в началото,плач,колики,пране,хранене..но да искаш да убиеш бебо?!
Надявам се никога,ама никога да не откача толкова,че да си помисля такива неща,защото след това цял живот ще ме е срам от детето си!

Да страшно е ,и никоя от нас не е искала да изпада в такова чудо.И дано дано дано никога да не разбереш какво е.Как се бориш,как се опитваш да се справиш само истрадалите го знаят.Няма значение дали си зряла или не ,то не пита,просто идва.

По добре никога да не разбереш как и защо се стига до тази "лудост"... И не си мисли, че някоя от нас го е желала... Няма нищо общо с истинските чувства, нито с това колко си зрял или не... Всеки си има нещо, което може да го пречупи...

Има една велика мисъл - само преживените неща са истински разбрани
Това състояние не го пожелавам и на най-големия си враг 

Много гадно нещо е следродилната депресия.
Първият път ме държа може би около 3 месеца - мисля че я преодолях като се върнах на работа. Определено беше в средно тежка форма - минавали са ми почти всички мисли, които някои от вас бяха споделили. Най-вече мислех че не ставам за майка и не обичам детето си...
Вторият път мина съвсем леко, за няколко дни. Но мисля, че въобще и нямаше да имам депресия ако не бяха идиотските акушерки и педиатри в болницата...

Как точно са ви навредили медицинсдките лица, това доста се спомена?
За мен те бяха просто помощ, за да бъда щастлива.

А за мен бяха вечно намръщени и викащи хора, който не помагат с нищо и ги няма с часове. Хора, които ми обясняваха, че циганките са по-майки от мен. Питаха ме "Ти какво, няма ли да си гледаш детето?!!?" и т.н. Няма да изпадам в подробности, защото е потресаващо такова отношение към млада българка.
Имаше и изключения сред тях, но единици...
Към циганките бяха доста по-мили и любезни...факт...

Направиха ми секцио без нужда, щото на докторката й писна да се занимава с мен... Непрекъснато ми повтаряха, че не ставам, че не съм способна да родя, да кърмя и да се погрижа за детето си (?!) и всичко това с един такъв мил и мазен тон... добре ми се отрази, няма що... 

Най-после попаднах на правилното място.Бременна 5мес.съм,на 34г,с 2 спонтанни аборта в миналото,желана,но неочаквана бременност.Момичета та аз се чуствам така а още не съм родила!Осъзнавам какво става с мен,но го отдавах на хиляди др.неща,мислех,че само аз съм така,най-самотния човек на света,ужасявам се,че няма да бъда добра майка!трудно ставам от леглото,не ми се говори с близки,защото очакват от мен да кипя от щастие,Чета форума на тези весели и пълни с очаквания бъдещи майчета и се плаша какво ще стане с мен.

от хормоните е. посъветвай се със специалист,ако тряябва щом не минава само,но почакай още малко. на мен ми премина след,като минах третия месец.сега съм вече добре. дано и ти се оправиш!

Миличка знам за какво говориш и аз минах през това ,не се притеснявай ,ще бъдеш добра майка която ще може да се откаже от всеки друг но не и от рожбата си.Ние сме тук и сме с теб.

    И ето ме отново тук ,вече средата на 6 мес. , а нещата са по- зле. Плаши ме тая огромна отговорност , която идва , имам чуството ,че не съм готва за нея , на нищо не се радвам , Нищо бебешко не ми се поглежда .
     Може би и това , че в личния си живот не съм щастлива поради ред причини има вина- единственото , което знам е че всеки ден плача и с никой не ми се говори .Някой чувствал ли се е така .Дали ще се оправят нещата .

padnaliatangel  знам за къкво говориш,да отговорноста е огромна,не е като да си вземеш домашен любимец и като ти омръзне да го оставиш.Всичко ще се нареди ,но трябва да успееш да се отърсиш от тези мисли и чувства,отивай в градинките където се събират мами с децата им ,ще се почувсваш по добре,говори с някой близък сподели страховете си,не ги потискаи в себе си.Когато родиш рожбата си и когато го осъзнаеш ще си най прекрасната майка,когато детето ти поплаче със сълзи ,ще страдаш със него,но когато се разсмее ще чувстваш най -прекрасната топлина,и помни това дете твоето дете има най -много нужда от теб,от твоята нежност ,топлина ,прегръдки и милувки.Пожелавам ти най кроткото бебче на света.Даваи си кураж и не забравяй ние сме тук и те разбираме.