- Публикувана: 13 май 2010, 14:27 ч.
- Последно мнение: 10 юли 2010, 03:55 ч.
Майчиния инстинкт
Провокирана от друга тема и моето лично мнение, което е, че съществува вроден майчин инстинкт в повечето жени - искам да разбера при вас как е било. Вярвате ли в него? Вярвате ли, че е вроден? Мислите ли, че в последствие се появява? Или въобще не вярвате, че го има?
Провокирана от друга тема и моето лично мнение, което е, че съществува вроден майчин инстинкт в повечето жени - искам да разбера при вас как е било. Вярвате ли в него? Вярвате ли, че е вроден? Мислите ли, че в последствие се появява? Или въобще не вярвате, че го има?
Какъв натиск, какво експериментиране, бе жена
Спокойно можеш да гласуваш, без да се обясняваш в темата - никой няма да се посрами така, не си ли се сещала за тоя вариант?
viliko , много добра тема. Мое мнение. Отговорих с първа опция, но усетих майчиния си инстинкт още по време на бременността.
Към други деца едва ли е било точно майчин инстинкт и чувство, но съм изпитвала невероятна привързаност. А веднъж толкова ми дожаля за едно циганче, че ми идеше да го прегърна само и само да го успокоя
, толкова жално плачеше, подритвано от всички.
Към други деца едва ли е било точно майчин инстинкт и чувство, но съм изпитвала невероятна привързаност. А веднъж толкова ми дожаля за едно циганче, че ми идеше да го прегърна само и само да го успокоя
, толкова жално плачеше, подритвано от всички.
Тази тема ме занимава отдавна.
Така като гледам отговорите, май аз ще съм най-лудата.
Всъщност все още бебето ми не се е родило, но все пак ще се включа, защото ми е интересно.
Умилявам се от деца още от появата на сестра ми - тогава бях на 9. Нея я възприемам почти като мое дете. Казвам почти, защото скоро ще разбера дали е така наистина
Колкото повече пораствах, толкова повече децата ме впечатляваха. Не мога да опиша чувството, някои деца просто ме разтапят. Веднага в мен се появява някакво странно усещане - възхищение, умиление, не знам... особено чувство. Най-силни чувства след сестра ми съм изпитвала към братовчедката на моя съпруг, която се роди преди две години. Тя е невероятно слънчице, просто я обожавам. Влюбих се в нея още от пъвия миг, в който я видях.
За дете си мечтая от както се помня, а когато нещата с моя съпруг станаха сериозни, аз все по-силно започвах да искам дете. Мечтала съм много за него, молила съм се за този миг... И може би защото винаги съм си представяла какво велико нещо е това майчинството, сега съм доста озадачена от чувствата си. Радвам се разбира се, умилявам се от ритничетата, мечтая за момента, в който ще се видим... Но не е така, както съм мислила, че ще бъде. Не отговаря на очакванията ми. Сякаш не мога напълно да осъзная, че след три месеца ще имам дете и това е действителност.
Извинете за дългите писания, но тази тема наистина много ме вълнува.
Така като гледам отговорите, май аз ще съм най-лудата.
Всъщност все още бебето ми не се е родило, но все пак ще се включа, защото ми е интересно.
Умилявам се от деца още от появата на сестра ми - тогава бях на 9. Нея я възприемам почти като мое дете. Казвам почти, защото скоро ще разбера дали е така наистина
Колкото повече пораствах, толкова повече децата ме впечатляваха. Не мога да опиша чувството, някои деца просто ме разтапят. Веднага в мен се появява някакво странно усещане - възхищение, умиление, не знам... особено чувство. Най-силни чувства след сестра ми съм изпитвала към братовчедката на моя съпруг, която се роди преди две години. Тя е невероятно слънчице, просто я обожавам. Влюбих се в нея още от пъвия миг, в който я видях.
За дете си мечтая от както се помня, а когато нещата с моя съпруг станаха сериозни, аз все по-силно започвах да искам дете. Мечтала съм много за него, молила съм се за този миг... И може би защото винаги съм си представяла какво велико нещо е това майчинството, сега съм доста озадачена от чувствата си. Радвам се разбира се, умилявам се от ритничетата, мечтая за момента, в който ще се видим... Но не е така, както съм мислила, че ще бъде. Не отговаря на очакванията ми. Сякаш не мога напълно да осъзная, че след три месеца ще имам дете и това е действителност.
Извинете за дългите писания, но тази тема наистина много ме вълнува.
Като човек отгледал деца от бебенца на по 3-4 месечна възраст до 4 годинки,мога смело да твърдя,че това чувство се развива в последствие от грижите, неволите и споделеността в моментите с децата !Мое мнение!
Много съм склонна да се съглася и аз с това, без да съм гледала чужди деца
. Освен това си мисля, че майчински инстинкт може да се прояви към всяко дете.Джуличка,не смяташ ли, че майките, които изоставят/убиват децата си са по-скоро изключения? Мисля, че болшинството се грижат /по един или друг начин/ за децата си, без дори да се замислят за друг вариант. Нещо такова аз си представям под майчински инстинкт: безпрекословно да поемеш отговорност и грижа за детенцето, някакси естествено да ти дойде.
Пък това да се усещат от разстояние на мен повече ми прилича на шесто чувство
Изобщо като как дефинирате майчински инстинкт 
?
?Като състояние на абсолютна, безусловна любов, пълна отдаденост и готовност да защитаваш крехкото му телце на живот и смърт без капка колебание. Да си готов да направиш всички жертви (да не се бърка с компромиси), необходими да запазят света му цял и здрав.
Аз лично от самото раждане имах потребност да усещам непосредствената му физическа близост през цялото време. Още в болницата стоеше при мен през целия ден (т.е. в моето легло, не в неговото си), а когато го взимаха вечер цялата стая опустяваше и ми ставаше ужасно тъжно и самотно. Не можех да си представя как е възможно човек да иска да навреди на такова човече, на което си му всичко, да го изостави, да го хвърли в кофа за боклук!? Откакто съм родила не мога и да гледам репортажи за насилие на деца, дори да са двуминутни - напълват ми се очите със сълзи и след това го преживявам с дни.
След като се прибрахме от родилния дом пък бяхме като зашити. Живееше на ръцете ми буквално.
И до ден днешен, колкото и да съм уморена и копнееща за почивка, като изляза за няколко часа навън, на втория час искам да се прибирам при детенцето си, защото ужасно ми липсва
Такъв израз има при мен майчиния инстинкт
(П.П. Преди да родя никога не съм била фен на деца, по-скоро обратното. Да се престраша да имам дете беше моят личен Еверест. Уви:) )
Аз родих дъщеря ми на 20 години и преди раждането много се притеснявах дали и как ще се справя с отглеждане на бебчето. Но в момента, в който я гушнахме с мъжа ми след като се роди, майчиното чувство се събуди в мен и сякаш знаех какво точно трябва да направя Кърменето ни потръгна от раз, което мисля, че помогна още повече на връзката между мен и нея
Кърменето ни потръгна от раз, което мисля, че помогна още повече на връзката между мен и нея
Не, не е вроден, поне не и при всички. За съжаление де. Определено имах проблеми с осъzнаването първия път, което ме побъркваше още повече - точно, zащото аz така си мислех, че трябва да е. А именно, че раждаш и веднагически автоматично преливаш от чувства и т.н., zащото така е zадължително.
Е, не беше точно така на практика
Мина време, не zная колко. Та това ми е и отговора.
Втория път нямаше такова "съм ли, не съм ли, какво съм... ".
Беше страхотно, та zная zа какво говорите
Е, не беше точно така на практика
Мина време, не zная колко. Та това ми е и отговора.
Втория път нямаше такова "съм ли, не съм ли, какво съм... ".
Беше страхотно, та zная zа какво говорите