На мен дори ми хареса начина, по който е реагирала жената с другото дете! Хем избягва конфронтацията, хем отсрещната страна се чуди и се мае.
И на мен ми хареса
Много ясно, че жената не я е страх от детето й. - Публикувана: 12 юни 2010, 20:28 ч.
- Последно мнение: 22 юни 2010, 14:09 ч.
Страх ли ни е от децата ни?
И на мен ми хареса
Много ясно, че жената не я е страх от детето й. 
Напоследък често ми се случва едно и също нещо - когато водя сина ми на люлките, които той много обича, изчаквам люлеещо се дете по 20 - 30 минути. Родителят пита детето дали му стига и дали би искало да слезе, то отказва и това може да продължи много дълго, независимо от опашката чакащи. Обикновено, цялата работа върви с видимо неудобство от страна на родителя и жално кандърдисване и молби детето да слезе. Днес, при поредния такъв случай, не издържах и казах на люлеещата майка, че люлките са общински, а не личнии, и са направени за всички. За моя изненада, вместо да ми тегли една майна, както очаквах, тя тъжно ми каза: "Разбирам ви, права сте, но ме е страх да не я ядосам". Така оглупях, че само се извиних и се дръпнах. Почакахме още известно време.
Та, въпросът ми е - вас страх ли ви е от рекциите на децата ви, когато въвеждате някакви общовалидни норми? Как ги учите, че е нужно съобразяване? Притеснява ли ви гневът им, когато поставяте някакви ограничения?
И понеже по-нататък в темата има 2-3 поста от хора, които по много колоритен начин обясняват, че не им е приятно да се съобразяват на обществени места, пояснявам: питам родители, за които е ценност да формират децата си в зачитане на другите. Давам си сметка, че това не непременно е популярна ценност.
Та, въпросът ми е - вас страх ли ви е от рекциите на децата ви, когато въвеждате някакви общовалидни норми? Как ги учите, че е нужно съобразяване? Притеснява ли ви гневът им, когато поставяте някакви ограничения?
И понеже по-нататък в темата има 2-3 поста от хора, които по много колоритен начин обясняват, че не им е приятно да се съобразяват на обществени места, пояснявам: питам родители, за които е ценност да формират децата си в зачитане на другите. Давам си сметка, че това не непременно е популярна ценност.
Аз не бих накара детето си да слезе, за да се качи някое друго, по простата причина, че съм го научила, че щом люлката е заета отива да играе с нещо друго ...същото очаквам и от отсрещната страна, защото площадката не е казарма и като изминат 5 минути да свирна и той да отиде на следващото ...това е лудост за мен с тези опашки и изобщо с поведението ти че и въпросът ...
Е, не, то е двустранно - както едното дете може да се разплаче, ако му кажат да слезе - така и другото, което иска да се люшка - може да се разплаче, ако му кажат - да си играе с друго. Въпросът е в начина, по който правиш нещата. Аз в тая ситуация първо бих опитала да го накарам да се заиграе с друго, ама ако не стане и чакаме пред люлката 30 минути - просто ще помоля другото дете - малко да слезе, за да се полюшка моето. Ама не ми се е случвало де 
Аз в тая ситуация първо бих опитала да го накарам да се заиграе с друго, ама ако не стане и чакаме пред люлката 30 минути - просто ще помоля другото дете - малко да слезе, за да се полюшка моето. Ама не ми се е случвало де
Децата почти никога не отказват, ако ги помоли възрастен. 
Аз твърдо вярвам, че авторката зададе въпроса си, провокирана от репликата "знам, че не е правилно, но ме е страх...", независимо от повода. И това беше въпросът. Нямам сили да го напомням отново.
Според мен случката има едно напълно логично обяснение - майката наистина е изпитвала нещо като "страх", обаче това е било по-скоро страх във връзка с нещо от типа как ще я погледнат хората или какво ще си помислят при хипотетичен истеричен рев на детето ѝ.
Убедена съм, че когато жената не е на публично място с детето си, не страда от подобни страхове.
Или, може би, страх от това какъв пример би дала на детето си, ако допусне публична свада с другата жена.
На мен дори ми хареса начина, по който е реагирала жената с другото дете! Хем избягва конфронтацията, хем отсрещната страна се чуди и се мае.
И на мен ми хареса
Много ясно, че жената не я е страх от детето й. Подкрепям!
Аз в тая ситуация първо бих опитала да го накарам да се заиграе с друго, ама ако не стане и чакаме пред люлката 30 минути - просто ще помоля другото дете - малко да слезе, за да се полюшка моето. Ама не ми се е случвало де
Децата почти никога не отказват, ако ги помоли възрастен. Да, но... това, изобщо казано, също е форма на изнудване... т.е. децата не винаги виждат молба в любезната подкана на възрастните, а по- скоро вежлив израз на заповед... и не винаги се виждат в позиция да оспорят желанието му, независимо дали го намират за справедливо и/ или приемливо...
А аз мисля, че просто се притеснява как ще реагира детето и да не се изложат навън.
Едва ли. Просто има хора, които по природа не са конфликтни и се притесняват да изразят гласно становището си... а са по- скоро склонни да търсят иносказателни начини да доведат до знанието на отсрещната страна мислите си.
"Думам ти дъще, сещай се снахО".
Въпрос на... ами, темперамент, предполагам... и хормонални нива.
Е, то желанията на децата не са израз на всеощото благо.
Не, разбира се. Но са си техни - и би следвало да имат възможност да си ги защитят... или, ако са поставени в позиция да са принудени да се борят с противник от по- тежка категория - да имат на своя страна някой, който да може да излезе на ринга вместо тях...
Ами честно казано - ако Яни се заиграе на люлката половин час - което няма как да стане, ама айде да си представим - и видя, че друго дете гледа жално, обикаля, реве или стои с майка си до люлката - ами сама бих станала - то е видно защо така става. И без подканяне бих намерила начин - това е моето дете - знам си начините - да го подсетя да стане малко...
Не изчетох цялата тема, но виждам, че и на 22 страница се бистри конкретната случка с люлката, а струва ми се, майката искаше да знае дали ни е страх от реакциите на децата ни, а конкретният случай беше просто пример. Да, страх ме е. Не винаги, разбира се. Но когато съм уморена, изнервена или имам някакъв проблем, се страхувам от необузданите реакции на малкото си дете. С каката не е било така. Първо, че беше по-кротка и разбрана и второ - аз бях по-млада, търпелива и физически издръжлива. Сега ми се случва буквално да ме присвие корем, предугаждайки някоя от по-буйните реакции на малката. И често съм готова да направя компромис, да отстъпя, да насоча вниманието към нещо друго (пък било то и неполезно или неподходящо) само и само да си спестя виковете, мрънканиците и тръшкането. Но когато това засяга и други хора, какато в описания случай, колкото и да ми е трудно, страх - не страх , няма да се поколебавя да направя това, което е правилно.
, няма да се поколебавя да направя това, което е правилно. Аз не бих накара детето си да слезе, за да се качи някое друго, по простата причина, че съм го научила, че щом люлката е заета отива да играе с нещо друго ...същото очаквам и от отсрещната страна, защото площадката не е казарма и като изминат 5 минути да свирна и той да отиде на следващото ...това е лудост за мен с тези опашки и изобщо с поведението ти че и въпросът ...
Съгласна съм с теб
И аз няма да си сваля детето
А относно това дали ни е страх от децата си определено сятам,че това е пълна глупост
Но виж съвсем спокойно човек може да се страхува от това какво ще кажат хората за плачештото дете Скоро се обсъждаше как да се помага на ужасно тормозените ревящи на площадката деца