Моето дете присъства на две погребения миналата година. Предварително му обяснихме, че хората в един момент умират от болест или старост и отиват на небето. Никаква травма не му остави това. Напротив-макар че е на 5 г. вече знае, че животът е един кръговрат и нещата, които се случват са неизбежни.
- Публикувана: 22 апр. 2006, 08:52 ч.
- Последно мнение: 27 апр. 2006, 20:22 ч.
Какво мислите Вие? (питанка по мнооого деликатен въпрос)
Винаги водя Сиси на гроба на татко. Дори сълзите ми приема нормално и се опитва да ме успокоява, уверявайки ме, че душата му е на звездичка и довечера ще ми го покаже. Знае, че тялото се погребва във земята и там си почива, защото сърцето е спряло и няма сили. Веднъж ме попита как и кога точно умират хората, обясних и /удавяне, задушаване, отравяне, травми, кръвозагуба и т.н./със съответните примери и двете стигнахме до извода, колко много трябва да внимава да не се нарани случайно и кое какви опасности крие. Разговорите не я плашат и не я притесняват. Това не означава, че когато и се наложи да отиде на погребение и да изпрати нас или някой друг, това няма да я травмира и няма да го преживее тежко. Аз самата от 3 погребения на 2 припаднах . 5 години минаха и все още припознавам баща ми по улиците, помня високия добър мъж а не това което беше останало от него в катастрофата. Времето не лекува болката от загубата, само се свиква с нея.
Моите съболезнования на момичетата загубили близки.
Моите съболезнования на момичетата загубили близки.
Майка ми никога не е позволявала да ходим по погребения. И сега не ми се обажда освен за най-близки роднини. Понякога ме е яд че ме лишава от възможността да се простя с някой, но като цяло смятам че не бива да се водят децата по такива мероприятия.
Въпреки това си водих децата на погребението на свекър ми. Големия защото е голям вече а и му носи името а малкия защото нямаше на кой да го оставя.
Въпреки това си водих децата на погребението на свекър ми. Големия защото е голям вече а и му носи името а малкия защото нямаше на кой да го оставя.
Преди време бях на един семинар за смъртта и децата. Там специалистите твърдяха, че е много важно, ако починалият е близък човек, детето да има възможност да се сбогува с него. Това разбира се не е задължително да стане на самото погребение. Може и преди него.
без да съм била на такъв семинар, моето мнение винаги е било такова.
докогато мога, ще спестявам на децата си такива преживявания.
обяснявам! приемам дете да ходи на погребение, само ако става въпрос за много близък човек - баща, майка... (не дай боже!
). не исках да съм толкова обстоятелствена, и явно затова не съм разбрана правилно. но, оттук-нататък продължавам да държа на това, че смятам да спестя на децата си подобни изживявания, докогато мога.бога ми, дори не подозираш на колко погребения съм ходила като малка - цяло лято на село, баба ми ме водеше на всички погребения, на които ходеше, защото нямаше (или по-вероятно не й е идвало на ум) къде да ме остави.
Мойто дете е било за пръв път на погребение, когато беше в корема ми... На моя баща, който само за месец не успя да му стане дядо 
След това многократно е бил на гроба му, виждал е всички негови близки (мама, баба, леля) да плачат ... обяснено му е кой е човекът на снимките вкъщи, нарича го "дядо" .... обяснено му е за живота, за смъртта. Не мисля, че е ощетен или натоварен. Не мисля, че спестяването на едно погребение ще спре детските въпроси (като примерно: "Кой е този човек на снимката?" или "А дядо нали ни е обичал всички? Защо тогава е умрял? Аз как да го видя?").
Тази зима почина баба ми, неговата прабаба, с която той много е общувал. Така се стекоха нещата, че я видя и лежаща на смъртния одър, и веднага след като е починала. Пипнал я е даже. Вече подготвен, прие нещата естествено. Направи си заключенията, че всички живеят и после умират. Не мисля, че е травмиран. Дори преди няколко дни каза: "Мъчно ми е малко, мамо, за баба Стойка. Тя сега като е умряла, аз ще я забравя ли? Че май започвам да я забравям ...." Обясних му, че няма да я забрави, дори само защото се пита... Не знам, може би така децата някак си по - бързо от необходимото порастват, но не виждам защо трябва да им спестяваме тези неща ... това е животът.
След това многократно е бил на гроба му, виждал е всички негови близки (мама, баба, леля) да плачат ... обяснено му е кой е човекът на снимките вкъщи, нарича го "дядо" .... обяснено му е за живота, за смъртта. Не мисля, че е ощетен или натоварен. Не мисля, че спестяването на едно погребение ще спре детските въпроси (като примерно: "Кой е този човек на снимката?" или "А дядо нали ни е обичал всички? Защо тогава е умрял? Аз как да го видя?").
Тази зима почина баба ми, неговата прабаба, с която той много е общувал. Така се стекоха нещата, че я видя и лежаща на смъртния одър, и веднага след като е починала. Пипнал я е даже. Вече подготвен, прие нещата естествено. Направи си заключенията, че всички живеят и после умират. Не мисля, че е травмиран. Дори преди няколко дни каза: "Мъчно ми е малко, мамо, за баба Стойка. Тя сега като е умряла, аз ще я забравя ли? Че май започвам да я забравям ...." Обясних му, че няма да я забрави, дори само защото се пита... Не знам, може би така децата някак си по - бързо от необходимото порастват, но не виждам защо трябва да им спестяваме тези неща ... това е животът.
Не съм спестила присъствието на дъщеря ми на погребенията на майка ми и баща ми - това бяха хората, които я отгледаха.
Тя беше на 10 години, когато й се наложи да ги преживее и двете....
Не е травмирана, напротив изявява желание винаги да идва с мен на гроба им, взима метла, почиства, сади цветя, полива с вода, слага свещички...
Дори един път, когато отидохме с мъжът ми до чешмата и ненадейно се върнахме отзад на паметника я чух да говори на мама, колко добре се справяла в у-ще, колко ми помагала и колко мъчно й е за нея...плаках много, направо се разридах от болка, че хората, които наистина ни обичаха ги няма и толкова много ни липсват...
Тя беше на 10 години, когато й се наложи да ги преживее и двете....
Не е травмирана, напротив изявява желание винаги да идва с мен на гроба им, взима метла, почиства, сади цветя, полива с вода, слага свещички...
Дори един път, когато отидохме с мъжът ми до чешмата и ненадейно се върнахме отзад на паметника я чух да говори на мама, колко добре се справяла в у-ще, колко ми помагала и колко мъчно й е за нея...
плаках много, направо се разридах от болка, че хората, които наистина ни обичаха ги няма и толкова много ни липсват... "Такъв е живота" и поради тази причина не мисля, че децата трябва да са "стерилни" и в тази посока...
Може на покойника да му е все тая, кой го изпраща в последния му път, но моралното удовлетворение за живите, че са там до него за мен също е знак на уважение и почит.
Може на покойника да му е все тая, кой го изпраща в последния му път, но моралното удовлетворение за живите, че са там до него за мен също е знак на уважение и почит.
Знам, че не е редно дете под 1 г. да ходи на гробища по какъвто и да е повод. Дали е от суеверие или такава е православната традиция - това вече не мога да кажа. Баща ми почина у дома, когато дъщеря ми беше само на 2 месеца и половина. Предната вечер символично се сбогува с всички ни, погали и детето по главичката. Издъхна през нощта. На погребението не взехме Теди, макар че бе кръстена на него. Но след като навърши 1 г. идваше с нас на гроба му почти всеки път. И знае, че там лежи дядо, гали му снимката, вкъщи за нея човекът от снимките е дядо. Когато пуснат филм по тв-то, го разпознава веднага, тъй като той беше един от известните ни актьори. Не мисля, че е грешно децата да полагат цветя на гроба на своя прародител. Ако се държат настрана, то означава да ги оперираме от чувства, да ги лишаваме по изкуствен начин от емоции и ситуации, които реално се случват в реалния живот.
Аз бях на три, когато моя дядо /Бог да го прости!/ почина. Нашите ни взеха на погребението със сестра ми. Не са смятали, че това ще ни се отрази негативно и не сбъркаха.
Всеки решава какво да направи в такъв случай .
Децата са мъдри, те разбират всичко и трябва да им се казва истината.
Всеки решава какво да направи в такъв случай .
Децата са мъдри, те разбират всичко и трябва да им се казва истината.