Докато четях статията, се върнах назад във времето - преди около година и половина, когато бях с бебе. Знам, че не съм оставяла никога Алекс да се дере самичък в креватчето си, но много пъти съм отивала при него, люляла съм го, пяла съм му, гушкала съм го и т.н., но само и само да се кротне и да заспи най-накрая, че да мога да свърша и аз нещо на спокойствие, било то и да хапна или дори то тоалета да отида... в един момент ставах вече страшно изтормозена от всичкото това, от шума и недоволството му, все повече го чувствах като капризен тиранин, на който дори нямам правото да се ядосам, защото е толкова мъничък и беззащитен, а пък аз все повече започвах да се усещам като лоша, неспособна, неадекватна майка... с това незнание правех и двама ни нещастни...
Затова и много плаках... спомних си аз как преживях онзи период... но статията ми помогна да почувствам как е преживял Алекс това време... надявам се да няма травми оттогава... Сега много го целувам и прегръщам. Но той като че ли наистина вече е израсъл тази голяяяма нужда. Расте самостоятелен, усмихнат, доверчив, независим, общо взето послушен. Моля се той да ми прости. Опитвам се аз да си простя... защото просто не мога да върна времето назад...
Бих желала тази тема да продължи да е сред първите страници, а и повече майки да се включат с мнение, коментар или споделен личен опит.
Аз мога да напиша още много неща, ама хайде друг път... Приятна събота и неделя!!!