Обвинявате ли себе си понякога?

Мисля,че няма родител,който да не обивинява себе си,че не е направил всичко за детето си,независимо,дали е болно или здраво.
Винаги има едно съмнение,че е могло да се направи повече.
Като цяло съм в мир със себе си,от време на време имам чувство на вина,но не за дълго.

За обвиняване не бих казала но често ми се случва да се връщам десет години назад и в  съзнанието да ми изплува един спомен-бях бременна и бях седнала в едно заведение на чаша кола.При мен дойде някакво момче и ми  показа  документ за инвалидност , тъй като неможеше да говори ми подаде химикал и ми каза  че струва два лв.Аз отказах да му дам момчето не каза  нищо номного пъти съм се питала дали съдбата не ме наказа по някакъв начин за тази моя постъпка. И до ден днешен въпреки че има толкова шарлатани намен сърце не ми дава да им откажа.

Трудно ми е.... много! Незнам какво да ти отговоря!  Обвинявам себе си! Да и то доста! Обвинявам се за това, че по един или друг начин не съм успяла да подсигуря НОРМАЛНО детство на детето си...  Гледам обаче бързо да се оттървавм от тези мисли! Няма смисъл да се връщам назад и да дълбая в неща, които вече немога да променя!  Искам да гледам само напред и да бъда полезна на детето си във всеки един момент! Искам да се боря за двама! Поне докато не го науча да се бори сам!!! 

Да и то много често,защо не разбрах за проблемите на Йоанна по рано?Защо мислех че всичко ще се нареди от само себе си?Сега пък се обвинявам дали не я задушавам и не търся ли под вола теле?дали алтернативната медицина е най доброто решение за нея и неща от този род.незнам дали е нормално за мен не е.даже започнах да посещавам и специалист страхувам се да не премина границата на безпокойството с паника.

правя максималното
не бих могла да се виня освен за това, че може би съм част от съдбата на децата си...но те също така вярвам че има причина да са тук и с мвен и да трябва да минат през тези изпитания
затова вяравм че няма вина в тоя й вид - всичко е сйдба било е предрешено
но също така вярвам че с действията и чувствата си сега кова бъдещето си в следващия си животи този на децата ми

Понякога се обвинявам, защото заболяването си го е наследила от мен. Затова може би не се решавам вече толкова години на второ дете, за да не му го предам и на него 

И това имах предвид , как да се справим със страха , ако искаме някой ден и второ дете , въпреки ,че за мен лично това е почти тема табу, поне засега.

Това е интересна гледна точка , как обаче да съм сигурна ,че това сега ,ще се отрази някъде, където не се знае, има ли го ,няма ли го ,и какъв е смисъла.Жалко ,че аз не мога да повярвам в нещо такова ,може би съм прекалено реалист

da da 

На мен ми трябваха 8 години за да успея поне малко да преодолея страха си. Защото увредения ген си е все така в мен и вероятността да го предам е 50 процента при момиче и 25 при момче. Така че този страх никога няма да ме напусне. Ако забременея ще е в мен, докато не родя и не направят нужните изследвания на детето.
Просто се опитвам вече по малко да се страхувам, а повече да вярвам и да се надявам.

Да,защото по принцип ми беше много рано да имам дете.
Но пък винаги гледам в бъдещето,старая се да не гледам назад.

Освен за имунизациите, които са правени на Кирил се терзая за това, че изобщо
сме почнали да го тъпчем с хапчета. Един ден ги смятах - вече са към една кофа.
В това отношение - браво на Гери!

Вики, не може да се обвиняваш за нещо дето дори докторите не знаят що е така!
по-лесно ми е да приема че има промисъл в това дето се случмва - наречи го съдба, наречи го карма, наречи го късмет...бе както искаш ама трябва да има смисъл - иначе цялата тази болка и скръб и загуби и най-вече когато виждам продължително страдание - не го разбирам!!!! трябва да има смисъл! трябва иначе...лично аз бих полудяла иначе.

ВЪЛЧО, не се обвинявай. Както виждаш - едни се  обвиняват че са давали лекарства, други - че не са ги почнали навреме.....

НЯМАТЕ вина...това за мен е като да си приписвате заслуги за неща които са далече над вашите възможности и сили!
в крайна сметка не сте по-велики от това което сте и заслугата децата ви да страдат - не е ваша
но вие имате заслуга да им осигурите любов и закрила и грижа и помощ! вие сте техните хранители и ако и да не можете да помогнете като премахнете болестта - можете да им помогнете да живеят пълноценно и добре, обичани и обгрижвани

 Милички недейте Тази вина ще ви съсипе, така не помагате на малките душички.Знаете ли ,че веднъж моят син ме видя, че плача и ме попита -Защо?.Понеже никога не съм го лъгала му казах истината- че ми е много трудно когато някой започне да се вглежда в ръката му и да го пита какво му е ?И знаете ли какво ми отговори моето умниче- Абе мамо, не им обръщай внимание,аз отдавна спрях.От пет годишен му повтарям, че с нищо не е по-различен от останалите деца и така израстна със самочувствие и без комплекси.Не плачете, не се обвинявайте, стойте плътно до децата си,но без да ги задушавате със обич и загриженост.Ако състоянието на детето позволява дайте му доза самостоятелност.Това укрепва увереността им в собствените им възможности.И нещо много важно-не ги крийте от околния свят-така по-лесно ще свикнат с погледите на околните.Съжалявам, малко дълго стана,но темата ме хваща за сърцето

И аз се обвинявах много често особенно в началото ,когато разбрахме за проблема стигах до състояние такова че ми се искаше да се разкъсам на парчета, не исках дори да виждам никого и хиляди въпроси в главата ми се блъскаха ,но стигнах до извода че от това няма смисъл и нищо не може да се промени ,/не че и сега на моменти не  ме обхваща същото чувство /,но  осъзнах че в това няма нищо градивно и полезно .Колкото по-редки са тези моменти по-добре а ако някой е успял да се отърве напълно от чувството за вина значи  е стъпил здраво на земята !

Да,обвинявам се.Обвинявам се,че нещо не съм направила както трябва при раждането,обвинявам се,че не направихме по рано операцията и,обвинявам се,че не и отделям достатъчно време,че не правя достатъчно за нея...обвинявам се за хиляди неща.Но се обвинявам не по-малко за второто си,здраво дете.Според мен е нормално да се обвиняваме,без да стигаме до крайности.Аз обаче не рядко стигам именно до крайности.Понякога си мисля,че ако Буби имаше друга майка,щеше да е по-щастлива.Мъчно ми е,че не съм достатъчно силна и че често плача.Изпитвам вина,че понякога не разбирам детето си...но това,че се обвинявам,не значи ,че съм виновна...нали...

Неее , лично аз ,не бих казала ,че страдам,дори не тая някаква болка в душата си,права си че това си е нашата карма, и аз си нося кръста с гордост,просто се обвинявам ,че със сигурност има нещо ,което съм пропуснала, има неща ,които може би не направих навреме.Проблема ми е ,че незнам дали е така и изглежда няма как да си го изясня

Понеже Мими е малка още, все гледам какви лечения, лекарства, терапии и т.н биха могли евентуално да се приложат в бъдеще. но мисълта, че нещо пропускам все тъъъъничко се процежда.
catnadeen   - както обикновено - след теб няма какво да се напише    Взе ми думите от устата 
С мъжа ми като разбрахме ,че Мими има хромозомно заболяване, подходихме реалистично - знаем какво може да ни очаква - от доста лошо, до доста добро. Казахме си, че ще направим каквото зависи от нас. Ами не сме Господ, това е положението.
Децата имат нужда от обичащи и спокойни родители.

Да обвинявам се за много неща но определено не за това че той е различен. За това не обвинявам никого.Обвинявам се , че не отделям достатачно време за по-малкото си здраво дете, затова че ме нямаше почти 1г. в живота му. Как ми липсва това време,а сигурно и на него.За това че може би го задушавам а той макар и различен не трябва да е напълно зависим от мен. Поне не за всичко. Обвинявам се че не работя,а съпруга ми се съсипва на няколко места за да може да осигурим добър стандарт на децата ни. Е има и още но неискам да продължавам да не влезна в моята си черна дупка.
 Благодарна съм обаче че срещнах добри хора които ми помогнаха да приема истината и да бъда максимално полезна на голямото си различно дете. Това е за тях 

Колкото до следващо раждане не бих родила за нищо на света и съм много доволна от съдбата че съм родила второто си дете преди да знам за генетичното увреждане на батко му и най-вече че то е здраво.

Да, всеки път като видя двата грозни белега на врата на дъщеря ми и посегна да й дам лекарството, което ще пие доживот.
Обвинявам се, че съм се предоверила в квалификацията на лекарите не един, а два пъти, и съм се оставила да ме приспят с тъпи обяснения как нямало да се повтори, как нямало да се потрети.
Освен това си задавам и други въпроси, чиито отговори никога няма да разбера, но твърдо вярвам, че дядо Господ си знае работата и си го повтарям често. Той ще има грижата да въздаде и на мен, и на тях за това което /не/ сме направили.

Да, обвинявам се. Че не намерих начин да попреча на напълняването на дъщеря си, че не бях достатъчно строга, достатъчно последователна, достатъчно сериозна, въпреки, че винаги съм знаела, че тя е генетично обременена с диабет тип 2. Е, сега е на границата да заболее и аз съм отговорна за това, и може би моята вина е по-голяма от вашата, защото съм знаела, а вие не. Но след като нещата вече са станали, трябва да се оправяме някак си и да вярваме в доброто бъдеще и да се радваме на хубавите неща, които изживяваме с децата си такива, каквито са. И да се научим да живеем с вината си и с отговорността.

Обвинявам се до такава степен, че понякога се мразя, затова, че не избрах друг лекар за раждането си, затова че се мъчих 24 часа и не я хванах за гушата да я накарам да ми направи секцио, затова че спрях да дишам и така я оставих без въздух, затова че позволих да ме "блъскат" в корема в продължение на час.Обвинявам се и няма ден в който да не плача, но в крайна сметка си казвам че така ми е било писано.
Не мога да опиша колко много обичам детето си и колко ме боли, че откакто се родила е изпила толкова много лекарства, че не се побирам в кожата си от яд.Немога да не мисля какво би било ако....но няма смисъл, сега правя всичко, което е по силите  ми и пак си мисля, че не е достатъчно, но бог ми е свидетел, че я обичам и че винаги ще бъда до нея.
Моля се да имаме сили, да вярваме, да се борим и един ден да се радваме на здрави и щастливи деца.

И аз се обвинявам,че не тръгнах за Пловдив когато тръгнах да раждам второто си дете.ЧЕ извиках точно тази акушерка от домът й за да увреди детето ми и да ме лъже,че всичко е ок.Обвинявам се,че въобще познавам тази жена...

Да, понякога се обвинявам, че не съм му говорила достатъчно, че съм гледала да е нахранен , изпран, разходен и някъде сред всичките дейности не съм му говорила толкова много, че да започне и той...Обвинявам се , за това , че съм го оставяла да гледа филмче и съм сядала пред телевизора..., но гледам много да не го мисля, защото когато аз съм зле и той е зле и не му помагам. А мисълта за второ дете....не знам...иска ми се...много..., но как ще изкарам тия девет месеца и после докато проговори....Това ще са най-кошмарните 2г. вероятно.И така си казвам...да искам, но винаги пред мен стои едно голямо НО.

Обвинвах се. Дълго време.Мислех, че и другите обвиняват мен.Мислех,че не заслужавам да бъда шастлива и ,че животът ми ще бъде безкрайно страдание.После/трябваше ми доста време /разбрах,че животът може да бъде прекрасен.Че съм правила и правя най-доброто за болното си детенце, че го обичам,че имам подкрепата на хората до мен и най-многа на съпруга ми,с който сме заедно вече 13 год.Разбрах колко е важно да простя на себе си и да започна да се харасвам такава каквато съм.Вече имам планове, вече мечтая.И казвам на децата си колко ги обичам.Целувам ги и им показвам колко важни са за мен.Времето,преминало в самосъжаления и обвинения е погубено време, в което можех да гушкам децата си и да бъда по-близо до тях.

Обивнявах се , търсех в себе си грехове които изкупва дъщеря ми, още ги търся . Хубавото при нас е че нещата за сега се пооправиха , но няма гаранция че няма да се получи рецидив . Мисълта за второ дете ме плаши безкраино защото може и то да е с такова вродено заболяване . Плаша се че може да не издържа на напрежението . Изпадах в неврози и депресии, докато бяхме в болницата бях на успокоителни. Но най вече се плаша от мисълта че дъщеря ми може след време да ме обвини че не съм направила максималното. Моя приятелка с такова заболяване обвинява родители те си че не са направили операция. Питах се защо на мен , защо на дъщеря ми завиждах на приятелките ми със здрави деца.
В краина сметка страховете и притесненията ми ме вкарват в дупка /депресия/ и гледам да не се поддавам радвам се на малките ежедневните радости . Опитва се да я науча да не си изгражда комплекси .
Не знам дали успявам . Обвинявам се . Страхувам се . Но Бог знае . Съдба.
Търсих опование във религия, отдавах се на работата, опитвахме всякви лечения, дори екстрасенс.
НО НЕ ЗНАМ ВРЕМЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ . НАДЯВАМ СЕ ! МОЛЯ СЕ ! БОРЯ СЕ !
................................. И БЕЗКРАИНО ОБИЧАМ ДЪЩЕРЯ МИ , ТОВА МЕ КРЕПИ И МИ ДАВА СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ БОРЯ.

никога няма да намериш верния отговор Винаги ще се питаш и 4удиш,но мисля 4е така само се тормозиш-недей
важното е преценката ти за момента и вярата в резултата.Както и да знаеш и виждаш ,4е усилията ти са в правилна посока     

Здравейте и от мен.Скъпи майчета,щом обичаме децата си няма как да не чувставаме вина,когато нещо не е както трябва да бъде.Аз също се обвинявам.Когато трябваше да си гледам детенцето,аз прекъснах отпуската по майчинство и оставих на майка ми да я гледа.Беше здраво и жизнено дете,а като я захранихме с глутен се оказа,че има непоносимост и се започна едно ходене по мъките без край.Сега е на 11г и приготвям всичко в къщи.Най и тежи когато е на училище.Носи си сандвичите и гледа другите деца как си купуват боклуците и хапват.Радвам се поне,че яде здравословна храна.Мисляси,че правя най-доброто и възможно нещо за детето,за да компенсирам това чувство на вина,но невинаги съм удовлетворена.Питам се винагили  има и нещо още което да се направи и което пропускам.Трябва сами да се справяме с това чувство,да не падаме духом,защото децата усещат.Искренно желая да сме здрави и да гледаме и да ни радват здрави деца.Успех!   

няма как да ви убедя, че нямате вина
а и вината е нещо толкова ...не мога да го определя
пътяя към ада е постлан с добри намерения...вярно
ама ако няма добри намерения?
мисълта ми е - до вина може да доведе ВСЯКО действие...на нас простосмъртните не ни е дадено право да видим дали дадено наше решение е вярно или не!
но имаме право да постъпваме според сърцзето си! и ако гледаш с душата и сърцето си - ще разбереш!
а както се казва -. да разбереш, значи да простиш

ако дори приемем че нашите житейски съдби са такива заради вина - че кармата ни е такава заради минали животи - че съдбата ни е такава заради наши прегрешение....
нямаме сили да променим това, нали???? но!!! можем от тук насетне да себорим, да правим най-доброто от себе си, да дадем подкрепа и обич на страдащите си деца...и потози начин да облекчим нашата бъдеща карма, да изкупим вината си, да минем през чистилището и да заслужим рая!
нашата любов към децата ни ще спаси и нас и тях! но трябва сила...може да сме слаби и да си позволим да страдаме и да сме слаби, но после трябва да станем и продължим - не знам дали нещо друго е правилно, но това със сигурност е верния път - просто да продължавмаме борбата!

Влизам понякога в този форум и чета. Сега в тази тема мога и да се включа. С гледната точка на човек от сходен форум. Този на родителите, преживели загуба.
Първо искам да изразя лично отношение - Алина, написаното от теб ми дава глътка оптимизъм.      

Ако търсим вина, неминуемо ще я намерим. Дори и само ние да я виждаме. Моята вина беше, че имах прекалено доверие.
Сега това е и проблем - дали ще имам на някой лекар отново доверие.
Но както е написала КатНадето преди мен, явно е имало и някаква промисъл. Твърде дребна прашинка съм, за да успея да прозра случилото се. Просто свикнах и вече не се опитвам да се питам защо се е случило и кой какво е направил или не е направил. Каква е моята вина и т.н. Приемам и пощадата във всичко случило се.
Не харесвам, когато "ако" и "дали" присъстват някъде, защото тогава нищо не зависи от нас - земните.   

влизам, чета ви и ми е тъжно че има толкова болка
прегръдки и ДИйна го е написала много добре, както и Ронката!

Обвинявам се за толкова много неща, че брез бременността не помислих за бебето и се ядосвах за много дребни неща/и продължавам да съм така чувствителна и да рева за най-малкото нещо/, ядосах се на докторката, която трябваше да ме изражда, а отиде на погребение на любовника си и родих при друг лекар, който не се знае как си е свършил работата/родих секцио/, но като видях бебето беше синьо-черно и с малко нисък АПГАР.Обвинявам се и за поставянето на ваксините въпреки че знаех за рискове от тях.Когато разбрах, че Мишо има проблем ревах денонощно и се питах къде сгреших и каква е тази моя съдба.Бяхме решили да се преселим в София за да можем да осигурим подходяща терапия със точните специалисти на сина ми, но се отказахме по ред причини.Обвинявам се, че съм се родила в малък град и тук няма адекватни специалисти, че когато се опитам да го заиграя той ме отблъсква/знам че е от заболяването, но аз се чувствам зле от постъпката му и почвам да си мисля че съм лоша майка/.Обвинявам се, че не сме финансово обезпечени, за да му предложа най-доброто.Имам голямо желание да имам второ детенце, но мисълта че съдбата ще ни подложи отново крак ме спира, а и тревожните мисли през бременността, дали всичко ще е наред.

kartel4e , мога да те "успокоя", че когато късметът отсъства и най-добрите доктори и техника не могат да помогнат. Някои твърде важни неща не се купуват с пари. Детето ти ще чувства безусловната обич в своята семейна вселена и това ще му дава много повече, отколкото обезпеченото с пари, но лишено от внимание и ласки дете на заможната ти съседка примерно.

kartel4e,  когато има любов и хармония в семейството детето се чувства сигурно. Обичай детето си и му го показвай то усеща и е щастливо,а един ден ще ти го покаже .

Ние също не сме много добре финансово,но знам, че имам щастливи деца.
Съвсем скоро една сутрин голямото ми момче оплело се в чаршафа и немога да го отвия за да стане ми каза;
 Направил съм се на подарак. А на въпроса ми на кого ще се подарява отговори На теб. Никои не ме гледа така както ти. Малкия ми син пък доволно отбеляза ,че имал най-добрите тати и мама. Гордея се с тях. Мисля,че са научили един от важните уроци на живота.

Напълно съм съгласна с вас, но откакто останах без работа вместо три пъти в седмицата имаме възможност само един път да ползваме логопед, и детето върна назад.Аз никога не съм лишавала детето си от внимание и ласки.

Това до болка ми е познато.От години не работя а от скоро не идва у дома кинезитерапевт,по разбираеми причини. Аз и баща му правим гимнастиката и масажите но не е същото.

Да живеем в трудно време.Трудно е в днешно време да си родител още повече на специално дете.Живота е несигурен.Трябва да се бориш за работа ,да се разправяш със лекари ,учители и в целия този хаос да намериш време за любов.Но щом се справяме значи сме силни.Трябва да сме със гордо вдигната глава.
Не трябва да се обвиняваме ,не можем да бъдем идеални.
Там горе има кой да преценява дали грешим или сме прави.
НЕ НОЖЕМ  ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ СЪДБАТА СИ.

Това ми е болният въпрос! Viki i mama,   , мислех си как да формулирам подобна тема в другия форум, ама ме изпревари 
Обвинявам се, че не съм предотвратила преждевременното раждане, че не съм знаела достатъчно, че не поставиха диагнозата на детенце по- рано, че не правя достатъчно, и не правя най- доброто, че мъча детенце понякога напразно, че наистина сякаш експериментираме понякога, но това което вярвам важи за всички ни тук е, че обичаме децата си и се стремим да направим Всичко по силите си те да са добре, доколкото това е възможно!Важното е, да не се предаваме, да не се отказваме и най- вече да Ги обичаме тези наши малки и/или вече порастнали Прекрасни, макар и със специфични нужди деца!Възхищавам се на всички вас, които се Борите!

Да, обвинявам се за алергиите на малкия и за това, че се стигна до астма! Ако бях подходила малко по-внимателно и бях пазила по-стриктно диета докато го кърмя можеше да не ги раздразним тия алергии! Ако бях обърнала по-рано внимание на симптомите, а не бях слушала тогавашния ни личен лекар, който повтаряше "нищо му няма" щяхме по-рано да знаем за алергията, по-рано щяхме да отреагираме и можеше да не се задълбочи до астма и да я е израстнал вече!
А не да обяснявам сега по градинките: "Пламен не може да яде това, защото ще го заболи коремчето." или "Това е само за какички и батковци"...
Детето е на повече от две годинки и поне още толкова няма и да близне шоколад, сладолед, вафла или някое такова лакомство, а само ще гледа отстрани! И за рожденните му дни ще правя домашна бисквитена торта с нишесте приготвено само с водичка и захар!

И майка ми се обвинява но какво може да направи?Болно й е от "обществото" ни и пълното безхаберие което среща от институциите.А най-грубите думи към нея бяха:Да сте го оставили в дом?!Това ли заслужава една майка?

Миличка,всички ние сме чували тези думи,но сме безкрайно щастливи с децата си,те Дом си имат,просто се чудим дали сме направили всичко възможно,а за безхаберието на институцийте,не ми се говори,ти знаеш.И ,НЕ,нито една от нас не заслужава това,но и с това трябва да живеем,сякаш другото е малко..................

 И аз като всички вас си задавах хиляди въпроси.Обвинявах себе си за заболяването на детето си.Изживях много безсънни нощи.Вината тежеше като камък на шията ми, но в един прекрасен момент реших,че от всичката тази вина няма полза.Реших, че трябва да се боря.Реших, че трябва да мисля САМО положително и трябва да ВЯРВАМ, че постъпвам правилно и,че това е най-доброто за моето дете.Засега тази стратегия даде добри резултати.Изпитвам вина, затова колко много страдание причиних на детето си с тези преживени операции,но се успокоявам с факта,че е била по-малка и не помни.Относно второ дете.....пак се прокрадва СТРАХЪТ - Дали няма да се случи пак същото?   
 Вички ВИЕ сте СТРАХОТНИ РОДИТЕЛИ.Чета и се възхищавам на силата, която притежавате.

Обвинявам се всеки ден. Не посмях да опитам нещо нетрадиционно. Досега изпълнявам стриктно всичко, което кажат лекарите. Може би ако събера смелост за нещо различно ще има по- добри резултати при лечението на детето ми   

Не ,не се обвинявам..защото съм търсила лекарска помощ всеки път ,когато се е налагало..дори и малко повече..отколкото трябва..защото много от нашите проблеми с децата ни са породени от лекарска небрежност..да не се изразя по- крайно.....Не се обвинявайте,не се обръщайте назад..носи само болка..,а давайте само напред..това е най-доброто за дечицата ни!   

Обвинявам се, защото послушах самонадеян и безотговорен лекар, и това едва не струва живота на детето. Оттам нататък всичко вървеше все на зле и по-зле...
Правя каквото мога, но се упреквам, че въобще го послушах и упорствах детето да яде с биберон, а не ме бяха предупредили нито какви са рисковете, нито ме бяха научили как да го правя, защото храненето на дете с цепка на небцето е по-особено.
Упреквам се, че 2 месеца обикалях педиатричната клиника и се молех да сменят сондите, а те оставяха малкия да гладува, вместо да се престраша и сама да му слагам сонда, ама се престраших чак когато поредната самонадеяна докторица му сложи сондата прегъната и пак добре, че хранопровода му не се е наранил при ваденето. За такива неща се упреквам.
Когато човек вземе нещата в свои ръце, поне знае, че дава всичко от себе си.

не бих казала, че съм се обвинявала...може би защото при нас, в крайна сметка, нещата се развиха добре... но и в лошите моменти и прогнози не съм изпитвала чувство за вина. направих всичко, което можех, за да имам спокойна и здрава бременност. допуснах грешка, че се предоверих на един прехвален лекар, въпреки вътрешната си интуиция! не съм се обвинявала за това - тогава толкова съм знаела и толкова съм можела, затова съм постъпила по този начин. мисля, че си "научих урока".
но сега и аз, както и други споделиха, също имам проблем...искаме второ детенце, а не знам как ще се доверя на някой лекар мааааалко ме успокоява фактът, че имам вас, а на вас може да се разчита за корекции по докторите

Едва ли мога да кажа, че съм го преодоляла. Виня се, после се стегна .... минава време и когато ме натиснат отново мрачни мисли. Не е лесно, защото за много неща си казвам АКО. И въпреки това знам, че нещата не се случват случайно и че каквито и да са фактите е важно как ще продължа напред. Ако седна само да се оплаквам и тъжа няма да съм пълноценна. Затова - ГОРЕ ГЛАВАТА.

Дотук чета мненията и се убеждавам,че всички ние търсим кякакъв отговор в писането на другите-Всички изпитват до известна степен вина за положението на децата си.Аз не правя изключение,всеки път когато Ана-Мария започне да се върти в кръг или да беснее за нещо като говори нещо което аз изобщо не разбирам,всеки ден се питам "ЗАЩО МОЕТО ДЕТЕ","ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН"  и още много.На всички ви е познато нали....Обвинявам се много ,обвинявам се,че може би не съм добра майка,обвинявам се,.... за много неща.

Дали се обвинявам ? Не, твърдо не. Дълго време се питах какво съм направила или не съм направила, за да се стигне дотук. Но и този период отмина. Но при съпруга ми не е така. Той още мисли, че е виновен за нещо. Това дете съм го обичала още преди да се роди. Откакто разбрах, че съм бременна, напуснах работа и се отдадох изцяло на семейството си и на мисълта за детето, което нося.
Обвинявам се единствено в това, че след като Данчо се разболя от диабет се затворих в себе си и се опитах сама да се боря. Не потърсих други хора, които имат съдба като нашата. Хората са много различни и точно затова този свят е много шарен и прекрасен.  Искам да ви разкажа за един прекрасен човек - Елисавета Котова. Докато аз се бях скрила от света с мъката си, тази жена е направила точно обратното. С всички сили и средства се е борила света да научи за проблемите на децата с диабет. Тази жена е създателката на Националната асоциация на децата с диабет. Благодаря Ели !
Ще ви напиша стихотворението, което Райна Тодорова е посветила на Елисавета Котова.
   На Елисавета
Във твоя дом - неканен гост
изневиделица дойде...
Изгаряше душата ти въпрос :
"Защо на моето дете ?"....

Реши да бориш се тогава -
със воля, кураж и сила...
И знаеш, че си заслужава -
детето да расте щастливо !

И тоз неканен гост ще си отиде
не просто ПОРАДИ.
И спомен лош ще бъде след години,
защото ще успеем ВЪПРЕКИ !

И продължавай ти до края -
за всяка радостна сълза.
Бори се и не се предавай -
каквото и да струва ти това !

Поклон пред твоите дела !
Майчице, целувам ти ръка !
Че те познавам - аз БЛАГОДАРЯ!

.....................................................
Не мога да се изказвам толкова красиво, като Райна Тодорова. Но тези думи показват точно това, което изпитвам и аз.

Прекрасно стихотворение!!!Прекрасни хора!!!

ЗДравей мила Вики и Мама...е и аз се появих. .Толково съм заета с малката Виктория,че не ми остава време въобще ама въобще да седна и да почета малко форума..
Всъщност...всички се обвиняват ..няма начин..щом си здравомислещо същество,щом има проблем..няма начин да не търсиш отговор,няма начин да не се питаш,не "влизаш "ли ти в този отговор??
На всички ,които се обвиняваме не бих могла да посмея да дам нито съвет нито да потърся такъв,но знам едно..НИКОГА не се отказвайте от идеята да имате друго дете.,.Напротив ..Напротив ..напротив...!!!!Създайте го! То ще бъде здраво и дори ще помогне на болното ,като се развиват заедно.ПО малкото ще помага на по-голямото да се развива ,както и обратното..Не допускайте грешката казвайки:"никога друго докато не оздравее това!"Това е грешка,която родителите на деца с увреждания често  допускат .
ПОжелавам късмет..и чао за сега..

mili maiki 4eteiki napisanoto ot vas razbiram 4e ne samo az sam strahliva i nereshitelna da imam drugo dete.az sashto sam ot maikite koito vseki den se obviniavat za tova 4e deteto mi e bolno ot sindrom na west.lekarite ne ustanoviha pri4ina za zaboliavaneto i tova ozna4ava za men 4e az sam vinovna.ne sam bila dostata4no vnimatelna i ne sam si obrashtala neobhodimoto vnimanie spriamo bremennosta.az go rodih deteto koi drug e vinoven za bolestta osven men.sega se opitvam da pomogna na moeto slan4ice s kakvoto moga no to nikoga niama da ima normalnia givot koito zaslugava .kak da preodoleia straha si da imam vtoro dete kato v uma mi se varti samo edna misal/ami ako i drugoto mi dete e s tazi bolest/ne bih ponesla oshte edin udar.

Не се обвинявам. Направих това, което зависеше от мен. Останалото го решава Господ.
Имах много страхове за средващто дете, защото всичко се повтори - само на легло, шепи лекарства..., но този път бях късметлийка.

Не,не се обвинявам за заболяването на детето ми. Обвинявам ЗДРАВНАТА СИСТЕМА в БЪЛГАРИЯ, с нейните кадърни семейни лекари - пенкелери, който не стига, че не могат да различават симптомите на заболяванията, вечно нямат направления (дори и за деца), и лекуват всички пациенти с "модното за седмицата" лекарство. Обвинявам себе си единствено за това, че  съм зависима от тях.

Обвинявам се, че пропуснах 6 години от развитието на дъщеря си, слушайки съвета на лекарите и че не намерих сили да издиря информация за заболяването й. Обвинявам се за това, че й причиних да прекара 6 години от живота си в социални институции и я лиших за това време от майчина ласка и грижа. Опитвам се да си простя, за да мога да й дам всичко от себе си сега и занапред. Често си поплаквам, но съм безкрайно благодарна на Бог, че ми даде втори шанс да бъда с детето си и да направя всичко по силите си тя да е щастлива и обичана.

За Ели Котова ще кажа само няколко думи, а те са: БЛАГОДАРЯ ЗА ВСИЧКО,КОЕТО СИ НАПРАВИЛА И ПРОДЪЛЖАВАШ ДА ПРАВИШ ЗА ВСИЧКИ НАС!!!

Обвинявам се и още много ще го правя, колкото и да се опитвам да не е така. Първо защото увредихме сами прекрасното си и страхотно бебоче, без да сме го искали, но то се случи. Направихме живота му труден и страшен. Не спях нощем след преживените ужаси, след вечерта, в която си отиваше, а аз не можех да му помогна и той сам се пребори. А после към тия обвинения добавих и онези, че докато бях бременна с Лъчко, втория ми, боледувах от гнойна ангина, и се ядосвах много и плачех, точно когато сърчицето му се е образувало. Пак бях виновна, не можах да се спра. Два пъти съм виновна пред моите деца, и незнам от къде да намеря сили да живея с тия ВИНИ, ако не са децата ми, които се справиха и оживяха, нямаше да съм жива сигурна съм, и се страхувам от момента, в който няма да съм им нужна и така да плащам дълга си по вината си. Но ги обичам, до полуда, до болка, мисля, че даже трябва да ме лекуват от тази обич, обсебваща е, и си давам сметка за нея, но отново не мога сама да се спра и се надявам, че няма да се случи нещо лошо отново!

Иги, мила много ме разстрой с поста си. Прегръщам те и категорично ти заявявам, че абсолютно не съм съгласна. За мен ти си един от най - сърдечните и грижовни хора, които познавам. И с риск, да ми се разсърдиш доживот заявявам....това са пълни глупости. За мен ти нямаш вина за станалото, а за грижите и борбата за твоите деца ти се възхищавам от сърце.
 

и аз с риска да ми се обидиш ще кажа, че най-малкото имаш вина
има си Съдба, БОг, Аллах и ли както искаш го наречи, дори случайност ако искаш - мал шанс ако ти звучи по-добре
все сили по-велики от нас, които определят какво да стане...аннас ни е дадено да остстояваме решенията си и да се борим за целите си
ти винаги си парвила и двете...повече не ти е дадено да направиш
най-малкото пък за ЛЪчко има закакво да говорим...
ако искаш вини гените...съдбата...само не и себе си, защото и ти нямаш власт над тези неща...уви на никой не му е дадено...

затова казвам - няма вина
може само да има вина за това доли си се погрижил добер или не...и това пак е тоносително
а ти Иги си повече ото всеотдайна и грижовна!

Обвинявам се!!!

Като не съм имала представа какви заболявания има на този свят и че всички мои притеснения, изживявания, стрес, които може би са се и отразили на Гери...

Но знам ли, дали само това е причината...

Няма родител, който да не се е обвинил за нещо или поне замислил защо се е получило така?!

Обвинявах се и то много от на4алото до преди няколко години но смятам 4е няма смисъл от обвинения те ни дърпат надолу към депресия и не ни помагат за това и аз престанах с обвиненията в момента гледам напред и по какъв на4ин мога да помогна на децата си. Обу4ението в университета също ми помогна да си обясня много неща. Психологията която у4их тази есен ме промени изцяло. не се притесняваите Нашите деца не са с увреждания те са специални и правят живота ни стоиностен те сами ще намерят верния път в живота си а ние с нашите притеснения с нищо не можем да го променим само можем да го усложним така 4е горе главата мам4ета и стига стези обвинения ами ми кажете с какво се промени вашия живот към по добро?

Хареса ми,защо не го пуснеш като тема ,тази вече я разгледахме и решихме да спрем да се обвиняваме,нали

супер идея..ВИки и мама ако Фриг не пусне тема - пусни ти...мисля ни трябва нещо ведро, а ти си добър вестоносец напоследък /пу-пу/

Обвинявам се и още как! Дали направих всичко възможно за оздравяването на детето ми? Ако да, защо все още имаме проблеми? Значи нищо не съм направила. 
Опитвам се да не мисля за това и да съм й опора, рядко се натъжавам, но когато се случи е много тежко.

Колебаех се дали да пиша за себе си...темата е малко болна за мен...но заща не.
Така и не успях да се почувствам виновна за станалото. И не защото имам крилца на гърба и ореолче на главата, или защото съм толкова арогантна да смятам, че съм направила всичко за детето си. Не успях да почувствам вина, защото веднага щом се разбра, че Боби има проблеми, други хора - хора от близкото ми обкръжение - се опитаха да ми вменят такава. Не съм била ходила достатъчно често на консултации при гинеколог, не съм яла достатъчно докато съм била бременна, ходила съм на работа, вместо да си стоя вкъщи и т.н. Не съм обиколила де що има фондации и подобни да събирам пари за лечение!!! /каквото няма/ в чужбина. Дори най-ужасното и абсурдно обвинение - не съм направила аборт, когато съм разбрала. А аз разбрах в осмия месец!!! Кой нормален човек ще нарече това аборт! Не се чувствам виновна по нито едно от тези обвинения, особено по последното. Животът сам по себе си е безценен и аз съм благодарна, че не разбрах за проблемите на бебчо в по ранните месеца на бременността. Защото тогава щях да се поколебая, да се изплаша и вероятно да направя аборт. Не съжалявам за решенията които съм взела - и едно от тях е да не се самообвинявам за нищо, нито да допускам други да ме обвиняват.   

Отдавна минах периода с обвиненията... Всъщност гледах да не допусна такъв, винаги съм мислела, че няма смисъл от самообвинения и самосъжаляние, станалото - станало. Трябва да се гледа напред и се се мисли какво ще е най-добре да се направи тепърва за детето. Не че не съм имало черни моменти, просто се старая да ги абстрахирам и да впрегна енергията си в нещо ползотворно, не че е лесно...

Незнам дали " обвинявам себе си " е точния израз относно това ,за което разтоварям сама със себе си.Това ми се случва често.Питам се къде сгреших ,че детето ми плаща сега...?За много грешки се сещам,но така и незнам коя преобърна живота ни....Всъщност   ДА  обвинявам себе си затова ,че там някъде нещо съм могла да направя по добре.....

Прекарах 6м заключена вкъщи по време на бремеността и се надявах да не получа гърч, с който да навредя на бебето. Получих го в деня на раждането, но засега всичко изглежда ок. Нямам куража да повторя, обаче. Живея в страх какво ще се случи с него, ако аз падна и сме сами. А как да му обясня после, че понякога мама прави така?! Притискам го силно до мен когато спи и тайно се надявам да няма моят проблем.  А когато е буден уж играем, но аз търся симптомите. 

За моето състояние родителите ми се обвиняват взаимно!

Да обвинявам се , заради гените!
Мразя гена ,който нося.Обвинявам се ,че аз съм майка на моето дете!

Да, и то много. Виня се за това, че сестра ми е с ДЦП, целият ми живот е минал с тази диагноза, а аз дори за момент не съм си казала:"Ами, ако един ден и моето дете е болно от тази болест???" Обвинявам се, че когато трябваше да отида на гинеколог за установяване на бременността и ЛЛ ме попита:"Искате да Ви дам направление за аборт?", аз отговорих :"Не!", а цялата ми същност, интуицията, сърцето, шестото ми чувство крещяха:"ДА!".Искрено се учудих, че ме пита това, защото тя не е такъв човек. Винаги на новината, че някоя жена е бременна, отговаря:"Чудесно!Честито!". От друга гледна точка се питам, ако тогава бях казала:"Да", дали това нямаше да се случи на някой по-късен етап. И да бъде пак същото....Всеки ден се питам дали не направих нещо както трябва по време на раждането и после си казвам:"А прабаба ми откъде е знаела какво трябва да прави?".Още помня думите на една от акушерките:"Така е когато не напъвате "(аз родих дъщеря ми само с 2 напъна), а лекарите и се скараха как може да говори такива неща.Странно ми е хората да казват, че сам си ковеш съдбата.Уверявам ви, не съм направила нищо по-различно от другите и се чудя с мъжа ми(който е прекрасен човек) как сме могли да бъдем такива глупаци, че "да си изковем" такава съдба. Сега живея на бързи обороти-от мен се изисква да направя за нея 1 милион неща на ден и ми е все по-трудно да се справям. Но най-лошото е, че постоянно имам чувството, че пропускам нещо. Нещо повече може да се направи, а аз не го знам и съответно не съм го сторила.И така всеки ден. Продължавам да правя нещата, които знам с идеята(може би налудничава), че това ще доведе до невероятни резултати и един ден ще си казвам:"Преминах през ада, нося белези от него , но резултата си заслужаваше всички усилия! Аз съм доволна! Аз съм спокойна!" Пожелавам на всички някога да имаме повод да си кажем това!

Хайде и аз да се включа. Обвинявах се много, особено първите месеци. Не се обвинявам за конкретни неща: че съм боледувала, че не съм отишла на 4D - нещо, което бях планувала за 7-ия месец, когато се роди синът ми, по-скоро просто чувствам вина, неопределена. Първите 4-5 месеца, когато всички казваха, че детето ми няма шансове да оцелее, а дори това да стане, само ще вегетира, беше истински ад. Постепенно, когато той започна да се бори, привързахме се един към друг, радва се на малки дребни неща, когато си играем, гушкаме, целуваме, осъзнах, че все пак има хубави мигове и много любов, от която той има нужда и която можем да му дадем, а и много любов, с която той ни дарява. С течение на времето, виждайки, че след толкова изследвания, консулти и операции, все още лекарите не могат съвсем да се ориентират в ситуацията, разбирам, че просто така е било писано. Твърде много вярваме, че лекарите могат да открият и излекуват проблемите, а много често това не е точно така... Гледали са ме всеки месец на ехограф, правила съм си изследвания непрекъснато, и въпреки това не откриха уврежданията. Въпреки че сега много лекари казват, че те датират още от началото на бременността.
Имам все още мрачни моменти, когато ме обхванат такива настроения, но и тогава вече не е толкова вината предоминираща, колкото споменът за първите тежки месеци. Поплаквам си, и след това продължавам борбата - ден след ден. Благодарна съм на Господ, че е дал на сина ми сили да се бори, и че той въпреки всички проблеми има напредък, макар и бавен. Това е най-голямата ми награда, и това ми дава сили да не се отчайвам. В противен случай не знам как щях да продължа.
Сега, една година откакто се е родил, все още не знаем дали последната операция има ефект... И дали не ни предстои поредната...
Най-голяма вина обаче чувствам не за случилото се, а защото не мога да си позволя да се занимавам само с него, а трябва и да работя. Чувствам се тежко, защото ограбвам от времето, в което трябва да съм с него. Добре, че са бабите...
Желая много сили на всички ви, и много любов!

Нека и аз да се включа. Обвинявам себе си за това, че не отидох на 3D или 4D, не направих необходимите изследвания-биохимичен скрининг, амниоцентеза, установяващи, че детето е със спина бифида, която гинеколозите, следящи ми бремеността не видяха. Обвинявам себе си за това, че не бях достатъчно информирана за ползата от приема на фолиева киселина, въпреки, че бремеността ми беше планувана. Но не само обвинявам себе си, а и гинеколога в т.ч. гинеколозите, които не видяха спината, а това е едно от малкото заболявания или да не кажа единственото, което може да бъде предотвратено до 70% с приема на фолиева кисилина. Непрекъснато се обвинявам за всичко това от една страна, но от друга като виждама напредъка на детето ми, макар и бавен, успокоявам сама себе си и си казвам-да може би се е случило на мен, защото имам сили да се справя. Обвинявам се и за това, че започнах работа само и само, за да мога да осигуря необходимите средства за рехабилитация и физиотерапия, а не съм до детето си. 

hamela,  не е важно на какъв апарат си гледана. Важно е кой гледа, но понякога и най-прехвалените специалисти допускат грешки. Всъщност огледа на плода се прави на обикновен ехограф (2 Д), а 3 и 4-Д са по-скоро да поласкаят бъдещите мама и татко.
Има виновен, но това не си ти. Специалистите, за които термин от сорта на "информирано съгласие", напудрен с още няколко дълбокомислени превзети физиономии, са за повече от обстрел. Най-лошото е, че толкова си могат, но за компенсация на това са самонадеяни.
 

Hamela,
защо след като първото ми дете се роди със спина бифида  и с хидроцефалия  и по време на 2 - рата ми бременност съм пила фолиева кислена  и съм ходила от Бургас до София, преглеждана съм от Две "Светила ", чиито имена  няма да спомена , но са известни, та второто ми дете се роди с цепка на небцето и в последствие се откри и ДЦП.Много добре знам за какво говориш и аз съм ги чела.След първото дете нададох вой до небесата и проверка правиха от министерството на здравеопзаването даже две, но както става в БГ .......Така, че мила не се обвинявай за това .Каква е гаранцията, че ако си направила всичко което е трябвало  нямаше пак така да стане.В крайна сметка каквото Господ е рекъл това ще стане.
На всички ще кажа ,че аз спрях да се обвинявам и така се чуствам по добре.И най важнтото изречение "Това което правя за моето дете е напълно достатъчно" .И пак правите всичко възможно за детето си , но знаете ,че това което правите е напълно достатъчно.
Така вие и вашето дете ще се чуствате малко по добре.

Уважаеми родители,
на 22 март започва обиколката на асоциацията за среща с родители и деца от страната.Тази година на срещите ще присъства и представител на фирмата вносител на инсулинови помпи за България г-н Владимир Стевков.Ще бъде подробно запознат всеки един от вас с това как се работи с помпата, какви са плюсовете на лечението с помпа.За съжаление все още нито помпите нито консумативите за тях  се поемат от НЗОК,но се надявам много скоро и този проблем да има някакво развитие.В началото на месец февруари бе внесено писмо в ЗК , както от асоциацията така и от всички лекари лекуващи нашите деца.Това писмо е за запознаване с не малкото проблеми при лечението на децата, а именно;тест ленти, инсулин и не на последно място инсулинови помпи.
Надявам се да присъствате на тези предстоящи срещи и да получите нужната информация ,а така също и отговор на всички ваши въпроси.
График на градовете:
•   гр.София  - 22.03.09 г. 14.00 часа залата на  Детска  клиника.На тази среща ще присъства  и д-р Константинова.
•   гр. Пловдив – 28.03.09 г. 11.00 часа залата в х-л”SPS” 
•   гр. В.Търново – 16.04.09 г.
•   гр. Кюстендил – 24.04.09 г.
•   гр. Благоевград – 25.04.09 г.
•   гр. Самоков – 26.04.09 г.
•   гр. Русе – 08.05.09 г.
•   Гр. Плевен – 09.05.09 г.
•   гр. Бургас – 14.05.09 г.
•   гр. Варна – 15.05.09 г.
•   гр. Ст.Загора – 23.05.09 г.

Тези градове на които липсва час и място на срещата ще бъдат допълнително посочени.
                                                       Поздрави Елисавета Котова