Да,обвинявам се.Обвинявам се,че нещо не съм направила както трябва при раждането,обвинявам се,че не направихме по рано операцията и,обвинявам се,че не и отделям достатъчно време,че не правя достатъчно за нея...обвинявам се за хиляди неща.Но се обвинявам не по-малко за второто си,здраво дете.Според мен е нормално да се обвиняваме,без да стигаме до крайности.Аз обаче не рядко стигам именно до крайности.Понякога си мисля,че ако Буби имаше друга майка,щеше да е по-щастлива.Мъчно ми е,че не съм достатъчно силна и че често плача.Изпитвам вина,че понякога не разбирам детето си...но това,че се обвинявам,не значи ,че съм виновна...нали...
- Публикувана: 31 юли 2007, 21:54 ч.
- Последно мнение: 10 март 2009, 23:08 ч.
Обвинявате ли себе си понякога?
иначе цялата тази болка и скръб и загуби и най-вече когато виждам продължително страдание - не го разбирам!!!! трябва да има смисъл!
Понеже Мими е малка още, все гледам какви лечения, лекарства, терапии и т.н биха могли евентуално да се приложат в бъдеще. но мисълта, че нещо пропускам все тъъъъничко се процежда.
catnadeen - както обикновено - след теб няма какво да се напише
Взе ми думите от устата 
С мъжа ми като разбрахме ,че Мими има хромозомно заболяване, подходихме реалистично - знаем какво може да ни очаква - от доста лошо, до доста добро. Казахме си, че ще направим каквото зависи от нас. Ами не сме Господ, това е положението.
Децата имат нужда от обичащи и спокойни родители.
catnadeen - както обикновено - след теб няма какво да се напише
Взе ми думите от устата С мъжа ми като разбрахме ,че Мими има хромозомно заболяване, подходихме реалистично - знаем какво може да ни очаква - от доста лошо, до доста добро. Казахме си, че ще направим каквото зависи от нас. Ами не сме Господ, това е положението.
Децата имат нужда от обичащи и спокойни родители.
Да обвинявам се за много неща но определено не за това че той е различен. За това не обвинявам никого.Обвинявам се , че не отделям достатачно време за по-малкото си здраво дете, затова че ме нямаше почти 1г. в живота му. Как ми липсва това време,а сигурно и на него.За това че може би го задушавам а той макар и различен не трябва да е напълно зависим от мен. Поне не за всичко. Обвинявам се че не работя,а съпруга ми се съсипва на няколко места за да може да осигурим добър стандарт на децата ни. Е има и още но неискам да продължавам да не влезна в моята си черна дупка.
Благодарна съм обаче че срещнах добри хора които ми помогнаха да приема истината и да бъда максимално полезна на голямото си различно дете. Това е за тях
Колкото до следващо раждане не бих родила за нищо на света и съм много доволна от съдбата че съм родила второто си дете преди да знам за генетичното увреждане на батко му и най-вече че то е здраво.
Благодарна съм обаче че срещнах добри хора които ми помогнаха да приема истината и да бъда максимално полезна на голямото си различно дете. Това е за тях
Колкото до следващо раждане не бих родила за нищо на света и съм много доволна от съдбата че съм родила второто си дете преди да знам за генетичното увреждане на батко му и най-вече че то е здраво.
Да, всеки път като видя двата грозни белега на врата на дъщеря ми и посегна да й дам лекарството, което ще пие доживот.
Обвинявам се, че съм се предоверила в квалификацията на лекарите не един, а два пъти, и съм се оставила да ме приспят с тъпи обяснения как нямало да се повтори, как нямало да се потрети.
Освен това си задавам и други въпроси, чиито отговори никога няма да разбера, но твърдо вярвам, че дядо Господ си знае работата и си го повтарям често. Той ще има грижата да въздаде и на мен, и на тях за това което /не/ сме направили.
Обвинявам се, че съм се предоверила в квалификацията на лекарите не един, а два пъти, и съм се оставила да ме приспят с тъпи обяснения как нямало да се повтори, как нямало да се потрети.
Освен това си задавам и други въпроси, чиито отговори никога няма да разбера, но твърдо вярвам, че дядо Господ си знае работата и си го повтарям често. Той ще има грижата да въздаде и на мен, и на тях за това което /не/ сме направили.
Да, обвинявам се. Че не намерих начин да попреча на напълняването на дъщеря си, че не бях достатъчно строга, достатъчно последователна, достатъчно сериозна, въпреки, че винаги съм знаела, че тя е генетично обременена с диабет тип 2. Е, сега е на границата да заболее и аз съм отговорна за това, и може би моята вина е по-голяма от вашата, защото съм знаела, а вие не. Но след като нещата вече са станали, трябва да се оправяме някак си и да вярваме в доброто бъдеще и да се радваме на хубавите неща, които изживяваме с децата си такива, каквито са. И да се научим да живеем с вината си и с отговорността.
Обвинявам се до такава степен, че понякога се мразя, затова, че не избрах друг лекар за раждането си, затова че се мъчих 24 часа и не я хванах за гушата да я накарам да ми направи секцио, затова че спрях да дишам и така я оставих без въздух, затова че позволих да ме "блъскат" в корема в продължение на час.Обвинявам се и няма ден в който да не плача, но в крайна сметка си казвам че така ми е било писано.
Не мога да опиша колко много обичам детето си и колко ме боли, че откакто се родила е изпила толкова много лекарства, че не се побирам в кожата си от яд.Немога да не мисля какво би било ако....но няма смисъл, сега правя всичко, което е по силите ми и пак си мисля, че не е достатъчно, но бог ми е свидетел, че я обичам и че винаги ще бъда до нея.
Моля се да имаме сили, да вярваме, да се борим и един ден да се радваме на здрави и щастливи деца.
Не мога да опиша колко много обичам детето си и колко ме боли, че откакто се родила е изпила толкова много лекарства, че не се побирам в кожата си от яд.Немога да не мисля какво би било ако....но няма смисъл, сега правя всичко, което е по силите ми и пак си мисля, че не е достатъчно, но бог ми е свидетел, че я обичам и че винаги ще бъда до нея.
Моля се да имаме сили, да вярваме, да се борим и един ден да се радваме на здрави и щастливи деца.
Да, понякога се обвинявам, че не съм му говорила достатъчно, че съм гледала да е нахранен , изпран, разходен и някъде сред всичките дейности не съм му говорила толкова много, че да започне и той...Обвинявам се , за това , че съм го оставяла да гледа филмче и съм сядала пред телевизора..., но гледам много да не го мисля, защото когато аз съм зле и той е зле и не му помагам. А мисълта за второ дете....не знам...иска ми се...много..., но как ще изкарам тия девет месеца и после докато проговори....Това ще са най-кошмарните 2г. вероятно.И така си казвам...да искам, но винаги пред мен стои едно голямо НО.
Обвинвах се. Дълго време.Мислех, че и другите обвиняват мен.Мислех,че не заслужавам да бъда шастлива и ,че животът ми ще бъде безкрайно страдание.После/трябваше ми доста време /разбрах,че животът може да бъде прекрасен.Че съм правила и правя най-доброто за болното си детенце, че го обичам,че имам подкрепата на хората до мен и най-многа на съпруга ми,с който сме заедно вече 13 год.Разбрах колко е важно да простя на себе си и да започна да се харасвам такава каквато съм.Вече имам планове, вече мечтая.И казвам на децата си колко ги обичам.Целувам ги и им показвам колко важни са за мен.Времето,преминало в самосъжаления и обвинения е погубено време, в което можех да гушкам децата си и да бъда по-близо до тях.
Обивнявах се , търсех в себе си грехове които изкупва дъщеря ми, още ги търся . Хубавото при нас е че нещата за сега се пооправиха , но няма гаранция че няма да се получи рецидив . Мисълта за второ дете ме плаши безкраино защото може и то да е с такова вродено заболяване . Плаша се че може да не издържа на напрежението . Изпадах в неврози и депресии, докато бяхме в болницата бях на успокоителни. Но най вече се плаша от мисълта че дъщеря ми може след време да ме обвини че не съм направила максималното. Моя приятелка с такова заболяване обвинява родители те си че не са направили операция. Питах се защо на мен , защо на дъщеря ми завиждах на приятелките ми със здрави деца.
В краина сметка страховете и притесненията ми ме вкарват в дупка /депресия/ и гледам да не се поддавам радвам се на малките ежедневните радости . Опитва се да я науча да не си изгражда комплекси .
Не знам дали успявам . Обвинявам се . Страхувам се . Но Бог знае . Съдба.
Търсих опование във религия, отдавах се на работата, опитвахме всякви лечения, дори екстрасенс.
НО НЕ ЗНАМ ВРЕМЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ . НАДЯВАМ СЕ ! МОЛЯ СЕ ! БОРЯ СЕ !
................................. И БЕЗКРАИНО ОБИЧАМ ДЪЩЕРЯ МИ , ТОВА МЕ КРЕПИ И МИ ДАВА СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ БОРЯ.
В краина сметка страховете и притесненията ми ме вкарват в дупка /депресия/ и гледам да не се поддавам радвам се на малките ежедневните радости . Опитва се да я науча да не си изгражда комплекси .
Не знам дали успявам . Обвинявам се . Страхувам се . Но Бог знае . Съдба.
Търсих опование във религия, отдавах се на работата, опитвахме всякви лечения, дори екстрасенс.
НО НЕ ЗНАМ ВРЕМЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ . НАДЯВАМ СЕ ! МОЛЯ СЕ ! БОРЯ СЕ !
................................. И БЕЗКРАИНО ОБИЧАМ ДЪЩЕРЯ МИ , ТОВА МЕ КРЕПИ И МИ ДАВА СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ БОРЯ.
Често се питам , дали съм виновна в нещо , дали съм направила всичко възможно , дали не е имало нещо което пропуснах , а сега вече е късно . Също така ,в стремежа си да помогна на детето си, изпробвах един куп нетрадиционни методи и лечения , понякога се чудя , дали и нещо от тях , вместо да помогне , е навредило . Не намирам отговор , а вие ?
никога няма да намериш верния отговор
Винаги ще се питаш и 4удиш,но мисля 4е така само се тормозиш-недейважното е преценката ти за момента и вярата в резултата.Както и да знаеш и виждаш ,4е усилията ти са в правилна посока
Здравейте и от мен.Скъпи майчета,щом обичаме децата си няма как да не чувставаме вина,когато нещо не е както трябва да бъде.Аз също се обвинявам.Когато трябваше да си гледам детенцето,аз прекъснах отпуската по майчинство и оставих на майка ми да я гледа.Беше здраво и жизнено дете,а като я захранихме с глутен се оказа,че има непоносимост и се започна едно ходене по мъките без край.Сега е на 11г и приготвям всичко в къщи.Най и тежи когато е на училище.Носи си сандвичите и гледа другите деца как си купуват боклуците и хапват.Радвам се поне,че яде здравословна храна.Мисляси,че правя най-доброто и възможно нещо за детето,за да компенсирам това чувство на вина,но невинаги съм удовлетворена.Питам се винагили има и нещо още което да се направи и което пропускам.Трябва сами да се справяме с това чувство,да не падаме духом,защото децата усещат.Искренно желая да сме здрави и да гледаме и да ни радват здрави деца.Успех!
няма как да ви убедя, че нямате вина
а и вината е нещо толкова ...не мога да го определя
пътяя към ада е постлан с добри намерения...вярно
ама ако няма добри намерения?
мисълта ми е - до вина може да доведе ВСЯКО действие...на нас простосмъртните не ни е дадено право да видим дали дадено наше решение е вярно или не!
но имаме право да постъпваме според сърцзето си! и ако гледаш с душата и сърцето си - ще разбереш!
а както се казва -. да разбереш, значи да простиш
ако дори приемем че нашите житейски съдби са такива заради вина - че кармата ни е такава заради минали животи - че съдбата ни е такава заради наши прегрешение....
нямаме сили да променим това, нали???? но!!! можем от тук насетне да себорим, да правим най-доброто от себе си, да дадем подкрепа и обич на страдащите си деца...и потози начин да облекчим нашата бъдеща карма, да изкупим вината си, да минем през чистилището и да заслужим рая!
нашата любов към децата ни ще спаси и нас и тях! но трябва сила...може да сме слаби и да си позволим да страдаме и да сме слаби, но после трябва да станем и продължим - не знам дали нещо друго е правилно, но това със сигурност е верния път - просто да продължавмаме борбата!
а и вината е нещо толкова ...не мога да го определя
пътяя към ада е постлан с добри намерения...вярно
ама ако няма добри намерения?
мисълта ми е - до вина може да доведе ВСЯКО действие...на нас простосмъртните не ни е дадено право да видим дали дадено наше решение е вярно или не!
но имаме право да постъпваме според сърцзето си! и ако гледаш с душата и сърцето си - ще разбереш!
а както се казва -. да разбереш, значи да простиш
ако дори приемем че нашите житейски съдби са такива заради вина - че кармата ни е такава заради минали животи - че съдбата ни е такава заради наши прегрешение....
нямаме сили да променим това, нали???? но!!! можем от тук насетне да себорим, да правим най-доброто от себе си, да дадем подкрепа и обич на страдащите си деца...и потози начин да облекчим нашата бъдеща карма, да изкупим вината си, да минем през чистилището и да заслужим рая!
нашата любов към децата ни ще спаси и нас и тях! но трябва сила...може да сме слаби и да си позволим да страдаме и да сме слаби, но после трябва да станем и продължим - не знам дали нещо друго е правилно, но това със сигурност е верния път - просто да продължавмаме борбата!
Да!Не мога да избягам от себе си.Приех факта,че моето дете е различно,но вярвам във възможността да успеем да се преборим.Боли ме,че никой категорично не ми каза истината за състоянието. В мен самата ли бе грешката/ генетично/ или поредната лекарска небрежност,за която дори платих.