Не мога да разбера, защо не си се карате на ЛС, ами го правите в темата на момичето. Аз разбирам да има спор, но когато прерастне в нещо неприятно, то по- добре да си е на ЛС.
Angels_eys, чудесна ти е темата. От прочетеното дотук си мисля, че са изключителна рядкост семейства, независимо дали има брак или не, при които всичко да е съвсем гладко след бременността и раждането. Не мога да си представя, че едно толкова важно събитие няма да промени поне малко отношенията в един дом. Не само между партньорите, то дори според мен променя отношенията и между родилка и майка й/баба й и т.н. Даже смятах скоро да пускам такава тема пък за това, дали има промени в отношенията като цяло в семейството в по- голям мащаб.
Относно мъжете, колкото и да ме е яд понякога на тях, все пак, не може да не се признае, че няма как появата на бебче в къщи да не е стрес и за тях, въпреки, че все пак основно жената сякаш поема по- големия товар. Т.е. това е голям стрес и за мъжете, но всеки мъж го избива по различен начин, едни го приемат по- философски и стоически, други по- драматично, трети просто гледат да ги няма по- често в къщи, четвърти не си задават излишни въпроси, ами гледат да се активизират повечко било то вкъщи или на работата, за да не се задълбават излишно. Като цяло си мисля, че може би при всички мъже има някакъв вид дистанция след това събитие, независимо дали го изразяват или не, дали го усещат реално или не. Защото съм склонна да подкрепям тезата, че мъжът, когато има някакъв проблем или някаква съвсем объркваща, нова ситуация, предпочита да се дистанцира леко или не много леко, да бъде сякаш оставен да си помисли сам. В същата ситуация ние жените обичаме много да разговаряме, да бистрим проблемите си, да анализираме, да се надговаряме, да си обясняваме и предполагаме. А доколкото знам това повечето мъже ги дразни, това преекспониране и вечно анализиране и разговаряне. Разбира се, че много от тях въпреки всичко разговарят и нищят и бистрят с нас чувства, емоции, усещания, но мисля, че го правят само заради нас. Незнам, може би аз на такива мъже съм попадала, но като цяло си мисля, че на мъжката природа по- скоро е чуждо това вечно вглеждане в чувствата и обсъждане. Доста често мъжете обичат да си се самовглъбяват и не им е приятно като нас да споделят това самовглъбяване и ние като се опитваме да бъдем уж съпричастни и да ги "отворим" към себе си, само им досаждаме, защото не е задължително те всеки път да имат нужда от помощ или от разговор, понякога просто искат да останат насаме с мислите си, или пък да си имат малко свободно пространство за себе си, било то да гледат някой бокс, безмислен филм с бой, нещо на компютъра или просто да сменят каналите, зяпайки всичко и нищо.
С моя мъж примерно винаги сме говорили за проблемите, нищели сме и т.н., но все съм усещала, че го прави заради мен, ако можеше да избира вероятно щеше да избере един малко по- друг начин на "живеене заедно", където ги няма вечните разговори за чувствата и кога, какво и защо съм си помислила, почувствала... Много често ми е казвал: абе, защо трябва да дискутираме вечно, просто ми кажи, какво те дразни, аз ще се опитам да го променя и това е. В такъв случай си мисля, че пък като живее с мен, която все пак съм жена, ще си прави труда да отговаря на някои изисквания за комуникация, ако иска друг начин, то по- добре да живее с мъже, нали така 
и да си се разбират, ако искат само с по една дума или с един юмрук 
Същото се отнася и за нас обаче, ние сякаш искаме мъжете ни да са жени като нас в главите и да имат нужда от този тип комуникация, от които ние имаме нужда. Абе, не е лесно.
С това всичкото исках да кажа, че е твърде възможно и твоят човек да изживява някаква криза. Ти също предполагам си в криза, в следродилна депресия и търсиш подкрепа, успокоение, обич повече от друг път. Но той като е самият в още непозната за него ситуация, не може да ти дад е подкрепата, защото нещо го кара самият той да е объркан. Може да има много причини - от финансови притеснения, през това да се чувства като един висящ във въздуха нескопосан човек, та чак до емоционални разни такива смущения от сорта на, че за него ти вече си предимно с ролята и етикета "майка" и още не може да свикне с това. И с това нямам предвид великия тук спор за гримчетата, а имам предвид, че като те вижда как се оправяш с всичко сама, може би вижда, че си влязла в нова роля, а той още не може да се напасне със своята роля и се чувства малко объркан, не на мястото си, висящ във въздуха, може би се пита дали ще се справи, а ти си за него на разстояние, защото може би се справяш прекалено перфектно според него и нямаш проблем с новата си роля. А и все пак повечето мъже имат някакво особено отношение към майчинството, може би и осъзнавайки, че все пак и те самите имат майки и някакси вероятно отношението му към теб е по като към родилка в момента, като към жена с дете, а не като към гадже и мацка, каквато си била в съзнанието му преди това, затова и може би те целува по челото. Знаеш ли, че и аз сега се сещам, че и моят след раждането беше почнал да ме целува по челото сякаш съм баба му или пък светата Мадона с младенеца Може би има един такъв емоционален момент при мъжете, след като жената до тях им роди рожба. Ето, че дори доста момичета са ти писали за нежелание за секс и от двете или само от едната страна след раждането близо година дори. Но и при жените си го има това, че се сменят нагласите, дори и желанието за секс намалява в първите месеци, дори година. Сигурно и при мъжете има подобни психически сексуални прегради, защото за тях си вече "майката на децата им". Но, както повечето момичета са ти писали, нещата се нагласят с времето, всичко се напасва постепенно паралелно със свикването с новите роли.
При нас също имаше труден период в началото, даже не може да се каже, че вече на 100% сме се напълно напаснали с новата ситуация, но трябва време и ако хората се обичат, ще намерят начин да преодолеят този период, който очевидно и за двете страни е кризисен. При нас проблемът беше, че ние с бебчо в началото бяхме при родителите ми, защото имах усложнения след операцията и трябваше да ми се помага. Така че таткото остана сам в друг град, защото просто там работеше и въпреки, че идваше всеки уикенд, не можеше да знае, какво го чака като се съберем тримата у дома сами. И като се събрахме неминуемо се изпокарахме, защото на него му дойде като гръм от ясно небе внезапна смяна на начина на живот. Ние винаги сме деляли 50 на 50 домакинството, но с бебето вече станаха задълженията ни толкова безбройни, че се оказа, че никой от нас нямаше време за себе си и взехме да се изнервяме и да се обвиняваме взаимно, на кой колко му е напрегнато и т.н. и то така се изпокарва човек.
Тогава усетих въпреки, че ми помагаше тази въпросна дистанцираност сякаш, т.е. той помагаше във всичко, но сякаш чакаше с нетърпение да си свърши ангажиментите към нас и да си има едно мъничко пространсво за себе си, било то пред компютъра или нещо подобно. А аз се дразнех, защото някакси ми се щеше едва ли не и двамата да сме един вид като две еднакво ентусиазирани млади мамчета, които да пърхат около детето и да следят и да се радват на всяка секунда с него. Но както винаги мъжете дори и да проявяват най- големия интерес и желание за комуникация с едно бебе, те сякаш никога не могат да му се радват така както майката и това май е напълно нормално. 
На повечето мъже децата започват да им стават невероятно интересни, когато проговорят поне или проходят. Оффф, пак написах 100 неща като типичната жена, дето все иска да обяснява.
С две думи в твоя случай, може ти да си станала по- чувствителна и да си се вкопчила повече в него заради следродилната депресия, да имаш нужда от повече любов от преди или поне да си по- ранима отпреди. А може и той да е в криза и още да не се е нагодил към ролята си и към теб в твоята роля на жена-майка. А може и да е комбинация от двете. Ако въобще трябва да давам съвет, той ще е: много кратко да споделиш с него, че се е дистанцирал от теб и това те натъжава, но предполагаш, че както за теб, така и за него ситуацията е нова и още необичайна за вас. Но трябва да е много кратко и ясно казано, без словесни разливания, дълги разговори, анализи, обвинения, защото за дистанциралия се човек най- големият ужас е да го карат да обяснява поведението си, когато той дори още не може сам да си го обясни и сам търси отговорите. В такъв случай някои хора дори са склонни да проявяват словесна агресия и да се капсулират още повече. А да чакаш от един мъж да седне и да ти признае, че се чувства слаб, объркан, неспособен, че не може да се напасне, това значи да чакаш от умрял писмо - тестостеронът на повечето мъже не им позволява лесно да дискутират слабостите си. Така че, според мен кратко напомняне за дистанцирането му и ясен знак: "Това ме наранява" биха свършили чудесна работа. Другото трябва да си го свърши той сам в главата си и мисля, че за това се иска време.
Извнявам се за досадната дължина на писанието ми
Angels_eys, чудесна ти е темата. От прочетеното дотук си мисля, че са изключителна рядкост семейства, независимо дали има брак или не, при които всичко да е съвсем гладко след бременността и раждането. Не мога да си представя, че едно толкова важно събитие няма да промени поне малко отношенията в един дом. Не само между партньорите, то дори според мен променя отношенията и между родилка и майка й/баба й и т.н. Даже смятах скоро да пускам такава тема пък за това, дали има промени в отношенията като цяло в семейството в по- голям мащаб.
Относно мъжете, колкото и да ме е яд понякога на тях, все пак, не може да не се признае, че няма как появата на бебче в къщи да не е стрес и за тях, въпреки, че все пак основно жената сякаш поема по- големия товар. Т.е. това е голям стрес и за мъжете, но всеки мъж го избива по различен начин, едни го приемат по- философски и стоически, други по- драматично, трети просто гледат да ги няма по- често в къщи, четвърти не си задават излишни въпроси, ами гледат да се активизират повечко било то вкъщи или на работата, за да не се задълбават излишно. Като цяло си мисля, че може би при всички мъже има някакъв вид дистанция след това събитие, независимо дали го изразяват или не, дали го усещат реално или не. Защото съм склонна да подкрепям тезата, че мъжът, когато има някакъв проблем или някаква съвсем объркваща, нова ситуация, предпочита да се дистанцира леко или не много леко, да бъде сякаш оставен да си помисли сам. В същата ситуация ние жените обичаме много да разговаряме, да бистрим проблемите си, да анализираме, да се надговаряме, да си обясняваме и предполагаме. А доколкото знам това повечето мъже ги дразни, това преекспониране и вечно анализиране и разговаряне. Разбира се, че много от тях въпреки всичко разговарят и нищят и бистрят с нас чувства, емоции, усещания, но мисля, че го правят само заради нас. Незнам, може би аз на такива мъже съм попадала, но като цяло си мисля, че на мъжката природа по- скоро е чуждо това вечно вглеждане в чувствата и обсъждане. Доста често мъжете обичат да си се самовглъбяват и не им е приятно като нас да споделят това самовглъбяване и ние като се опитваме да бъдем уж съпричастни и да ги "отворим" към себе си, само им досаждаме, защото не е задължително те всеки път да имат нужда от помощ или от разговор, понякога просто искат да останат насаме с мислите си, или пък да си имат малко свободно пространство за себе си, било то да гледат някой бокс, безмислен филм с бой, нещо на компютъра или просто да сменят каналите, зяпайки всичко и нищо.
С моя мъж примерно винаги сме говорили за проблемите, нищели сме и т.н., но все съм усещала, че го прави заради мен, ако можеше да избира вероятно щеше да избере един малко по- друг начин на "живеене заедно", където ги няма вечните разговори за чувствата и кога, какво и защо съм си помислила, почувствала... Много често ми е казвал: абе, защо трябва да дискутираме вечно, просто ми кажи, какво те дразни, аз ще се опитам да го променя и това е. В такъв случай си мисля, че пък като живее с мен, която все пак съм жена, ще си прави труда да отговаря на някои изисквания за комуникация, ако иска друг начин, то по- добре да живее с мъже, нали така и да си се разбират, ако искат само с по една дума или с един юмрук Същото се отнася и за нас обаче, ние сякаш искаме мъжете ни да са жени като нас в главите и да имат нужда от този тип комуникация, от които ние имаме нужда. Абе, не е лесно.С това всичкото исках да кажа, че е твърде възможно и твоят човек да изживява някаква криза. Ти също предполагам си в криза, в следродилна депресия и търсиш подкрепа, успокоение, обич повече от друг път. Но той като е самият в още непозната за него ситуация, не може да ти дад е подкрепата, защото нещо го кара самият той да е объркан. Може да има много причини - от финансови притеснения, през това да се чувства като един висящ във въздуха нескопосан човек, та чак до емоционални разни такива смущения от сорта на, че за него ти вече си предимно с ролята и етикета "майка" и още не може да свикне с това. И с това нямам предвид великия тук спор за гримчетата, а имам предвид, че като те вижда как се оправяш с всичко сама, може би вижда, че си влязла в нова роля, а той още не може да се напасне със своята роля и се чувства малко объркан, не на мястото си, висящ във въздуха, може би се пита дали ще се справи, а ти си за него на разстояние, защото може би се справяш прекалено перфектно според него и нямаш проблем с новата си роля. А и все пак повечето мъже имат някакво особено отношение към майчинството, може би и осъзнавайки, че все пак и те самите имат майки и някакси вероятно отношението му към теб е по като към родилка в момента, като към жена с дете, а не като към гадже и мацка, каквато си била в съзнанието му преди това, затова и може би те целува по челото. Знаеш ли, че и аз сега се сещам, че и моят след раждането беше почнал да ме целува по челото сякаш съм баба му или пък светата Мадона с младенеца
Може би има един такъв емоционален момент при мъжете, след като жената до тях им роди рожба. Ето, че дори доста момичета са ти писали за нежелание за секс и от двете или само от едната страна след раждането близо година дори. Но и при жените си го има това, че се сменят нагласите, дори и желанието за секс намалява в първите месеци, дори година. Сигурно и при мъжете има подобни психически сексуални прегради, защото за тях си вече "майката на децата им". Но, както повечето момичета са ти писали, нещата се нагласят с времето, всичко се напасва постепенно паралелно със свикването с новите роли. При нас също имаше труден период в началото, даже не може да се каже, че вече на 100% сме се напълно напаснали с новата ситуация, но трябва време и ако хората се обичат, ще намерят начин да преодолеят този период, който очевидно и за двете страни е кризисен. При нас проблемът беше, че ние с бебчо в началото бяхме при родителите ми, защото имах усложнения след операцията и трябваше да ми се помага. Така че таткото остана сам в друг град, защото просто там работеше и въпреки, че идваше всеки уикенд, не можеше да знае, какво го чака като се съберем тримата у дома сами. И като се събрахме неминуемо се изпокарахме, защото на него му дойде като гръм от ясно небе внезапна смяна на начина на живот. Ние винаги сме деляли 50 на 50 домакинството, но с бебето вече станаха задълженията ни толкова безбройни, че се оказа, че никой от нас нямаше време за себе си и взехме да се изнервяме и да се обвиняваме взаимно, на кой колко му е напрегнато и т.н. и то така се изпокарва човек.
Тогава усетих въпреки, че ми помагаше тази въпросна дистанцираност сякаш, т.е. той помагаше във всичко, но сякаш чакаше с нетърпение да си свърши ангажиментите към нас и да си има едно мъничко пространсво за себе си, било то пред компютъра или нещо подобно. А аз се дразнех, защото някакси ми се щеше едва ли не и двамата да сме един вид като две еднакво ентусиазирани млади мамчета, които да пърхат около детето и да следят и да се радват на всяка секунда с него. Но както винаги мъжете дори и да проявяват най- големия интерес и желание за комуникация с едно бебе, те сякаш никога не могат да му се радват така както майката и това май е напълно нормално. На повечето мъже децата започват да им стават невероятно интересни, когато проговорят поне или проходят. Оффф, пак написах 100 неща като типичната жена, дето все иска да обяснява. С две думи в твоя случай, може ти да си станала по- чувствителна и да си се вкопчила повече в него заради следродилната депресия, да имаш нужда от повече любов от преди или поне да си по- ранима отпреди. А може и той да е в криза и още да не се е нагодил към ролята си и към теб в твоята роля на жена-майка. А може и да е комбинация от двете. Ако въобще трябва да давам съвет, той ще е: много кратко да споделиш с него, че се е дистанцирал от теб и това те натъжава, но предполагаш, че както за теб, така и за него ситуацията е нова и още необичайна за вас. Но трябва да е много кратко и ясно казано, без словесни разливания, дълги разговори, анализи, обвинения, защото за дистанциралия се човек най- големият ужас е да го карат да обяснява поведението си, когато той дори още не може сам да си го обясни и сам търси отговорите. В такъв случай някои хора дори са склонни да проявяват словесна агресия и да се капсулират още повече. А да чакаш от един мъж да седне и да ти признае, че се чувства слаб, объркан, неспособен, че не може да се напасне, това значи да чакаш от умрял писмо - тестостеронът на повечето мъже не им позволява лесно да дискутират слабостите си. Така че, според мен кратко напомняне за дистанцирането му и ясен знак: "Това ме наранява" биха свършили чудесна работа. Другото трябва да си го свърши той сам в главата си и мисля, че за това се иска време.
Извнявам се за досадната дължина на писанието ми