До къде стигате в караниците? Обиждате ли се?

мммда..караме се и то с обиди. Връзката ни е 10 -годишна и в самото начало бяхме точно като на война. И двамата сме много емоционални и властни и никой не отстъпваше. С времето нещата се поуспокоиха. Накакси успяхме да нагодим характерите си и да се научим, че един скандал не оправя нищо. Разбира се , от време на време най- вече аз избухвам , но  с времето това става все по- рядко.

 
Дали ще станат любезни и културни в караниците си , зависи изцяло от тях, от характерите им, от средата в която са израстнали , от това колко държът един на друг. Хората понякога не осъзнават как с някоя обида могат страшно дълбоко да наранят човека да себе си. Според мен , ако това излезе извън контрол може да стане пагубно за връзката. Седнете и поговорете ... с времето ще разберете , че това не е начина, но може вече да е късно. За това го направете сега... колкото и емоционални трябва да разберете , че в този случай емоциите трябва да се сдържат и един разговор много повече помага

При нас става война!
Моя мъж не си позволява да ме обижда,докато аз съм тази,която напада изключително много,рядко си меря приказките=>засягам малко или много. Той е пасивен,говори тихо(чак изнервящо),не ме обижда,не повишава тон...чака да се накрещя,заминава в друга стая,чакайки да се успокоя и така...

 

Абе и аз имах една връзка, в която се карахме, обиждахме, крещяхме, хвърляхме чаши и чинии и се биехме...
...ама и двамата бяхме на по 17. Простено ни е някакси.

Не мога да си представя със сегашния ми приятел, аз на 23, той почти на 25, да правим същото. И пак не сме особено големи на възраст. И нито сме женени, нито деца имаме. Живеем заедно от 2 години и половина, заедно сме от 4 и половина...

От самото начало някакво негласно уважение се беше закотвило между двамата, равносилно на любовта. Не си спомням да сме имали проблем, за който да не сме седнали да поговорим като големи хора и всеки да си каже становището. Да, имало е неща, за които не сме се съгласявали един с друг. Но дори тогава не сме стигали дори до по-сериозна караница, а камо ли до крясъци и обиди. Просто сме си казвали: "Да, аз не съм съгласен/а с теб, да, не смятам, че си прав/а и държа да го знаеш и да го имаш предвид. От теб вече зависи до каква степен ще му отдадеш значение и ще се съобразиш с мен, до каква степен си готов/а да направиш компромис".

Аз съм по-емоционалната от двамата. С времето свикнах да укротявам бесния си нрав и да се старая да приличам повече на него откъм спокойствие, разум, логика...
И въобще, не мога да си представя - не само с него, с когото и да било - да вдигам скандали просто защото с нещо не съм съгласна, да крещя, истерясвам и обиждам. Излишно и нелогично ми е. С нищо не помага на нито една от страните. А има начини. Човек просто трябва да има желание. И здрави нерви.

И у нас е война на световете 
Той е кротък,аз съм истеричката. Той се сърди много и аз също. Можем да не си говорим после два-три дена. Добре,че аз инициирам понякога разговори,за да търсим проблемите,той не се и сеща-за него проблеми няма,та успяваме да ги разреждаме. Но определено сме много различни характери.
На Sway съм съгласна най-вече с последният израз-здрави нерви....нямаш ли ги понякога,не е добре....а аз нито се чувствам,нито се славя с такива.

Така бяхме и ние близо 9 г.   ама то без деца е лесно, даже не се бяхме карали никога, на 7-мата година дойде детето, към 9-тата, т.е. като стана на 2 г., влезе в бебешкия пубертет и ни разказа играта, тогава и аз не знам какво говорех, всичко ми беше като в мъгла   добре, че мина и тоя зор, та мисълта ми беше, не се заричай  

Спорът, караницата е едно, а обидите са съвсем друго. Разделям ги.

Ние пък никога не се караме.

Аз не се заричам никога и не смятам, че от горния ми пост някой би могъл да си направи този извод.
Давам мнение базирано на това, което съм изживяла досега в живота си.

Какво значение имат децата? Освен, че се добавя още една отговорност (отговорност и на ДВАМАТА) , към отговорностите като сметки, работа, домакинство и т.н. Както вече казах... бях във връзка - тригодишна - в която с приятеля ми се биехме, крещяхме и истерясвахме. И говоря за наистина супер зли нападки и обиди. Деца не сме имали  Просто два характера, които, събрани на едно, предизвикват експлозия, и не от хубавите И друго има - човек се учи от човека, с когото е. Иска не иска, постепенно заприличва на него (важи и за двамата партньори). В тоя ред на мисли, ако и двамата са отворени към разговори, ако и двамата са склонни на компромиси и ако и двамата са достатъчно зрели, за да потиснат детинския импулс "няма пък, АЗ трябва да съм прав/а, на всяка цена!!!" - не би трябвало да е трудно да няма обиди, истерии, крещене. Напротив, би било супер лесно и спокойно...

Колкото и емоционален да е опонентът ми, като ме плюе, не мога да си вярвам, че роса ме накапва.

Sway, така е, казвам само, че когато човек е лишен продължително време (1-2 г.) от сън, може да се случи да изпусне някоя и друга дума, важното е да го осъзнае, а не да задълбочава проблема. И да не прекрачва границата с физическия контакт, т.е. бой, той не е оправдан, без значение от ситуацията.

А децата имат огромно значение, особено, когато нямаш наоколо никой друг, а всичко пада на вас двамата ...

Само веднъж успя да ме вбеси дотолкова, че да кресна "Идиот!"  После много ме гризеше съвестта, защото не съм го мислила в действителност и повече не съм го обиждала. Той мен също не е.

караме се разбира се и обикновено за глупости.аз изтерясвам и започвам да крещя(работя в/у това)той млъква и чака да се навикам.после може и да се посърдя малко и да мълча.хубавото е че бързо ми минава.емоционална съм, кво да направя.добре че мъжа ми е уравновесен човек и никога не почва и той да крещи, но не пропуска да ми каже че не съм била права след като ми мине.аз естествено не си признавам.но когато съм убедена в правотата си не млъквам.никога не се обиждаме.когато става въпрос за сериозни неща се стремим да ги обсъдим мирно и кротко,ако възникне спор/спорим но без скандали.

Леле,аз веднъж в яда си,понеже се скрахме,за това,че от известно време аз играех ролята на мъжа във връзката ни,му казах че е "п*тка"....3 дена не ми говори....и като кажех нещо ми се отговаряше: Не ме занимавай,аз нали съм "п*тка"....
От тогава гледам да задържам обидите,които ме напъват от вътре,защото знам,че не е редно да обиждам половинката си.
Той ми е свикнал. Аз съм изключително емоционална...каквото ми е на ума,това ми е на устата,никога не си мълча. Много пъти за това съм си навличала неприятности,но и ми е помагало. Както и самата аз-предпочитам истината да ми се каже право в лицето,колкото и да е обидна,отколкото зад гърба ми или да ме гледат с мили очи,а да ме мислят за еди каква си!

Елате у нас да видите какво става когато сме във война!Никой да не се мярка,че положението е страшно.Мъжо ми е по тих и кротък,а аз съм ''лудата''.Викам страшно,и в яда си понякога го нагрубявам,за което после се извинявам,защото не го мисля сериозно,разбира се.Вповечето случай говори спокойно или излиза от стаята,а аз полудявам повече ,но в други и той изперква и за да не ме удари хварля квото намери по земята,а като се укроти почва да чисти .Въпреки многото ни скандали се обичаме.Аз съм тази,която след някоя негова обида се сърдя с дни,така той вижда,че е сгрешил и се извинява.Знам,че когато хората се обичат спорят,а и много хубаво,не е на хубаво!