Шпионирате ли децата си?

Няма да се самоцитирам,но само с разговор не става.Минали сме през тийн. възраста и колко от нас не са спестявали това.онова на родителите си?Казвали ли сме им всичко,ама наистина всичко което са ни питали.Въщност нали типично за тйиновете е да са бунтари,да не се съгласяват с правилата,да знаят повече от нас,да могат всичко сами?!Защо говора за тийнеджърите ли?Защото имам 11г дъщеря и почти 3годишна,та от опит ви казвам ,че приказката "малки деца малки проблеми" е вярна.Та като поотраснат мъниците ще започнат и тревогите да растат.От там и желанието на родителите да не кривнат децата отправият път.
Не искам да приемате поста ми като поучителен или заядлив просто си расъждавам.

anette1104  Обясни ми, моля те,  в какво толкова трябва да шпионираш деца на възраст до 6-7 години.  
Обикновено реално необходимостта от такъв се появява малко преди периода на пубертета и завършва.....докато се оженят...
А приятелството с децата е необходимост в днешни дни.
Това не означава да знаеш всичко, а да си поставен в ситуация на равнопоставеност.
Да се държиш с детето си като с човешко същество, което има СОБСТВЕНИ мисли, чувства, мнение, отношение към света и т.н.
Дори всичко това да изглежда през нашата призма като детинско и глуповато - ние трябва да го приемаме, да умеем да говорим на "един" език по различни социални въпроси, били те и деликатни.
Приятелите не са наши "автобиографични записки", а "опора" в нужда. - каквато всъщност е ролята и на родителите, нали?

Класика, вероятно ще са много малко хората които ще кажат, че са имали нормални взаимоотношения с родителите си по време на "узряването"...И това е съвсем нормално в предвид методите на възпитание и разбиранията от преди 20 години.
Колко от майките тогава спокойно са говорили за менструацията, за секса, за емоционалните проблеми....
Да, тийнейджърите са бунтари, защото търсят себе си, защото искат независимост, защото искат да бъдат значими, да бъдат забелязани, харесвани.....
И когато родителите вървят срещу тези желания е нормално да има проблеми във взаимоотношенията.
Правилата?....ами просто те трябва да бъдат "поставяни от децата"...т.е. трябва те да остават с впечатлението, че контролират ситуацията, живота си (макар и мнимо).
Т.е правилното поведение на родителите е контрол не чрез натиск, а чрез манипулация.

Ти смяташ ли, че е редно да бъркаш из джобовете и личните вещи (най-личните) на детето си? Какво мислиш, че ще намериш там? Как би реагирала, ако ти самата си "жертва" на обиск?
.....защото аз лично бих се ядосала много на човека който го прави.

Да,шпионирам или по -точно търся и други начини за потвърждение на думите на дъщеря ми -4,7 год Не мога да й имам абсолютно доверие,става въпрос,че се крие и си хапва тайно шоколади и други глупости от сорта на чипс,които сме й забранили аз и баща й
Лошото,че послъгва за тези неща научена от прабаба й,дядо й и другата й баба Те гледат само да се обърна и да й угодят на вкусовете и после дружно ме лъжат,че нищо не била яла  и понеже аз съм против имаме постоянни разправии на тази тема

Вероятно говорим за различни неща.В 1вия си пост говорих за 14год дете,каквото нямам,но имам идея какво бих правила и защо.
Приятелите са мен имат роля различна от родителите,уважавам много правото на децата ни да имат приятели,аз също имам,но моята роля в живота на децата ни е друга.Въпрос на разбирания.
Говорено ми е за всичко от малка,така правя и с децата.
Не бъркам на никого в джобовете,карам ги сами да си вадят камъните от там че ремонтирах 1 пералня вече.
Всеки избира как да гледа децата си,но когато децата започнат да лъжат,да крият и да тестват подобни лимити бих искала да съм подготвена и нащрек (не бях и сега си сърбам попарата),правят го всички,но ако не забележим овреме рискуваме неприятни последници.

Моите са малки, но по-скоро мисля, че бих направила нещо подобно.

Напълно подкрепям! Аз съм потърпевша от любопитстването от страна на майка ми, която и досега продължава, а като отбягвам общуването с нея, защото ми е писнало - тя се чуди какво ми е. Обяснила съм и десетки пъти, че не ми е приятен самият начин, по който поставя въпросите, а не че искам да пазя някаква тайна. Човек е по-склонен да сподели, отколкото да отговаря като на разпит.

по темата препоръчвам книгата "Дръж се здраво" на Харлан Коубън- наистина те кара да настръхнеш. спомням си как родителите ми удея си нямаха къде сме и какво правим, след като излезехме сутрин за училище в тийнейджърска възраст- добре, че сами сме се пазели. отсега ми настръхва косата, като си помисля, че моята дъщеря скоро ще влезе в опасната възраст и ще шпионирам- какво да правя...

никога не съм искала да ме шпионират като тийн...ако исках нещо да кажа го казвах направо...с майка си имам достатъчно приятелски отношения, че да мога да й кажа всичко, което поискам...друг е въпроса, че не съм от най-споделящите по принцип....

Според мен е по-добре да се изградят отношения на доверие, отколкото да се шпионират децата и да се страхуват да си кажат каквото им е на душата....

И аз мисля така.
Не знам точно как се изгражда това доверие, отношенията с децата са динамични и в процес на непрекъснато учене, но в едно нещо засега си мисля, че съм сигурна: при мисълта, че евентуално майка ми би ме докладвала из интернета по разни форуми и без мое съгласие, даже и да е 'за мое добро', не бих й имала доверие и не бих й споделяла. Бих чувствала личната си територия достатъчно силно уязвена.

Все още не съм,но сигурно като дойде момента и това ще направя.

Не, не шпионирам. За мен шпионирането е гнусно, пък както щете го наричайте за благозвучие и за да изглежда по-приемливо!  Ако се стигне дотам, то ще е заради много сериозни подозрения за много сериозни неща, например наркотици. Не може да има доверие и ровене във вещите.
Това, което е казала психоложката не ми допада. Поне аз като дете не съм очаквала да ме шпионират. По-скоро, очаквала съм и затова съм гледала да се крия по-усърдно. Ако едно дете не иска да каже направо нещо на родителите си, но иска по косвен път те сами да се досетят, то ще остави достатъчно "следи" на достатъчно очевидни места.
А иначе, който е склонен да шпионира, винаги ще си намери оправдание. Такова имат и ревнивите съпруги като ровят в телефоните на половинките си.

Ама налага ли се? Родителите да знаят всичко?
Аз съм дълбоко благодарна, че не знаят, защото нещата, които наистина са ме вълнували, са си оставали в мен, не е имало следи. Всеки има право на лично пространство. Родителски контрол - да, но явен. Ровене и следене - не.

Ама че работа!
Аз споделях с майка ми.
Е не чак до дълбоки детайли, но важните неща (от сегашната ми позиция на родител) ги знаеше.
Никога не са ме шпионирали.
Имаха ми много голямо доверие.
Имаше защо де.
Дали ще успея да изградя такива доверени отношения с дъщеря ми - не знам.
Ако се налага, обаче, ако усетя, че изпускам нещата, да, ще шпионирам.

Почти всички сме били изкушени от това.
Ама не е честно и ако ви хванат, доверието отива на кино.
Пробвала съм, не отричам, но нищо не са получи. Не ми стигна безочието.
Доверие му е майката, нямали  го - нищо не става.

Малки са още и няма какво да им шпионирам. И аз се надявам да изградим помежду ни такива отношения, че да не се налага да навлизам в личното им пространство неканена, но то едва ли има родители, които да искат нещо различно. Лошото е, че понякога по пътя гледните точки се разминават и неусетно почваме да говорим на различни езици.
Надявам се да не ми се налага да шпионирам децата си, но не се заричам, че не бих го правила. Бих, ако нямам друг избор.