Отровните родители

Изобщо не е стаен гнева ми срещу майка ми, казвам и директно в какво я обвинявам и мислех да и простя, но тя твърдо отказва да се извини. И до ден днешен не спира да ме трови с едно и също нещо всеки път щом се случи да се видим или чуем. Добре, че се случва рядко, защото ми вгорчава деня. Но по лошото е, че влиянието от нейната отрова не може просто да се затрие или забрави, то е довело до решения ( които не съм взела аз като малка), за които и до ден днешен продължавам да плащам.
Късмет е, че живеехме и с баба и дядо, които за мен са по близки от родителите ми и са ми дали онази обич, която децата трябва да получат от майка и баща. От деня, в който починаха съм сирак.
Най големия ми кошмар е да не допусна нещо такова по отношение на своето дете и то да има такива чувства към мен един ден! Мисля, че би съкрушило всяка майка, но явно не и моята.За нея има неща, които са над собствените и деца.

Повечето тук сме родители. Какво ли ще мислят за нас след време нашите деца? Дали и ние ще бъдем от "отровните" в техните очи? А според нас сме се опитали да направим най-доброто за тях.

Иначе не обвинявам за нищо родителите ми. За да съм такава, каквато съм, голяма заслуга имат точно те, въпреки че още на 17 вече бях самостоятелна във всяко отношение. Имали са доста трудности. Последните години /преди да си отиде от този свят/ баща ми доста пиеше и тормозеше майка ми. Единствено това много трудно му простих. Когато родих големия ми син първата ми мисъл беше "Колко са неблагодани децата...". От тогава се старая да съм по-добра и внимателна дъщеря /не че иначе съм била лоша/.

Лесен тест: захванете се с нещо, което иска отпускане,
увереност в себе си, свобода и вътрешно усещане за полет.
Ако не успеете да постигнете това състояние, може да проверите
дали мами и тати не са подрязали волно или неволно крилцата.
Не е задължително да е така, но е вероятно. Може и някой даскал
да го е сторил, но със сигурност някой в миналото ви е взел нещо и
трябва да се положат усилия да си го върнете.

Упражненията включват музикално изпълнение, бойни изкуства,
рисуване или писане. Писане е най-добре, по изказа често проличават
задръжките. Секса също, но писането е по-лесно за анализиране:)

А какъв е смисълът да разсъждаваш след 30 години, когато имаш самият ти деца, кой е бил по- виновен? Може и да бъркаш и след 5 години да достигнеш до различни изводи. Хора сме. Не само, че бъркаме, но следва и да сме наясно, че и 25 часово мислене на ден няма да промени този факт. Това, което ни се чини грешно днес, утре можем да сме благодарни, че го е имало в живота ни.
Никой не спори, че всичко има последствия, но лично аз, като един НЕ- Господ, не се наемам да съм тъй категорична, че причината Х винаги води до последицата У и че по веригата не можем да променим тази последица, ако желаем, с последващи действия или въздържане от такива. Както и че причината би могла да доведе и до други последици.

Ан, нечетенето на даден тип книги не е от страх. Понякога е просто досадно или определена литература е един минал вече етап, на който не следва човек да се връща. Всеки си върви по неговия си път.
Родителят разсъждава постоянно "Аз сега правилно ли постъпих или не." и често тези му разсъждения, ако е обективен и честен, са безплодни, т.к. отговорът иде след много години, ако дойде.

В определени моменти едно дете трябва да се понатисне, в други- да се поотхлаби родителската хватка. Кой ще ти гарантира дали във всеки един момент си избрал правилната стъпка и правилната интензивност?
Не говоря за някакви си там явни форми на патологии- алкохолици, наркомани, насилници. Говоря за средния човек, доколкото той съществува. 
А постоянното вторачване във въпроса кое е правилно води до липса на активност- човек се страхува да взема решения и да ги реализира. Бива да се позамисля предварително, бива да обсъди "за" и "против", правим го всички, но когато се вземе решението е нормално един вече голям човек да е наясно, че няма гаранции за определени резултати. И да не се поболява от това.

Авторката пита дали обвиняваме родителите си. Позицията ми е, че каквито и да са- това е напълно безсмислено. Посоката е друга- следва да се осъзнае влиянието им в живота ни, да се преодолее, да се вземат решения занапред и да се върви, все пак. Да не се позволява за в бъдеще влиянието на такива родители да е тъй кардинално. И ако не мога да го постигна сама- да, бих потърсила помощ. За мое добро. Вместо да се самонавивам цял живот и да се самоизмъчвам.
Самоизтезание е да чакам извинение, промяна у другия, да се самонавивам тайно или да се дърля с него явно с години. Това е саморазяждащо се отношение към мен, самата. Това е конфликт, който, ако го усещам така, е неразрешен и търси своето разрешение. Но то няма как да бъде у другия човек. То е у мен и не го ли открия, ще си карам с него, докато съм жива и ще се ям.
Не вярвам с това ми изказване да съм обидила някой. Най- много това да е човек, който наистина сам има нужда от помощ и не се вглежда в съдържанието, а по- скоро винаги търси и намира причина да се засегне. Поради неразрешени свои лични конфликти.

Да, за съжаление намирам доста причини в родителите си - за настоящи/от пубертета насам/ мои грешки да ги наречем. Не ми е много любима тази тема, но в момента като възпитавам сина си и чета малко повече - затвърждавам мнението си, че за една хармонична личност - основна роля имат родителите и средата/дома, в който растеш.

Майка ми винаги е била авторитарен и строг родител. Обаче номерата й минаваха до определено време, след което ясно й демонстрирах, че съм независим човек със самостоятелни виждания за живота.
С годините се кротна и май си разменихме местата 

Една от най-добрите ми приятелки от детството беше левичарка. Майка ѝ намираше това за недостатък и я принуждаваше да пише с дясната ръка "като нормалните хора"  Редовно идваше гневна и разплакана да си играем. Сега пише еднакво грозно и с двете ръце (макар, че това вече няма никакво значение). Отношенията с майка ѝ са отровни още от първия ден.

"Кой ще ти гарантира дали във всеки един момент си избрал правилната стъпка и правилната интензивност?"

Ако се вгледаш, има си правилни системи и правила. По-малко грешки се правят, ако
детето се смята не за сбор от поведения и научени трикове, а като за цялостна личност,
като за нещо, което има шанс да излезе гениално и което съдържа в себе си пътя към тази
гениалност.

Всичко опира до виждане откъде минава този път, а не откъде си мислим, че трябва
да мине. Но повечето хора застилат стотици километри магистрали, а не виждат малката
пътечка, която би отвела до желаното място за половин час.

Не мисля, че да очаквам гениалност от детето ми - е добра пътечка...

Отровни са, простила съм и съм забравила. Не мога да живея с неприязън, защото тя повече ме трови и изяжда. Гледам да не се замислям какво е било и да си живея живота.

Зависи какво разбираш под гениалност. То е по-скоро да разкриеш
естествените и хармонични заложби. Гениалността е проста, тя не иска
натиск, зубрене или насилване на естествените заложби. По-скоро
изисква да махнеш излишното. Гениалността е естественото и приятно
състояние на човешкото същество.

За мен балансът във всеки един момент е най- трудното нещо. Защото няма точни правила и защото децата са различни, както и родителите им.
Достатъчно е да имаш повече от едно дете, за да го преживееш и осмислиш лично.
Алкохолик, насилник, авторитарен команджия, родител- хипар и побойник няма да ставам тепърва и не това ме притеснява. Явните форми на насилие или неглижиране не са толкоз често срещани в обкръжението ми, да не кажа, че почти ги няма в чистата форма, в която човек ги среща из филми и книги. Там е и лесно да се видят, съответнво- да се отървеш от влиянието им, ако решиш, било сам, било- с помощ.
Но остават онези неясни положения, при които човек никога не е сигурен, че ако дръпне лоста Х машината ще направи точно определено движение и че ако натисне копчето в зелено ще се случи каквото той целИ.
Понеже не сме машини хората, няма ги тези ясни и вечни правила, няма наръчници.. Пък, пусто да остане, дори самите ние сме различни в различни моменти. Лесно се говори с идеи и общи приказки. Трудното иде, когато трябва да решиш конкретната задача. Пък теореми няма, то не е като по математика.
И ако продължавам да се литкам така с децата и постоянно да се самоотравям какво и как да сторя, най- много да наплодя още повече грешки от липса на решителност.

Много ми хареса постът на Judy.
Обаче точно това ме мъчи мен - че всеки ден мисля и премислям дали и как да постъпя правилно с децата ми.
И въобще не знам дали постъпвам правилно.
Докато майка ми я виждам, че понякога вече просто не и дреме - трябва да си излее някъде отровата и мойта глава е добре дошла.
А лошото е, че когато тя се заяжда, се цели точно където най-боли - по един или друг начин ми казва, че не си гледам правилно децата.

А друг път .... имаме интересни и дълбоки разговори, в които тя ми признава "ама не трябваше тогава да те спираме за това, да те караме да правиш онова".

И все пак - аз се отделих, ама да му мисли бъдещата ми снаха с такава свекърва!

Не всяко дете има заложби и не виждам в това проблем. Да научи език, комп, да има добри оценки - не е ли достатъчно като начало? Да е възпитано, усмихнато и състрадателно?  Трябва ли да разкривам таланти у него, ами ако няма? Това ме притеснява...

И двамата ми родители са прекрасни хора, сами по себе си, но като двойка и като родители натвориха толкова много бели, че понякога се удивлявам къде им е бил акъла... Причиниха ми много щети - особено майка ми, повечето от тях - абсолютно неволно, без никакъв умисъл, само и единствено като резултат на абсолютния си егоцентризъм и "творческа" отнесеност...
В резултат изкарах тежък пубертет, и ако бях оставила нещата така, в момента щях да съм поредното смачкано човече. Само че аз се изнесох от в къщи, четох, интересувах се, срещах се с всякакви специалисти, подлагах се на терапии, разсъждавах и се борих със себе си... Отне ми около 4-5 години, паралелно с ученето, паралелно с работата, за да се издържам, паралелно с началото на промените в обществото... Жертвах статут и състояние за свобода и личностно изграждане. Не съжалявам нито за миг.
Преборих се, надраснах, простих. Не съм забравила, но спомените вече не предизвикват болка или гняв.
В момента поддържаме служебни отношения, в които определено няма топлота, но няма и конфликт. Ако имат нужда, ще помогна. Ако аз имам нужда, не търся тях.

"Отровни родители" има, въпросът е човек да осъзнае овреме кой е и какво иска от живота, за да може да "поправи" грешките, докато не е станало късно. За съжаление повечето хора не се замислят за корените на неудачите си и съответно не правят нищо по въпроса, а повтарят модела.