- Публикувана: 12 фев. 2013, 06:22 ч.
- Последно мнение: 12 юни 2013, 15:51 ч.
Отровните родители
Попаднах на тази книга в Читанката и доста ме заинтригува прочетеното, тъй като аз също се определям като дете на "отровен родител".
Бихте ли определили вашите родители като такива и евентуално - защо? А бихте ли определили себе си като "отровни родители", от моментната позиция на хора с деца?
Изпитвате ли стаени гняв, обида, страх или насадена вина към тях за неща случили се отдавна и не толкова отдавна?
Идеализирате ли ги, оправдавате ли ги и изобщо как се справяте като възрастни хора с тези чувства и как влияят те на настоящия ви живот?
Знам, че има хора израснали в прекрасни и любящи семейства, но темата не е за тях.
Бихте ли определили вашите родители като такива и евентуално - защо? А бихте ли определили себе си като "отровни родители", от моментната позиция на хора с деца?
Изпитвате ли стаени гняв, обида, страх или насадена вина към тях за неща случили се отдавна и не толкова отдавна?
Идеализирате ли ги, оправдавате ли ги и изобщо как се справяте като възрастни хора с тези чувства и как влияят те на настоящия ви живот?
Знам, че има хора израснали в прекрасни и любящи семейства, но темата не е за тях.
Имам нормални отношения с моите родители - не изпитвам стаени гняв, обида, страх или насадена вина към тях за неща случили се отдавна и не толкова отдавна 
Нито ги идеализирам, оправдавам и нямам никакви лоши чувства, които да влияят на сегашния ми живот.
Аз съм отровна понякога, признавам
Книгата няма да я прочета, не харесвам такива книги
Нито ги идеализирам, оправдавам и нямам никакви лоши чувства, които да влияят на сегашния ми живот.
Аз съм отровна понякога, признавам
Книгата няма да я прочета, не харесвам такива книги
Майка ми беше душичка. Толкова, толкова добър човек! Баща ми беше...тиранин! И си е такъв до днес. Имам много ниско мнение за себе си, предполагам е 'благодарение' на това, че той ме игнорираше цял живот, все едно не съществувах. Не ме забелязваше едва ли не. Освен когато трябваше да ми се кара. А поводи за това само да искаш. Живеех в постоянен страх за какво ще ми се скара днес и как от нещо малко и незначително можеше да направи див скандал. Всеки ден като го чуех да се прибира от работа и се стягах, сърцето ми примираше от страх, като чуех ключовете му в ключалката. И до ден днешен изпитвам ужасен страх от това, някой да ми се кара или да ми повиши тон 
Предполагам,че книгата е страхотна.Дали я има он-лайн да я чета? И да-моите родители бяха и още са "отровни". Не вярвам и аз да съм такава за детето ми,поне по начина описан на книгата. Те моите са като пиявици-смучат всичко от всеки,налагало се е и сега още повече се налага да се грижа за тях. 
Чак отровни не са, но ми се наложи да порасна много бързо. Не ги обвинявам, че са се развели, а по - скоро че прехвърлиха цялата отговорност за брат ми на мен, а аз бях дете на 11 години. Очакваха от мен да съм малък и изпълняващ възрастен с хиляди отговорности. Истината е, че сега съжалявам, че се постарах да покрия всичките им очаквания.....
Синовна обич, преданост и благодарност от една страна и ясното осъзнаване, че голяма част от това, което съм или не съм в негативен аспект дължа на майка си от друга, се борят в мен.
Като дете беше редно, идваше от самосебе си да обичам майка си, но като възрастен не мога да се пречупя и да простя как се отнесе с детето си, както и да приема поредицата силно отрицателни качества и прояви.
Като дете беше редно, идваше от самосебе си да обичам майка си, но като възрастен не мога да се пречупя и да простя как се отнесе с детето си, както и да приема поредицата силно отрицателни качества и прояви.
Целта не е да се създават конфликти между родители и деца или да се излива омраза - вижда се, че хората тук са достатъчно интелигентни, за да не подхождат така към темата /това към предварително резервираните/, а напротив - да се стигне до някаква равносметка, поука, предотвратяване или безвредно емоционално разрешение при такива случаи. Дори да помогне само на един човек, например на мен, мисля че е ок. Тези проблеми са част от живота и не бива да се правим, че не съществуват.
didakis_a, цялата книга е в линка, който съм дала, само кликни на "съдържание".
Ето нещо интересно по темата:
Жените на Хемингуей
4 - Непосилната лекота на битието
5 - Непосилната лекота на битието
6 - Непосилната лекота на битието
didakis_a, цялата книга е в линка, който съм дала, само кликни на "съдържание".
Ето нещо интересно по темата:
Цитат
Селинджър завинаги в ръжта
***
Джеръм Дейвид Селинджър, роденият през 1919 г. автор на "Спасителят в ръжта", не се отказва до края на дните си от своето невероятно, психопатологично отшелничество, което започна след 1965 г., когато бе публикувана последната му до този момент книга.
Селинджър е роден в Ню Йорк и в отношенията му към семейството се забелязват странности, които може да обяснят защо този сигурно гениален белетрист бе избрал да живее така необичайно. Към майка си, ирландска католичка, той запазва до смъртта й силна обич и топлота - за разлика от чувствата, които изпитва към баща си, Сол, евреин, търговец на месо и сирене, с когото не общува и дори не отива на погребението му.
Макар той да се отнася различно към децата си, Маргарет /Пеги/ и Матю /Мат Селинджър - известният филмов актьор/, те поддържат добри отношения с него. Матю го боготвори, но Селинджър общува повече с Пеги, която е наследила неговите литературни интереси - завършила е Оксфорд, има две деца и сериозно се занимава с научна дейност, като е написала чудесна, макар и доста хаплива биография за баща си. Пеги е запомнила неприятен травматизиращ епизод с грубата реакция на Селинджър към нея, когато му съобщила, че ще има бебе. Казал й, че не иска да става дядо и я посъветвал да направи аборт. Държал се по такъв начин и при втората й бременност. Майката на Пеги, втората му съпруга Клер Дъглъс, потвърждава, че писателят винаги е гледал на бременността като на нещо нечисто и неестествено.
из "Тайният живот на великите американски писатели", Йордан Костурков
***
Джеръм Дейвид Селинджър, роденият през 1919 г. автор на "Спасителят в ръжта", не се отказва до края на дните си от своето невероятно, психопатологично отшелничество, което започна след 1965 г., когато бе публикувана последната му до този момент книга.
Селинджър е роден в Ню Йорк и в отношенията му към семейството се забелязват странности, които може да обяснят защо този сигурно гениален белетрист бе избрал да живее така необичайно. Към майка си, ирландска католичка, той запазва до смъртта й силна обич и топлота - за разлика от чувствата, които изпитва към баща си, Сол, евреин, търговец на месо и сирене, с когото не общува и дори не отива на погребението му.
Макар той да се отнася различно към децата си, Маргарет /Пеги/ и Матю /Мат Селинджър - известният филмов актьор/, те поддържат добри отношения с него. Матю го боготвори, но Селинджър общува повече с Пеги, която е наследила неговите литературни интереси - завършила е Оксфорд, има две деца и сериозно се занимава с научна дейност, като е написала чудесна, макар и доста хаплива биография за баща си. Пеги е запомнила неприятен травматизиращ епизод с грубата реакция на Селинджър към нея, когато му съобщила, че ще има бебе. Казал й, че не иска да става дядо и я посъветвал да направи аборт. Държал се по такъв начин и при втората й бременност. Майката на Пеги, втората му съпруга Клер Дъглъс, потвърждава, че писателят винаги е гледал на бременността като на нещо нечисто и неестествено.
из "Тайният живот на великите американски писатели", Йордан Костурков
Жените на Хемингуей
4 - Непосилната лекота на битието
5 - Непосилната лекота на битието
6 - Непосилната лекота на битието
Последна опция!
Каквото и да са правили родителите ми, е било за наше добро. Който оценил - оценил. Това е. Обичам ги, въпреки че не са били идеалното семейство и съвсем не е бил безоблачен животът ни. По никакъв начин техният живот не е повлиял на моя.
Каквото и да са правили родителите ми, е било за наше добро. Който оценил - оценил. Това е. Обичам ги, въпреки че не са били идеалното семейство и съвсем не е бил безоблачен животът ни. По никакъв начин техният живот не е повлиял на моя.
...и аз така!!!!Не може в зряла възраст да виниш друг за собствената си малоценност
Последна опция!
Каквото и да са правили родителите ми, е било за наше добро. Който оценил - оценил. Това е. Обичам ги, въпреки че не са били идеалното семейство и съвсем не е бил безоблачен животът ни. По никакъв начин техният живот не е повлиял на моя.
Каквото и да са правили родителите ми, е било за наше добро. Който оценил - оценил. Това е. Обичам ги, въпреки че не са били идеалното семейство и съвсем не е бил безоблачен животът ни. По никакъв начин техният живот не е повлиял на моя.
...и аз така!!!!Не може в зряла възраст да виниш друг за собствената си малоценност
Т.е. това, което ти се е случило в детството, си остава там и няма отношение към теб като възрастен индивид? Хих, да се закрие специалност психология от регистрите на науката!
Ако на моята възраст изпитвам неприязън и все още обвинявам други хора за каквото и да било, свързано с живота ми в момента, ще потърся помощ, вероятно би ми била нужна.
Смятам, че е нормално човек да се пораздели с обвиненията и да пореши детските си конфликти доста преди да навърши 30. Най- малкото му е полезно и необходимо.
Нямам нужда нито да оправдавам някого за нещо, нито да го виня, нито да го издигам по пиедестали.
Честно казано ако човек приема подобна литература прекалено лично, както би го сторил един тийн или доста млада персона, сам би започнал да си измисля и несъществуващи проблеми, да раздухва малките такива и да се взира в несъществени детайли. А няма смисъл.
Смятам, че е нормално човек да се пораздели с обвиненията и да пореши детските си конфликти доста преди да навърши 30. Най- малкото му е полезно и необходимо.
Нямам нужда нито да оправдавам някого за нещо, нито да го виня, нито да го издигам по пиедестали.
Честно казано ако човек приема подобна литература прекалено лично, както би го сторил един тийн или доста млада персона, сам би започнал да си измисля и несъществуващи проблеми, да раздухва малките такива и да се взира в несъществени детайли. А няма смисъл.