Дете което крещи-проява на инат или агресия?

В тази ситуация виждам мен и синът ми.Картинката е абсолютно същата,но е украсена понякога и с хапене,щипене,скубане...За мен си е чист инат,а не агресия 

Аз в едно списание четох следния метод: На  лист, който се залепва на видно място, се написва: Не се крещи, не се удря, не се хвърля! И всеки път, когато има изблик на агресия, детето се води и с равен глас му се обяснява, че не се прави така в къщи, защото го пише в списъка и прочие.
Чудя се дали ще има ефект. Някой пробвал ли е подобен метод?

Добро е като идея, но за по-големи дечица, които вече са по-осъзнати 

Аз засега се ограничих в  прилагането до това, като някой почне да  се тръшка да хвана за ръчичката и с равен тон да повтарям тези три неща. Обаче ги правя валидни и за мен. Старая се да не повишавам тон и т.н. Заслушват се като, че ли, но резултати особени няма.
А ако направя списък, ще го опоскат и него

 И при моето дете проблема е на лице!При нас е от около 6 месеца .Само,че си позволява и да ме удря,при което вече нямам думи да обяснявам колко е лошо,как не трябва да се удря никои и т.н.Хвърля каквото му е пред очите и по които му е пред очите.Вече не зная какво да правя и само се надявам,скоро да отшуми този период

От една седмица е ужас във вкъщи, просто не издържам. Сина ми май влиза в периода на "ужасните две", макар че още е на 1 год и 8 мес. Постоянно иска да бърка в контактите, пуска фурната, опитва се да достигне до газовите котлони, и много други неща които са ясни. Опитвам се да го дръпна от там да му обясня , че не хубаво така да се прави, но той ИЗОБЩО не ме слуша в този момент. Започва да се крещи, реве и аз се изнервям покрай него. Опитвам се да запазя самообладание не става, много ми е трудно. Няма на кого да го оставя поне 1 час, за да се съвзема малко , да се отпусна. По цял ден сме сами, сигурно му омръзва все едно и също.
Днес излязохме за половин час да вземем храната от кухнята. Навсякъде има локви от дъжда. Не иска да си тръгнем , влиза в локвата , караката му станха вир вода, тегля го да си ходим не иска, реве тръшка се, легна на земята в калта.Вдигнах го да си ходим пак рев, дере си гърлото, всички нас ни гледат наоколо. Взех го на ръце мятането, рева продължават, понякога ми посяга да ме удря.Толкова безпомощна се чувствам, просто не знам какво да правя. Не искам да му се карам, да го удрям и поради тази безпомощност започвам да плача, просто не знам какво да оравя. Не искам да расте изнервено, покрай мен, но просто не знам, кое правилното. Моля понегнете.

Карамел, бих те съветвала да пробваш с отвличане на вниманието. Иска да стои в локвите /в това време е хубаво да има гумени ботуши/, приканваш се да се отделечите и да хвърляте малки камъчета или да пускате листа -корбчета вътре. После измисляш нещо друго, като не пропускаш да обясняваш за последствията от евентуален дълъг престой.
Така и с котлоните, контактите /сложи предпазители все пак/. Не го тегли от мястото, което му е  интересно, не му забранявай, а пробвай да измисляш бързо по-привлекателно занимание. Междувременно никога не спирай да обясняваш за опасни места, поведение и т.н. Децата в следствие на последователно родителско поведение и обяснения започват да разбират и стават по-диалогични.

Карамел, моето мнение е друго, сега ще ти кажа за моя опит.Синът ми е вече на 19 години, но когато беше на тази възраст се държеше по същия начин - правеше каквото му хрумне и се дереше, ако се опитвам да  му забраня нещо, навън видеше ли локва и право в нея. Аз избеснявах, но не исках да го бия, че бил малък и т.н. за което по-късно съжалих много. Като видя, че може да си прави каквото си иска, реши, че всичко му е позволено. По време на разходка се отскубваше от мен и хукваше по средата на платното, между колите. Направо изпадах в ужас и тичах с риск да ни сгазят след него.Шофьорите ме ругаеха и псуваха, а аз получих направо страхова невроза и ме беше страх да изляза на улицата с детето без баща му. Седяхме по цял ден вкъщи и го чакахме да си дойде"да ни изведе" Това продължи докъм 4-годишна възраст, докато детето осъзна какво прави всъщност. Не допускай тази грешка, покажи му кой диктува правилата и че трябва да изпълнява това, което изискваш от него. Имам горчив опит, за който съжалявам...

Здравей, Карамел.
Ще ти споделя моя опит. По принцип всеки, който види дъщеря ми, казва, че е много добро и възпитано дете. Но истината е, че като всяко друго дете и тя се е пробвала с подобни изпълнения. Имам абсолютно същата случка като теб. Дъжд, кал, т.н. и дъщеря ми решава да се хвърли в калта. Прибрах я моментално вкъщи, като трябва да кажа, че доста строгичко й се поскарах. После я наказах - цял ден не й разреших да гледа филмче, не я изведох повече вън, не си играх с нея, не й четох. В общи линии се постарах да й е доста скучно. Разясних й, че това са последиците от поведението й. Опита първо да реве и хленчи, кряска, но я изчаках, като си придадох много обиден вид. И като попремина "истерийката" й си поприказвахме за това, че както аз се държа добре с нея и я уважавам е редно и тя да го прави, защото иначе ме обижда с поведението си. След този случай повече не е правила опити за хвърляне в калта 

Та идеята ми е, че можеш без да удряш детето да го научиш на уважение и зачитане и на чуждите чувства и нужди 

И забравих да добавя, че е доста кофти идея, според мен да му отвличаш вниманието. Детето ти не е малко, ще те разбере. Важно е да му е още пред очите въпросната конфликтна ситуация, да може да направи връзка с думите и действията ти. С отвличане на вниманието може би ще избегнеш конфликта, но ще объркаш детето. Важно е да знае, че при дадена ситуация винаги се реагира по един и същи начин, че действията му носят и съответните последици. Другото ми се струва, че води до възпитание в безотговорност.

Kozlio, рядко има  дете, което в момент на гняв да може да осъзнае това, което му се обяснява. "Не влизай в локвите", "няма да влизаш" само по себе си нищо не означава. Не се влиза, когато води до последствия, защото би могло да доведе в някои случаи - намокряне, настиване. А ако го изкараш ревящо, е възможно после толкова дълго да реве, че всъщност да забрави причината за гнева и въобще да няма смисъл нещо после да му се обяснява. Котлоните не се пипат, защото парят, защото могат да изгорят. За да може да бъде обяснено това на детето, първо трябва да се успокои. Иначе се получава възпитание в следствие само на забрана от възрастния, без никакво вътрешно убеждение. Отвличането на вниманието е преди всичко, за да имаш тези спокойни минути за обяснение.
Синът ми никога не пипа котлони, защото знае значението на думата пари, не бърка в конткакти, а в локвите влиза, когато е с гумени ботуши. С редки изключения, когато решава, че е забавно да имитира друго дете.
В колко ситуации трябва да си до детето, за да знае, че ако не направи нещо е по-добре и мама ну му се сърди или обратното? Не е ли по-хубаво бавно и систематично да му се обясняват основните понятия за света?

Валери, всичко това което си написала относно обясненията и забранаите го споделям. Дъщеря ми винаги може да си влиза в локвите, с и без гумени ботуши. За мен е глупаво да изведа детето навън и да не му давам да се забавлява. Ноооо, абсолютно недопустимо е да ми се хвъря в кал, локви, т.н. с цел да се опита да наложи желанието си на всяка цена. И за мен е пълно безумие в такъв момент да й отвлека вниманието. И тук не става въпрос да научиш детето ти да спазва някаква забрана, а става въпрос да го научиш да те уважава и приема като човек, който също има желания и нужди. Да го научиш, че не винаги е възможно да се съобразяваш с него. И мисля, че основния проблем на Карамел не е, че детето й влиза в локвите, а че то просто не я слуша за нищо, което за мен е липса на уважение към майката.

Как научавате децата, да Ви уважават, явно аз не съм успяла?

 
Децата са егоисти, егоцентрици и очакват света да се върти около тях. Особено на 2. Но това не е нещо лошо, а е напълно естествено. Все пак, те трябва лека полека да преминат от напълно обслужваната от нас форма на ембрион в самостоятелна личност. Като бебета са безпомощни и наистина светът се върти около тях, а на 2 още не са съвсем готови да се разделят с това удобно положение. Могат да правят много повече неща сами, но и все още искат да скачаме при всяко изпискване. С търпение и малко твърдост отношенията ни стават по- зрели с времето. Уважението се основава само на взаимност и децата лесно го разбират, ако им се показва всеки ден.
В моменти като тези с локвата предупреждавам, че е възможно да се намокри и в такъв случай ще се приберем, за да се преоблече. Не му се прибира и не скача, но знае, че ще удържа на думата си и ако се намокри ще го прибера. В други ситуации, в които сме се разбрали нещо подобно то винаги, абсолютно винаги се случва. През лятото имаше пориви да се държи грубо с другите деца, да държи на всяка цена да вземе някаква играчка, дори и със сила и го предупреждавах, че няма да допусна насилие, ще се наложи да си тръгнем, ако е нужно. веднъж го изнесох истерясал от една площадка, но без да се ядосвам. Той крещеше а аз не спирах да му повтарям, изнасяйки го, че разбирам разочарованието му, но такава е била уговорката ни и ще трябва да се отстраним докато се успокои. Подобни действия не са наказания, а някакво решение, защото голите думи "Забранявам" и "недей" оставени без последствия си остават като обикновена музика за ушите, а детето продължава да прави каквото реши. Важно условие, за да работи такъв метод е родителят наистина да е спокоен, защото иначе това ще прилича на наказание, саморазправа и още една победа на детските нерви над родителската стабилност.
В тази посока са моите схващания и постъпки. Вероятно има и милион други варианти. Включих се, защото думата "уважение" у нас все се използва в един патриархален контекст, от нея лъха на подчинение и покорство, а това е обикновена манипулация. няма едностранно уважение, то може да е само взаимно в отношенията между хората. Ако не е така, то думата се използва, за да маскира други не толкова уважителни отношения.

В общи линии така съм я научила на уважение. Като този разговор съм го провеждала и по други поводи - например, опитвала е да ме удря, хапе и т.н. за да пробва до къде може. Но не й приказвам с равнодушен тон, а точно обратното, изразявам ясно емоциите си, говоря с по-завишен тон, в който се усеща обида, т.е. показвам емоциите си такива каквито са, защото едно дете лесно усеща, когато си неискрен.
А и при нас винаги е ясно, че за определени нейни постъпки винаги има едни и същи последици. Но наистина винаги. И това й дава сигурност. И тя дори съзнателно ме пробва. Например, имаме правило, че никога не може да яде/дъвче легнала. Понякога взима солетка, отива на спалнята и ми казва "легнала", гледа ме в очите и аз й казвам, "...не, не яж легнала, защото ще ти взема солетата!" И тя се изправя, като е видимо доволна, че е получилка за отговор не.
С две думи идеята ми е, че ако си искренна и честна с детето, не го лъжеш, никога и за нищо, винаги си постоянна в действията си, то ще те уважава.