Дете което крещи-проява на инат или агресия?

имам една приятелка-детето и вече е на 10 м,започна да прави  така,колкото твоето-сега е чудо,няма оправяне,а навън тя дори не иска да го извежда,той не иска нито в количка,нито в нея,каквото и да направи,за него 2 мин са много да се занимва и започва пак да крещи,че не е доволен...
Надявам се това да не ви стигне вас,но не разбрах 2.3 м какво е.2 или 3 м,опитай да му говориш леко,пей му,може да го успокои,може ли да са колики? А така кога прави-винаги или когато е гладен? Моят плаче силно,само когато иска храна на секундата,но аз бъбря нещо и той слуша и бързо го храня
Опитай да проследиш кога се съри и защо и вече ще намериш изход.
Успех  

На две години и три месеца.

Казва му се "бебешки пуберитет" И аз се не вервах, че го има, но вземи на Додсън книжките-много са полезни
"Изкуството да бъдеш родител", "Изкуството да бъдеш баща" и "Как да приучим детето към дисциплина" /последното може и да бъркам /
От тук можеш да дръпнеш първата:
http://www.spiralata.net/booklist.php?fieldFrom0=40&LangID=0&Letter=%C4

Благодаря от все сърце за подкрепата,ще се възползвам.

Синът ми се държи по такъв начин,когато му се спи,огладнял е,не съм му обърнала внимание,памперса му е за смяна,преуморен,жаден.Обърни внимание дали не е свързано с някое от тези неудобства и ще си живеете по-весело:))

всяко дете преминава през подобен период, малкото ми момче е на 11 м. и когато не получи нещо много се нерви, голямото ми момче е на 3 г. и 10 м. и е много нервен когато се прибере от градина, понеже не е свикнал още. Така че за всеки период си има причина, просто се опитай да я разбереш.

Противно на другите мнения ще кажа, че бебешки пуберет няма 


Това е същата глобална грешка като приспиването по всякакъв начин и храненето по всякакъв начин - гледа реклами, филми, друсам го, люшкам го, играя театър.... Така няма нужда да се прави, нито е правилно! 

Така става и след време с деца, които, ако си наумят нещо, се тръшкат на земята, ритат, пищят и се налагат. И майки и баби питат - ама то така прави, какво аз да правя?

Докато се оставяте да ви се налага детето - така ще е 

Подкрепям Блонди 
Гледката на влачещо се по улиците дете и майка/баба, която се чуди какво да направи я виждам постоянно

Да, няма  

Блонди, явно не си чела въпросното клижле-горещо ти го препоръчвам..а после ще дискутираме на воля

племенника ми е на почти 2 години и той от време на време има подобно поведение. майка ми успява да го овладее с много спокойствие и търпение, оставя го да пореве и да се потръшка да му мине първоначалния пристъп на агресия, без да го занимава, само спокойно и уверено го гледа. като се поуспокои започва да му говори тихо, бавно, спокойно, но и твърдо, насочвайки му вниманието към нещо друго - и малкия 5 минути по-късно вече е забравил за какво реве и си търси друго занимание. според мен е хубаво да се проявява малко твърдост в подобни ситуации и да не се опитваш да го дундуркаш и утешаваш, а да оставиш да отмине първоначалната истерия, без да се панираш.
аз гледах дете в продължение на една година и беше по същия начин. даже ако не получеше внимание започваше да си удря главата в плочките  след като разбра че при мен този номер няма да мине (горе долу по гореописания метод), много бързо се отказа и след това поне при мен подобни прояви нямаше. малките са страшни манипулатори и усещат когато си несигурен.

успех     

Нормално поведение за възрастта. Ако разбере, че те дразни ще го прави постоянно. Ако знае достатъчно думи го накарай да намери тихия си глас и да обясни какво иска с него. Не губи присъствие на духа и със спокоен тих глас обяснявай, че разбираш нервността му, вероятно за нея има причина, но няма как да му помогнеш без да каже какво иска. Ако желанието му не е  изпълнимо или не редно да бъде изпълнено, също така спокойно обясни, че няма да получи желаното, че разбираш разочарованието му, но дори и да крещи това няма да промени решението ти. След това му го покажи като не промениш решението си.
При крещящите деца се получава омагьосан кръг- започват да крещят, родителите се изнервят, от което децата се изнервят още повече и крещят още повече, а родителите се изнервят още повече и така нататък.
Наистина, в този период е важно родителите да покажат зрялост и уравновесеност, а това е по- лесно да се каже, отколкото да се направи.  В тези моменти трябва помощ- ядосалия се родител да има възможност да излезе от стаята и да се успокои. Ако няма такава възможност представи си, че и ти си дете, помисли какво преживява, колко е трудно да си малък и да зависиш от някой друг за всичко, да не знаеш какво искаш и до къде да се простреш.
В тази възраст децата осъзнават, че са отделни от родителите личности и експериментират, за да научат какви са границите на обществото, което  ги заобикаля. Тези граници трябва да се очертаят твърдо, но без агресия и насилие. детето трябва да разбере кое е позволено и кое не, но и да запази желанието си да изследва света и да научава нови неща.

Съжалявам за дългият пост, но темата ми е много актуална- моят син е на същата възраст и с писането повтарям и на себе си как стоят нещата. С право ги наричат "ужасните две", но ако родителят не изморен ситуациите са по- скоро забавни, отколкото нещо друго. Успех! 

Подкрепям мнението на Блонди...Имам няколко примера пред себе си..

М да. Лошото е ако сценката се случи на улицата и се наложи да се влачи пищящото дете до вкъщи.
Хубавото е, че след всеки период на истерии, следва нов перод на развитие.

И мойта дъщеря се тръшка и крещи непрекъснато. При нея определено си е инат. Тя заспива всяка вечер след 23:30 и не, защото не й се спи, напротив, но кажем ли че трябва да ляга и се почват лиготиите и щуротиите. Ако я оставим да си прави каквото си иска ще заспива към 1 часа през нощта. Опитва да се налага за всяко нещо и нищо не помага 

И моето дете крещи. Крещи, когато друго дете му вземе играчката, когато е изморен, когато е радостен. Аз смятам, че това е чудесен начин за малко дете, което не може да си изрази емоциите, да си излее гнева. Не посяга да удря, хапе или скубе други деца, явно с крещенето изкарва натрупаната агресия. Обяснявам по много, но не го спирам да крещи. Вярно е, че дразни околните, но не ми пука. Тръшка се само, когато му се спи, така че гледам да не пропускам времето за лягане и всичко ни е наред.

Не мисля, че крещенето е проява на агресия. И моето дете крещи. Имаше период в който само да я заговори непознат и започва да крещи, когато и дърпат играчка или я бутат също.  Сега е на друга фаза И аз мисля като reme с хиляди обяснения успях да я убедя, /поне за сега/ че е лошо да удря, но за виковете почти не съм правила забележки.

Според мен няколко дни не са тенденция в поведението. От опит пиша, синът ми е имал периоди за по седмица, в които има необичайно за него държание - става свръхемоционален, по-възбудим, по-сръдлив и после това отминава.
Ако това поведение не е обикновеното за детето, бих потърсила причината първо в преумора, някакъв тип пренатоварване, здравословно неразположение и т.н. Ако няма сигнали за по-горното, бих направила опит за откровение  какво се случва. Иво е най-склонен да споделя под формата на игра, имаме плюшени Мечо Пух и Ййори, които се слагат на ръцете и може да се прави театър, на тях всичко разказва, за какво се е ядосал, защо така е реагирал и т.н. Когато се знае причината, лесно се преодоляват конфликтни ситуации.
Бих се опитала да съдействам за решаване на проблема, а не да воювам с поведение от типа "няма да викаш, защото тук само аз определям правилата като родител". Родителят наистина трябва да определя правилата, но така че детето да ги разбира и като свои свободни избори. Така нито то се обезценява като личност, нито възрастният губи авторитета и любовта на рожбата си.
Ритащи, тръшкащи се се деца има в отговор на поведение на родителя. Това е технният начин да ги чуят. Убедена съм, че колкото повече им отвръщаш с подобно на тяхното поведение -викове, шамари и емоционална нестабилност, толкова повече инвестираш в това такъв протест да продължи и занапред.

Децата са много хитри и си избират при кого може да мине тръшкането и тем подобни.Дъщеря ми се държи така пред татко си и майка ми, защото те са готови и челна стойка да направят за нея.Родителя трябва да е категоричен, да уважава себе си и мнението си,от което да не отстъпва, а не детето да го командва.Като това не отнема правото на детето на лично мнение и свобода, но в граници поставени от родителя. Той трябвада предаде на детето кое сеприема като положително поведение в обществото и кое не.

   Не смятам,че само родителя е виновен за викане,нервнечене и крещене.Дъщеря ми се събуди сутринта в такава истерия,че не можахме да я успокоим и да разберем какво става,явно е сънувала нещо.
   Сутрините съм отпочинала и винаги денят започва добре,но за всяко нещо беби е наопаки и на инат.Ако трябва да  излезем и да се облече-си говорим и убеждаваме поне 30мин.,навън веднага си събува даже и ботушите и то при минусови Т,ката пресичаме улицата ми заявява,че иска да я бутне колата и се свлича на улицата,за шапката-"иска да се разболее" и т.н.Опитвайки се непрекъснато да обяснавам,да я гушкам и разбирам,вечер се чувствам като прегазена от влак от напрежението и "войната",която съм водила целия ден.
 Дано наистина е период,както премина търкалянето по земята.Това беше лятото и беше още по- кошмарен период,в който като легнеше някъде и не помръдваше.Сега го е ударила само на инат.
Много я гушкам,говоря,не знам вече кое не правя правилно.Сигурно греша някъде.Мисля и това,че само аз я гледам и ме приема за някаква даденост,която винаги е насреща и всичко би направила за нея,затова е такъв малък тиранин.

Смятам ,че е проява на инат.

И аз подкрепям Блонди.

Такава беше средната ми дъщеря,периодът отмина сега в пуберитета пак има изблици 

Малката и тя крещи от време на време-реагирам по един и същи начин ,давам пълен игнор,докато се упокои и мога да поговоря с нея нормално.

Inkа, родителят не е единственият виновен за викане, нервничене и крещене. Истериите, опитите за налагане, упорството, инатите ,колкото и да е изтъркано, смятам, че са специфики на възрастта /с което Блонди не е съгласна/. Не мога да повярвам, че няма дете, което никога не ги е проявявало, нездравословно би било за развитието му.
Но оттам нататък всичко е въпрос на подход, за да не се превърне това в постоянно поведение.
Използвай някакви хитринки, аз за обличането постепенно му намерих цаката - отначало с отвличане на вниманието, нефокусиране върху действието, после с много обяснения как може да настине и трябва да си стои вкъщи, няма да отиде на любимо място, включително и с оставяне леко да пооизмръзне, за да поиска сам дрехите и обувките. Успокои се, вече сам си ги избира, с кои бил хубав и т.н Винаги има начин, търси го .

Изобщо не съм съгласна...
Твоят Криско просто е друго тесто.
Айде да не ти пожелавам с второто да разбереш какво е дете, което лесно се превъзбужда емоционално...
Ако всички деца бяха еднакви, кротки и тихи като него, нямаше да има такива книги с описания на детските кризи и етапи, през които преминават.

Много е лесно да кажеш "подкрепям Блонди", т.е. интерпретацията е - "вие сте си направили децата такива".

Дрън, дрън та пляс ще кажа аз.

Съчувствам на Inka, защото в много дни се чувствам и аз като прегазена от влак. Само, който няма тръшкащо се и инатливо дете, той може да дава оценка на това, че родителят е виновен. Моят син още от няколкомесечно бебе все мрънкаше, никога не му беше угодно, като проходи стана ужас, а сега е непоносим. Изпитвам ужас, когато трябва да му предложа да се преоблече или изобщо облече, или пък да излезем навън или каквото и да е. Всичко е "НЕ", "няма", "не искам". Е това ако не е пуберитет, здраве му кажи. Ако го хвана на тясно и започна против волята му да върша нещо се започва ритане, квичене, реване. От това лееекичко ми се покачва адреналина, кръвното и де що има за покачване.

Днес например на детската площадка бутна едно момченце, което се разплака. Дръпнах го настрани, обяснявах спокойно, накарах го да се извини и да ми обещае, че няма да прави така иначе ще напуснем въпросната площадка. Синът ми изпълни всичко и след 3 мин, гледайки ме право в очите блъсна едно момиченце, което за малко да падне от стълбите на пързалката. Изтръпнах от ужас, но го хванах и на момента се изнесохме от там. По пътя му обяснявах на дълго и широко защо сме си тръгнали. Направих 20 мин пауза и отидохме на друга площадка. Там положението беше доста по-добро, което означава, че можем да помогнем на децата си в този период, НО не и че НИЕ сме ги направили такива  

Да вметна, че детето ми не е агресивно по смисъла на побойник. Обожава да се гушка, целува и т.н., но просто характерчето му е такова лъвско, буйно. Определено силно любопитно и активно дете. Затова и не му се сърдя, но моите нерви понякога не издържат и съм го шляпвала. От това следва разсърдване от негова страна, оттегляне в неговата стая и тръшване на вратата  

Майка ми даже преди няколко часа ме попита "Това кога трябваше да свърши?" и аз успокоих "на 3г."  

на тази възраст напълно нормална реакция. покажи му, че номерът не му минава. ако трябва дори да го "тупнеш" по дупенце. моят син точно на 2 години и 4 месеца пробва да се наложи за нещо, което беше напълно безмислено. на тази възраст те опитват всякакви "осъзнати" хитрости. въпросът е да се овладеят с "твърдо" мнение. безапелационно

Защо да не й пожелаеш? Темпераментите и буйните деца са чудесни! Дано има късмета да отгледа и едно такова 

Блонди, ако ти не си се сблъсквала с даден проблем, това изобщо не значи, че той не съществува.

И аз съм в отбора-малката крещи когато И се откаже нещо.Така се тръшва на паркета, че И издрънчават кокалите. В началото се държеше така и на улицата, и по площадки...Сядах на някоя пейка, и просто си стоях, докато И мине.Не се виждах в друга роля /за щастие или за съжаление-не знам/.Сега го прави, когато имаме компания-баба, тати...При мен тези изблици отшумяват, много , много рядко ги проявява, когато сме сами, просто разбра ,че така нищо не става. Моята реакция след твърдо /почти изсъскано "не"/, е да отида да свърша нещо в другата стая.И тя млъква моментално, и започва да си чурулика. Обаче явно разбра, че не всички възрастни сме такива, и това я мотивира в останалите ситуации.И сега аз обяснявам на баща И колко е била послушна през деня, обаче той изобщо не ми вярва, защото в негово присъствие тя е все едно друго дете.На 2г е , не съм чела книжки, и не знам дали постъпвам правилно, за това не давам съвети, просто споделям опита си.

Mоето дете от едно известно време не крещи, ами направо пищи и то с такава сила и на такива честоти, че ако е близо до ухото ми (ако я нося) имам чувството, че ще припадна. И тя крещи не само за да изрази гнева си, а и от радост, че понякога дори и от скука - обикновено когато се возим в колата, явно си търси начин да се забавлява. Гледам да не й обръщам внимание, да действам не по-различно от друг път и се надявам скоро да отмине. Тя и като бебе имаше един такъв период - беше на 3-4 месеца. Премина.

Иначе тя започва все повече и повече да разбира какво й се обяснява и е склонна да съдейства, не се тръшка. Е - ако е гладна, жадна, уморена, недоспала, тогава може да има някой изблик на емоции... Но проявявам разбиране - дори и възрастните са така.

Крещи и се въргаля и по улиците, и у дома, като не й се угоди.
Не мога определя какво е и да сложа етикет "инат", "агресия".
Дишам дълбоко и се опитвам да се успокоя, за да не се получи
ефекта на огледалото. Много търпение и изобретателност се
иска за да успокоиш врещящото си чадо, като едновременно
с това трябва да се справиш със собствените си опънати нерви.

Благодаря на майките,които не се страхуват да споделят проблемите,които ни съпътстват в отглеждането на нашите деца.Тук ще вметна ,4е аз също не съм съгласна с Блонди,която макар и индиректно ме обвинява,4е позволявам на сина си да ме манипулира  и да налага своята воля и интереси.Синът ми е прекрасно дете,което много оби4а да се гушка ,да си играем и двамата и да се забавляваме.Поведението му,което коментирам в никакъв слу4ей не е признак за свръх активно и буйно дете.Смело мога да твърдя 4е това е етап от живота на всяко едно дете(и аз просто се обърнах към вси4ки вас за съвет как да помогнем на децата си да растат по-спокойни и оби4ани от нас)Още веднъж благодаря за смелостта на вси4ки вас да се изправим и смело да коментираме,нещата,които ни тревожат и които искаме да променим в името на доброто на децата ни!  

За съжаление отричан или не "бебешкият пубертет" е факт...и си е една от кризите в човешкото развитие.
Получи това определение точно защото това е периода в който детето осъзнава собствената си същност и търси място сред света на възрастните. Чрез метода "проба-грешка" то експериментира точно какво и колко може да си позволи.
Не смятам, че характера на детето е от значение - и най-добрите и послушни, кротки дечица може да в този период да станат неузнаваеми..
А рецептата за мен е търпение и отстояване на правилната позиция.
В случая Блонди е права, че не трябва на всяка цена да го успокояваме...Просто го оставете да се нареве, да се натръшка.
Когато детето види вашето безразличие към неговият инат - бързо ще спре да си хаби силите. 

Факт е, че тръшкащи се деца на три-четири години са рядкост. Има обаче начин тези прояви да не се проточват през цялата двегодишнина на детето.
Това може и да е рецепта при някои деца, но при други не е. Безразличие от страна на родителите при по-чувствителни хлапета може и да доведе до проблеми- затваряне, отказ от общуване, повече кризи.

Валери, много зависи от взаимоотношенията между дете и родител..Моята дъщеря е точно от тези по-чувствителни деца, но не съм забелязала от това ми отношение да се е затворила.
Напротив...като започне да реве, както по-горе писах, аз я оставям, но винаги съм около нея и я наблюдавам. Като мине известно време отивам при нея и я питам "Дяволчето което те кара на плачеш не си ли отиде?"    Опитвам се да я заангажирам  нещо друго, да я разсея, но никога не съм се предавала пред прещевките й 
Прявя едно уточненеи обаче, че тези мерки предприемам когато се уверя, че детето няма друг проблем и всички кривотии са умишлено създадени от нея.

Ами гледам ако има нещо такова да не я оставям тя да се налага.

Angel^wings, предполагам ти си преценила достатъчно трезво как действа игнорирането. При моето дете то не дава желаните резултати, при него нареваване няма - това може да продължи час и нещо, като накрая рисковете нещо да му стане се увеличават - задъхва се, не може да спре, дави се, повръща, не позволява да го докоснем. Тези кризи са много, много  редки и при него почти винаги са в резултат на преумора, става в ранни зори, преди шест часа, а понякога го задържам навън, за да си играе с другите деца прекалено дълго.

Според мен невинаги децата трябва да остават в позицията на неуспели да отвоюват своето мнение. Смятам, че понякога тръшканията всъщност са резултат на очевидна несправедливост проявена спрямо тях. Защо например, ако детето рисува или си играе нещо вкъщи, а ние сме решили, че точно в този момент трябва да излезнем навън, понеже ни е писнало да сме в затворено пространство, ако то протестира и прояви инат, да се смята, че задължително трябва нашата воля да надделее? Това е само хипотеза, всички имаме различни нужди и е хубаво взаимно да се съобразяваме с тях. Ако няколко пъти се съобразиш с детето, то задължително ще започне да уважава и твоите нужди.

Детето се тръшка, заради играчки - отделяне само от мястото на конфликта е временно решение, истинското ще дойде, ако последователно се учи да споделя. Как? - чрез игра- вкъщи се разиграват ситуации, при които зайо дава на катеричката орехче, което е намерил, за да я зарадва, тя пък друго. Книжки, любима ми е поредицата за костенурчето Франклин. Ако конфликта е с друго дете, говори се колко добри приятели биха могли да бъдат, подтиква се нещо да му даде, да се извини, при всяка проява на радост при отсрещното, би могло да се изтъкне колко хубаво е да правиш хората весели и щастливи. Да показваш радост от жест. Децата постепенно с наша помощ трябва да си изяснят основните понятия в междуличностните отношения, но това невинаги е добре да става чрез безразличие, игнориране, наказание.

В посочените примери е нормално всеки родител да действа според ситуацията и според личните особености на детето. Именно заради това общовалидни рецепти не могат да се дават.
В  случая обаче аз говорех за тези прояви в които детето съвсем съзнателно започва да се тръшка с цел да получи някаква облага или да се наложи.

Точно това е и моето мнение, rika да не си ми чела мислите?

И моят син също така реагира, а аз по гореописания начин му отвръщам.  Оставям го малко да си пореве да му излезе яда, и по спокоен начин му обяснявам какво и как да постигне желаното.  Има ефект!  Даже понякога не вярвам на себе си, че съм се справила със ситуацията и вътрешно ликувам !!!

Дъщеря ми не се тръшка за щяло и нешяло, но сега от около месец хита е, че не иска да се облича и не иска да излиза навън. Да не говорим и, че всичко започва с Искам това, Не искам онова. Вече не знам как да реагирам. Нонякога взимам някоя любима играчка, която започва да я съблича и облича и тя много се забавлява, но този номер минава в 10% от случайте. В останалото време нищо не може да я убеди, започват едни крясъци, дърпане, пищене... Изморително е. Търся вината в себе си къде сбърках и защо не се справям. Мъчно ми е. Но все пак се налага да излизаме, не може вечно да си стоим в нас, особено ако има някаква по-особена ситуация и е наложително излизането. Не знам как да й отвлека вниманието или да я убедя Дано този период отминава вече, сега е на 2 г и 7 м.
Ще прегледам и книжката, към която дадохте линк, дано намеря някакви отговори.

Спокойно, ти не си виновна Явно много деца създават проблеми с обличането. Детето просто расте и проявява желание за независимост. Всъщност децата имат много малко възможности да решават какво искат и как го искат. Опитай да я питаш преди да тръгнете да излизате кои обувки иска да обуе, кои дрехи да облече. При нас действа. Тя избира от 2-3 чифта обувки, които има - иска да обува "красивите" или "новите" обувки  Избира си чорапите. Ако няма конкретно място, където трябва да отидете, дай й няколко варианта и тя да избере.

Аз мисля ,че просто някой деца се раждат с по-голям инат от други.Когато синът ми беше малък ,той е изключително кротко дете съм се чудела как може да има такива деца.Но сега дъщеря ми на 1,3г. е такова инатче. Когато нещо не е на нейната се тръшка и започва да пищи / всъщност тя си мрънка май по цял ден/.Когато беше бебе от инат не искаше да суче ,не искаше и АМ а в същото време пищеше от глад.Мисля че единственно повече спокойствие ,търпение и много обръщане на внимание са решението на проблема , но за съжаление при мен нервите ми вече не издържат. Единственно се надявам да израсте този проблем.

Инат или агресия? - трудно е да се отговори от разказ от 5 изречения.
Няма и твърде много да философствам днес.
Но дали е инат е много лесно да се провери.
Когато племенниците на съпруга бяха малки и бяха доста големи инатчета - като се затръшкат ги призовавахме да викат по- силно и да дойдат на ушенце да пореват, че не ги чуваме. На момента ни се отговаряше с НЯМА и спираха. И при други дечица съм го прилагала.

Е моята дъщеря е точно като твоята.От втория си месец ми разказва играта.Моята не искаше да суче,но се цедях почти 5 месеца и си ядеше доста лакомо.После като имаше колики орева света,веднъж от следобеда,та до 6 сутринта.  До навършването на 1годинка ревеше всяка вечер като почваше от 17ч,та докато заспи.И сега си мрънка по цял ден за щяло и нещяло.
Според мен прага и на дразнимост е много нисък, много лесно се превъзбужда и е много е емоционална,затова е такова мрънкало.

Моят син е вече на 3, до като по-малък също понякога правеше така-затръшка се за нещо и ако не го получи ляга на пода и почва да тропа с крака.Оставяхме го да му мине и продължавахме.Лека-полека разбра,че не може да получава всичко и колкото и да се въргаля няма да купя играчка,която съм преценила,че няма да му купя по мои съображения.Имам пари да му купя повечето неща,които иска,но го намирам за много невъзпитателно и съм убедена,че прекаленото угаждане е много лоша услуга и за двама ни.
Слава Богу,мъжът ми е съгласен,единствено с бабите имаме проблем.Не мога да ги убедя,че давайки си последните пари за шоколад от всеки вид,детето нито ще ги заобича повече,нито ще стане кой знае колко по-щастливо.Трябва да има някаква граница на позволените неща.

   Горещо ти препоръчвам "Как да обичаме детето истински".Мисля, че в Пингвините я има или в SLS,  ако има във вашия град.Всякакви изблици на децата, рев, непослушание, инат, противопоставяне, обикновенно са  за да насочат  вниманието ни към  тях и да ни попитат : "Мамо/тате, ти обичаш ли ме?". Това , обикновено  е неосъзнато, понеже децата  не знаят друг начин, те  правят  невероятни неща , за да  ги забележим.И не в смисъл, че ти или аз не  обичаме детето си, но то се нуждае постоянно да бъде  сигурно в това.Да си признаем, че  много често  нямаме време за децата си и  те са в недоумение обичаме ли ги наистина.Ако един човек расте несигурен, че е обичан, той в последствие може да претърпи  множеюство провали в  живота си. Книгата е страхотна, на мен много ми помага, защото и аз имам  подобен проблем, с викове, нечуване и налагане.Когато  детето е  уверено в любовта ни , то наистина се променя, има видими резултати, създава се  много близка връзка с родителя.Това е от мен.

Съгласна съм с Валери до някаква степен,но освен това и всяко дете си е индивидуално и различно,както има кротки деца,така има и по-емоционални и по-палави.То на това му се вика характер.
Такива деца са изключително хитри и знаят къде,как и кой точно да манипулират,моето примерно прави такива истерии само на баща си ей так аот нищото за да му се наложи,но баща му не знае как да си създаде правилен авторитет изглежда.
Преди много се изнервях от крещенето му,сега вече му давам почти пълен игнор,лошото е ,че не спира така,трябва да го гушна и да почна да говоря всякакви щуротии с цел да забрави защо се тръшка.Вече говори,но понякога пак не може да си каже от какво му е криво и защо е истерясал,просто си е такъв свръх емоционален...

Моят син например, е доста разбрано дете, особено, когато не е с мен, или не е само с мен.
Но понякога  такива истерии спретва, че ви е бЛедна фантазията.
Най-лошото е, че понякога не разбирам защо крещи. И не казва!
Пример:
Всяка неделя ходим на обяд при баба му и дядо му.
Той много обича да ходи там, тича от колата до входа, тича по стълбите, мята се в асансьора, и изведнъж, пред входната врата на апартамента, като се тръшна с рев на пода и пищи и не иска да влезе, и така 5 минути.
После, все едно нищо не е било.
Понякога за други неща го прави - не ще да се облича, не ще да се съблича и т.н.
В градината нямат оплаквания от него, явно се държи добре.
На улицата често ми се запъва и не ще да върви, не ще и да го нося, и пак - писъци!
Лошото е, че и аз си изпускам нервите и понякога се разкрещявам или го плясвам.
Не съм от желязо, в края на краищата.

Аз търся вината предимно в себе си,но вече втори пост чета,че и братя и сестри  са различни т.е.едното дете кротко,а другото инатливо,така че явно такова поведение има множество причини.И да,миналата събота бяхме с близначки и баща им посочи едното момиче и каза,че е от отбора на крещящите и вечно недоволните.Та не са виновни само родителите,нито само зодията,нито бременността,ами май си е най вече до характер.Просто ината и упоритостта трябва да го насочим в правилна посока,аз съм решила да тренира някакъв спорт,пък ще видим дали ще и хареса.
 

Точно така е - упоритостта е чудесно качество, само трябва да го насочим:) Дано се справим.

Госпожата му наскоро ми каза ,че всички крещят в групата. Горките госпожи...не ми се мисли какви им са главите в 18 часа.Аз почнах да му забранявам да вика.В края на краищата не сме глухи.

И аз имам подобен проблем. Свързвам го с характер. Мъжът ми често се шегува: " Баба Вени на млади години " Вярно е, че свекърва ми е доста своенравна.  Инати се и за дрехите, които обличаме, пазари се и за храната / иска първо десерта/ и пр. и пр.
на пръв поглед дребни неща, но ако седне чонек да им се "вързва", спокойно може да си разбие нервите. До този момент не съм намерила пълно решение на проблема, но ми се струва, че напоследък се заслушва, когато бавно и спокойно му обясняваш "Това не бива, защото....". Силно се надявам, че като растат, повече ще почват да разбират кое е добро и кое не.

 При нас и двете баби са своенравни и аз също често преписвам характерчето на беби ту на едната,ту на другата Но това си е само шегичка.

Интересна тема, ще следя.
У нас мисля, че започна периодът на пубертета и на моменти става непоносимо. Защото освен другото има и синдром на ескалацията. Единият реве, защото и другия реве и пищи и почват да се надвикват  .

Истината е, че просто търпение и нерви от корабни въжета е решението. Забелязвам по себе си, че когато съм спокойна много по-адекватно се справям в такива изнерващи ситуации с крещящо дете. Но изобщо не е лесно постигането на спокойствие 

Искам да следя темата, че и аз си имам подобни проблеми. За сега се справям като всякакси гледам да отвлека вниманието от проблема, показвам, казвам нещо по-интересно. Понякога и аз се изморявам все да измислям разни "интересни" неща. Все съм на щрек, но за сега това действа и няма как. В по-сериозни ситуации гледам тонът ми да е възможно най-твърд, запазвам спокойствие и не отстъпвам. Майчини номера

Ще я следя темата с интерес.
Госпожите в градината не спират да я хвалят колко е добра и как организира игри за децата.До тук много добре.
Прибере ли се у нас настъпва кошмара ако не стане по нейната.От няколко седмици и посяга за наш ужас.Имам чувството, че посяга без да влага умисъл,просто машинално.Търпях и мълчах и обяснявах, но нещо ми се изчерпва търпението.

То и при нас едната баба е своенравна ,другата кокетна ама как можа дъщеря ми и двете да ги наследи !
А как не се падна да прилача на брат си - той е толкова кротък че на моменти ме плаши...Май нещо сме си объркали децата  

И ние сме в този период от една седмица, а е едва на 1,6г.,направо не мога да си позная детето.Той винаги си е бил мрънчо,но сега е ужас-за всичко се тръшка,реве,пищи,докато стане на неговото и след малко пак.Вече нервите ми не издържат,а и аз съм по-чувствителна,абе кошмар.Дано да минава барзо този период,че ще откача .

В тази ситуация виждам мен и синът ми.Картинката е абсолютно същата,но е украсена понякога и с хапене,щипене,скубане...За мен си е чист инат,а не агресия 

Аз в едно списание четох следния метод: На  лист, който се залепва на видно място, се написва: Не се крещи, не се удря, не се хвърля! И всеки път, когато има изблик на агресия, детето се води и с равен глас му се обяснява, че не се прави така в къщи, защото го пише в списъка и прочие.
Чудя се дали ще има ефект. Някой пробвал ли е подобен метод?

Добро е като идея, но за по-големи дечица, които вече са по-осъзнати 

Аз засега се ограничих в  прилагането до това, като някой почне да  се тръшка да хвана за ръчичката и с равен тон да повтарям тези три неща. Обаче ги правя валидни и за мен. Старая се да не повишавам тон и т.н. Заслушват се като, че ли, но резултати особени няма.
А ако направя списък, ще го опоскат и него

 И при моето дете проблема е на лице!При нас е от около 6 месеца .Само,че си позволява и да ме удря,при което вече нямам думи да обяснявам колко е лошо,как не трябва да се удря никои и т.н.Хвърля каквото му е пред очите и по които му е пред очите.Вече не зная какво да правя и само се надявам,скоро да отшуми този период

От една седмица е ужас във вкъщи, просто не издържам. Сина ми май влиза в периода на "ужасните две", макар че още е на 1 год и 8 мес. Постоянно иска да бърка в контактите, пуска фурната, опитва се да достигне до газовите котлони, и много други неща които са ясни. Опитвам се да го дръпна от там да му обясня , че не хубаво така да се прави, но той ИЗОБЩО не ме слуша в този момент. Започва да се крещи, реве и аз се изнервям покрай него. Опитвам се да запазя самообладание не става, много ми е трудно. Няма на кого да го оставя поне 1 час, за да се съвзема малко , да се отпусна. По цял ден сме сами, сигурно му омръзва все едно и също.
Днес излязохме за половин час да вземем храната от кухнята. Навсякъде има локви от дъжда. Не иска да си тръгнем , влиза в локвата , караката му станха вир вода, тегля го да си ходим не иска, реве тръшка се, легна на земята в калта.Вдигнах го да си ходим пак рев, дере си гърлото, всички нас ни гледат наоколо. Взех го на ръце мятането, рева продължават, понякога ми посяга да ме удря.Толкова безпомощна се чувствам, просто не знам какво да правя. Не искам да му се карам, да го удрям и поради тази безпомощност започвам да плача, просто не знам какво да оравя. Не искам да расте изнервено, покрай мен, но просто не знам, кое правилното. Моля понегнете.

Карамел, бих те съветвала да пробваш с отвличане на вниманието. Иска да стои в локвите /в това време е хубаво да има гумени ботуши/, приканваш се да се отделечите и да хвърляте малки камъчета или да пускате листа -корбчета вътре. После измисляш нещо друго, като не пропускаш да обясняваш за последствията от евентуален дълъг престой.
Така и с котлоните, контактите /сложи предпазители все пак/. Не го тегли от мястото, което му е  интересно, не му забранявай, а пробвай да измисляш бързо по-привлекателно занимание. Междувременно никога не спирай да обясняваш за опасни места, поведение и т.н. Децата в следствие на последователно родителско поведение и обяснения започват да разбират и стават по-диалогични.

Карамел, моето мнение е друго, сега ще ти кажа за моя опит.Синът ми е вече на 19 години, но когато беше на тази възраст се държеше по същия начин - правеше каквото му хрумне и се дереше, ако се опитвам да  му забраня нещо, навън видеше ли локва и право в нея. Аз избеснявах, но не исках да го бия, че бил малък и т.н. за което по-късно съжалих много. Като видя, че може да си прави каквото си иска, реши, че всичко му е позволено. По време на разходка се отскубваше от мен и хукваше по средата на платното, между колите. Направо изпадах в ужас и тичах с риск да ни сгазят след него.Шофьорите ме ругаеха и псуваха, а аз получих направо страхова невроза и ме беше страх да изляза на улицата с детето без баща му. Седяхме по цял ден вкъщи и го чакахме да си дойде"да ни изведе" Това продължи докъм 4-годишна възраст, докато детето осъзна какво прави всъщност. Не допускай тази грешка, покажи му кой диктува правилата и че трябва да изпълнява това, което изискваш от него. Имам горчив опит, за който съжалявам...

Здравей, Карамел.
Ще ти споделя моя опит. По принцип всеки, който види дъщеря ми, казва, че е много добро и възпитано дете. Но истината е, че като всяко друго дете и тя се е пробвала с подобни изпълнения. Имам абсолютно същата случка като теб. Дъжд, кал, т.н. и дъщеря ми решава да се хвърли в калта. Прибрах я моментално вкъщи, като трябва да кажа, че доста строгичко й се поскарах. После я наказах - цял ден не й разреших да гледа филмче, не я изведох повече вън, не си играх с нея, не й четох. В общи линии се постарах да й е доста скучно. Разясних й, че това са последиците от поведението й. Опита първо да реве и хленчи, кряска, но я изчаках, като си придадох много обиден вид. И като попремина "истерийката" й си поприказвахме за това, че както аз се държа добре с нея и я уважавам е редно и тя да го прави, защото иначе ме обижда с поведението си. След този случай повече не е правила опити за хвърляне в калта 

Та идеята ми е, че можеш без да удряш детето да го научиш на уважение и зачитане и на чуждите чувства и нужди 

И забравих да добавя, че е доста кофти идея, според мен да му отвличаш вниманието. Детето ти не е малко, ще те разбере. Важно е да му е още пред очите въпросната конфликтна ситуация, да може да направи връзка с думите и действията ти. С отвличане на вниманието може би ще избегнеш конфликта, но ще объркаш детето. Важно е да знае, че при дадена ситуация винаги се реагира по един и същи начин, че действията му носят и съответните последици. Другото ми се струва, че води до възпитание в безотговорност.

Kozlio, рядко има  дете, което в момент на гняв да може да осъзнае това, което му се обяснява. "Не влизай в локвите", "няма да влизаш" само по себе си нищо не означава. Не се влиза, когато води до последствия, защото би могло да доведе в някои случаи - намокряне, настиване. А ако го изкараш ревящо, е възможно после толкова дълго да реве, че всъщност да забрави причината за гнева и въобще да няма смисъл нещо после да му се обяснява. Котлоните не се пипат, защото парят, защото могат да изгорят. За да може да бъде обяснено това на детето, първо трябва да се успокои. Иначе се получава възпитание в следствие само на забрана от възрастния, без никакво вътрешно убеждение. Отвличането на вниманието е преди всичко, за да имаш тези спокойни минути за обяснение.
Синът ми никога не пипа котлони, защото знае значението на думата пари, не бърка в конткакти, а в локвите влиза, когато е с гумени ботуши. С редки изключения, когато решава, че е забавно да имитира друго дете.
В колко ситуации трябва да си до детето, за да знае, че ако не направи нещо е по-добре и мама ну му се сърди или обратното? Не е ли по-хубаво бавно и систематично да му се обясняват основните понятия за света?

Валери, всичко това което си написала относно обясненията и забранаите го споделям. Дъщеря ми винаги може да си влиза в локвите, с и без гумени ботуши. За мен е глупаво да изведа детето навън и да не му давам да се забавлява. Ноооо, абсолютно недопустимо е да ми се хвъря в кал, локви, т.н. с цел да се опита да наложи желанието си на всяка цена. И за мен е пълно безумие в такъв момент да й отвлека вниманието. И тук не става въпрос да научиш детето ти да спазва някаква забрана, а става въпрос да го научиш да те уважава и приема като човек, който също има желания и нужди. Да го научиш, че не винаги е възможно да се съобразяваш с него. И мисля, че основния проблем на Карамел не е, че детето й влиза в локвите, а че то просто не я слуша за нищо, което за мен е липса на уважение към майката.

Как научавате децата, да Ви уважават, явно аз не съм успяла?

 
Децата са егоисти, егоцентрици и очакват света да се върти около тях. Особено на 2. Но това не е нещо лошо, а е напълно естествено. Все пак, те трябва лека полека да преминат от напълно обслужваната от нас форма на ембрион в самостоятелна личност. Като бебета са безпомощни и наистина светът се върти около тях, а на 2 още не са съвсем готови да се разделят с това удобно положение. Могат да правят много повече неща сами, но и все още искат да скачаме при всяко изпискване. С търпение и малко твърдост отношенията ни стават по- зрели с времето. Уважението се основава само на взаимност и децата лесно го разбират, ако им се показва всеки ден.
В моменти като тези с локвата предупреждавам, че е възможно да се намокри и в такъв случай ще се приберем, за да се преоблече. Не му се прибира и не скача, но знае, че ще удържа на думата си и ако се намокри ще го прибера. В други ситуации, в които сме се разбрали нещо подобно то винаги, абсолютно винаги се случва. През лятото имаше пориви да се държи грубо с другите деца, да държи на всяка цена да вземе някаква играчка, дори и със сила и го предупреждавах, че няма да допусна насилие, ще се наложи да си тръгнем, ако е нужно. веднъж го изнесох истерясал от една площадка, но без да се ядосвам. Той крещеше а аз не спирах да му повтарям, изнасяйки го, че разбирам разочарованието му, но такава е била уговорката ни и ще трябва да се отстраним докато се успокои. Подобни действия не са наказания, а някакво решение, защото голите думи "Забранявам" и "недей" оставени без последствия си остават като обикновена музика за ушите, а детето продължава да прави каквото реши. Важно условие, за да работи такъв метод е родителят наистина да е спокоен, защото иначе това ще прилича на наказание, саморазправа и още една победа на детските нерви над родителската стабилност.
В тази посока са моите схващания и постъпки. Вероятно има и милион други варианти. Включих се, защото думата "уважение" у нас все се използва в един патриархален контекст, от нея лъха на подчинение и покорство, а това е обикновена манипулация. няма едностранно уважение, то може да е само взаимно в отношенията между хората. Ако не е така, то думата се използва, за да маскира други не толкова уважителни отношения.

В общи линии така съм я научила на уважение. Като този разговор съм го провеждала и по други поводи - например, опитвала е да ме удря, хапе и т.н. за да пробва до къде може. Но не й приказвам с равнодушен тон, а точно обратното, изразявам ясно емоциите си, говоря с по-завишен тон, в който се усеща обида, т.е. показвам емоциите си такива каквито са, защото едно дете лесно усеща, когато си неискрен.
А и при нас винаги е ясно, че за определени нейни постъпки винаги има едни и същи последици. Но наистина винаги. И това й дава сигурност. И тя дори съзнателно ме пробва. Например, имаме правило, че никога не може да яде/дъвче легнала. Понякога взима солетка, отива на спалнята и ми казва "легнала", гледа ме в очите и аз й казвам, "...не, не яж легнала, защото ще ти взема солетата!" И тя се изправя, като е видимо доволна, че е получилка за отговор не.
С две думи идеята ми е, че ако си искренна и честна с детето, не го лъжеш, никога и за нищо, винаги си постоянна в действията си, то ще те уважава.

Има е крещящи БЕБЕТА. Те в никакъв случай не показват инат и агресия.
Отговорът на въпроса ти за мен е - проява на ХАРАКТЕР!

Крещи ,защото не е чуто и така е свикнало....
 Нервни родители с нервни деца.

Не мисля че е агресия, по скоро инат.  Може би на детето му липсва нужното внимание> Всичко си има причина и  е добре да се изясни, защо  то така се държи.

Въпроса с уважението при децата стои по същия начин , както стои и при възрастните .
Ако ти самата се уважаваш и другите го правят!
Там е работата , че за децата си понякога сме склонни да правим компромиси
/ поне аз / , което разбира се не е правилния подход.
На 2,2 си признавам, че и аз отвличах внимание ако сме на публично място.
В подходяща среда - просто не обръщах внимание .
Никой не играе сценки без публика 

здравейте мами, възможно ли е бебе на 4 месеца да проявява характер, грижим се за нея, живее на хубаво място има си всичко,храна ласки махка баща, играчки, люлка и т.н.,но много обича да крещи силно и да вика,понякога и реве но за кратко,по скоро крещи недоволно.,не мога да разбера защо го прави,предлагам да яде=не иска, обикновенно когато и се спи е така,давам водичка единствения вариант е да е полуседнала в мен и млъква и разбира се да обикалям из стаята...това инат ли е ,характер ли е? възможно ли е едно толкова малко създание вече да ни манипулира...ами не ми се мисли какво ще стане като порастне, баща и се кара ,но тя не разбира и се смее...а за съня...ужас не мобже да заспива и не може- най лесно стаав като и дам да суче,но понякога дори и това е без шанс...

, не е инат. Просто 4-месечната ви щерка е открила гласи си, и се кефи да вика

Блонди го е казала още на първа страница. Аз, понеже не четях книги, нито пишех в БГ мамма по времето, когато децата ми бяха малки, изобщо не знаех нито за бебешки пубертет, нито за опити за привличане на внимание, нито за израз на някакви дефицити. Затова си карах по моему и много бързо им премина пубертета и на двамата.

Дъщеря ми е на 1г. 5м. и в момента май преминаваме през подобен период. До скоро почти никога не плачеше, за тръшкане и дума не можеше да става. Но последния месец и нещо сякаш някой ми подмени детето. Започна да се тръшка за щяло и не щяло, много ме щипе, дере, бърка в очите на всички ни. В парка също бърка в очите на децата, бута ги да им вземе играчките, ужас. Надявам се обаче това да е просто поредният период, свързан с израстването им и се моля да отмине скоро. Аз разбира се се карам, в смисъл повишавам тон, че да разбере, че нещо не е наред, показвам й, че 'мама се сърди'. Но за съжаление май колкото и други неща да разбира, за това все още не й увира главата или така й изнася на захитрялата маймунка. Понякога когато се скарам има обратния ефект - започва да се инати и още по-свирепо да блъска, дере, щипе, мрънка. Ако пък говоря спокойно седи и ми се хили, приема всичко като игра. И аз не знам как е редно да процедираме в такива случаи, но предполагам времето ще покаже.  


И аз благодаря за линка!!! Отдавна искам да прочета тази книга, но все не стигам да я търся по книжарници.

Абсолютно съгласна! Всяко дете е различно и далеч родителят не е винаги и на всяка цена 'виновникът' за емоционалността на детето му.   Интересно ми е като така с лека ръка се казва 'ами като оставяте детето да ви се налага и тръшка, така ще е', как вие, които го казвате процидирате, че да се обясни на толкова малко дете, че греши и това, което прави е неправилно? Ако има ЕДНА рецепта за ВСИЧКИ деца, и аз я искам!

Moята рецепта е "спокойствие". Аз съм отгледана по този начин- нямам спомени някой да ми се е карал като дете. Успях да наложа тези принципи в семейството си и се опитвам така да гледам дъщеря си. Не повишавам тон. Освен да я изнервя допълнително с това, не виждам какво друго ще постигна. Напоследък прави опити за тръшкане, но забелязвам , че това винаги съвпада с моменти, в които вече е много гладна или й се спи. Първата ми задача е да задоволя потребностите й .Нормално е , когато на едно дете му се спи, да е криво. Не мога да очаквам да се държи като голям човек. Но в такъв момент не виждам полза постоянно да вървя след нея и да повтарям "не".
Ако мрънка за нещо, не виждам причина защо да не й го дам, след като в момента явно й е интересно. Компромис не правя единствено с потенциално опасни неща.
Истинско тръшкане все още не сме имали, но мисля, че по-скоро бих й отвлякла вниманието, от колкото да се карам.

Нито проява на инат, нито на агресия, а просто фаза в развитието на детето.
Има много книги за фазите в развитието на детето. Гледам вече са ти препоръчали. Прочети някоя от тях за да знаеш на каква възраст какво те очаква. 2,3 години си е времето на тръшканизите и истериите 

Чакам го да се накрещи,като гледам да изглеждам спокойна ( не всеки път става), а след това като на възрастен му обяснявам, защо нещото, за което крещи може или не може. Не е задължително да ме разбере. В последствие обаче много често се случва детето да ми обяснява само "зашо не се прави така". С този "метод" съм си спестила доста тръшкане от фазата на "бебешкия пубертет   Погрешно е то като крещи и ти да му крещиш или да го плеснеш или другата крайност да отидеш например в другата стая.
Също е важно да си консеквентна в действията си и в това кое е позволено и кое не. Ако веднъж му разрешаваш нещо , а друг път не, детето се обърква и изпада в гневни фази. Когато синът ми е искал много нещо , което не може, защото е остро, чупливо, опасно за игра итн. съм подхождала така- държа предмета, който иска и му казвам, че може да го пипне, да го подържи и после трябва да го оставим на мястото му, защото с него не се играе. Това го е задоволявало напълно и така свикна, когато иска нещо и аз му казвам, че не може да ми казва " Дани пипне само". Давам му да пипне и после няма рев, тръшкане, истерии...
Дано някой от съветите ми да ти влезе в полза.

Моето дете също е изключително емоционално, много лесно възбудимо и съответно е склонно към такива истерични проблясъци. Та на емоционалното си дете отговарям с умерени, да не кажа обрани емоции в къщи и спокойна, ненатоварваща среда. Естествено има моменти, в които емоциите са необходими и неизбежни, но в по-голямата част от времето се старая да не го превъзбуждам с прекалено силно изразени емоции. Винаги след прекалено емоционално общуване следват и сцени, пак казвам, говоря за ежедневното си общуване с детето, не за специални такива.