Тема за споделяне: психологическият стрес и натоварване

Аз след днешния преглед хем мъничко се зарадвах, хем надделява песимизма, че надало ще стане.То и лекарят си ми каза така-надали този месец ще стане.
Почти всеки ден минавам покрай Шейново и чувам бебоците как реват, разни бременни се разхождат. И все гледам с жаден поглед, днес нарочно минах през докторската градина. Много ми е тъпо... Даже не толкова ми е тъжно, ами съм леко раздразнена и взе да ми става досадно.

Не очаквайте винаги да сте оптимисти. Нямаше да см хора, ако не се срутвахме от време на време. Моята тактика е в такива моменти да се обградя с приятелите, които знаят и реагират нормално (май това се оказа една единствена приятелка), да се осамотя за половин час, за да се нарева, да си пусна сдухваща музика, абе давам си воля и след това щеш не щеш излизаш, изкарал си си всичко.

Избягвам да ходя по детски площадки, да се виждам с приятелки с бебета и деца. Омръзна ми да слушам колко ми "отива" да нося бебе, колко хубаво е да си направиш едно, как това е смисълът на живота. Вчера се ядосах на майка си. Тя тръгна да ми обяснява как децата са смисълът на живота. Тогава ако не успея да я снабдя с внуче да се самоубивам ли? Защото без дете животът ми ще е безсмислен? Да, прекрасно е, но не трябва да се забравя, че не всичко опира само до това, не съм крава за разплод и няма да срутя останалата част от живота си - брака си, професията си, дома си, хобитата си и талантите си, ако бебето не стане. Надяваме се да стане, разбира се, правим всичко, което трябва, за да стане. Ноименно другите неща в живота ми успяват да ме задържат в относително добро психическо здраве.

Aз не очаквам винаги да съм оптимист, но за съжаление напоследък много се натъжих и най-лошото е, че това започва да ми пречи на работата. Хич не ми се работи, ама хич, една съм отвеяна и само за това мисля! И на мен постоянно някой ми напомня, че вече ми било време да стана майка и аз съм съгласна с тях, ама , а де?

Аз току що преодолявам, поредното си разочарование и психически срив на организма, определено този месец имах повече надежди за всичко предстоящо, но уви теста направен преди час и половина срина всяка надежда!!! Не виждам смисъла на нищо случващо се около мен и определено не знам колко дни/седмици ще са ми нужни да се възстановя отново...пак обвинявам себе си, ядосана съм на всички, имащи вече своите слънчица или чакащи ги скоро да се появят, обвинявам Бога, че ми отнема тази неземна радост да стана майка /поне на този етап от живота ми/ и не спирам да се питам ЗАЩО ТОЧНО АЗ?!?! Нужно ли е всеки месец да минавам през това и какво още трябва да променя в начина си на живот за да сбъдна тази мечта? Ужасно се чувствам...само вие можете да ме разберете...

Ооооо, да, разбирам те прекрасно, аз съм в същото състояние в момента, не искам да прочета дори за поредния положителен тест. Нека момичетата не ме разбират погрешно, радвам се за всяка една, която е успяла по пътя, дори се чувствам ужасно от факта какви мисли ми минават през главата, като например "ето, тя успя за два месеца, а аз?", "по-заслужила ли е циганката с десетте ча'вета от мен". За малко да кажа на моя мъж, че няма смисъл да опитваме повече, че зарязвам всичко и съм дотук, ако ще си прави деца, ще е сам Представям го смешно, но не е.
Това е гняв, който се връща постоянно и не мога да го преодолея. Буци, не знам какво да кажа, освен, че и това минава, след това се стягаме и продължаваме. Като ми дойде ще се радвам дори, че мога да направя нещо - да пусна тестове, да пия хапчета, да пробвам медитации, ако щеш, нещо, каквото и да е. Тази проклета надежда, че нещичко може да помогне не ме оставя намира. Ама като видиш поредния отриателен тест и всичко се срива. Преживяването е ужасно.

Ох много се притеснявам да пиша тук, но с риск да прозвуча лицемерно или пък дори да не ме искате тук в момента искам да кажа, че напълно ви разбирам. Аз макар и в момента да вися на кантара с тези 2 чертички, съм имала много дълги години самота и страдание преди да се запозная с моят мъж, да се оженим и така. Все пак съм на 33 и доста сърдечна болка съм изпитала макар и в малко по-различен аспект, но не толкова, защото аз много исках семейство или поне нормална, истинска връзка. И много добре са ми познати тези чувства на завист, която не я искаме, но е неизбежна и човешка. Много тежи когато около теб сякаш на всички им се сбъдват мечтите за всичко, а при теб месеците и годините си минават. Така че аз лично не те разбирам погрешно, но пък и знам, че каквото и да кажа, да напиша и тн ще изглежда лицемерно. Не ми се сърдете.
Аз пък не знам с кой и къде да споделя какво изпитвам точно в момента. ...

Тук е мястото и се радвам, че не ни разбираш погрешно. Радваме се, наистина. Просто паралелно с радостта го има и другото. Стискам ти палци двете чертички да са все по-плътни. Предполагам, че сега си уплашена. Като си мисля как ли бих реагирала аз като разбера все повече се убеждавам, че няма да е радост. Ще се притесня дали съм направила правилното решение, защото сега вече няма накъде да бягам и трябва да си понеса отговорността (финансова, емоционална, всякаква). Ще се притесня след като най-накрая е станало дали всичко ще е наред и дали няма да го загубя, ще променя живота си изцяло, ще спра да работя, сигурно, от страх.

Оххх, да, наистина ти си невероятен човек щом при всичкото разочарование намираш добри думи и за мен. Аз в момента съм много притеснена, неспокойна, толкова е рано ... чувствам се без никакъв контрол над нещата. За момента сякаш още нямам притеснения дали ще се справим, а просто силно всичко да е наред и с мен и с евентуалното ни бебе. Не знам как да променя точно живота си освен да се напъна да правя всичко което мисля, че трябва и да съм спокойна. Снощи се приспивах с някаква мантра, че женските ни тела са направени перфектно да понесат всички тези емоции, преживявания, промени. Дано да ни слушат и да сбъднат мечтите ни.

Estlar, Буцигном съжалявам много, разбирам болката ви отлично!
Буцигном и аз мисля всеки път същите тези неща, които си написала -без никаква разлика. Естлар беше написала, че не трябва да обвиняваме Бог, но аз го правя, когато ми е много тежко, надявам се да ми прости.
Елена ,даже по край твоите вълнения по едно време се усетих, че вече не съм толкова тъжна, колкото бях и не мисля само за това, че не става.

Аз и Бог имаме дълги години философски спорове, от които научих много, най-вече, че наистина не знаем нищо за него. Вярвам, че го има, вярвам че насочва, а не управлява живота ни, вярвам, че се опитва да достигне до нас по много начини, но понякога сме твърде безчувствени, да го видим. Религия буквално означава "възстановяване на връзката". Ние не нямаме връзка с Бог и религията се опитва да я възстанови. Нещо такова мисля и аз, че той и намеренията му и методите му са абсолютно непознаваеми за нас, така че не можем да го обвиняваме за нищо. Ако беше човек, да го съдя, но аз не мога да го разбера, затова просто се опитвам да съм добър човек според неговите правила (които са едни и същи, независимо дали го наричат Иисус, Аллах или Яхве). Пък един ден сигурно всичко това през което светът и хората минават ще ми се изясни, но за това трябва да съм на много по-високо ниво от това, на което съм сега. Така се помирих с Бог. Разбрахме се, че не се разбираме и чакаме да се запознаем

Почти на същото мнение съм като теб като изключим това в скобите и края със запознаването. То по-скоро е опознаване и е процес, което изисква много време и търпение.
Ще се опитам да се върна и изчета пропуснатите постове.

Аз забременях след 2 години опити. Чувствах се също като вас. Задавах си въпросите "Защо ние?", "Защо на хора, които не искат деца, им се случва без да искат, а при нас нищо?" и т.н. При нас проблема беше при бащата, забременяването - малко чудо. В момента съм от другата страна. Имаме приятели, които също от много време правят опити, имат и един неуспешен опит инвитро. Много неудобно се чувствам, когато съм с тях. Винаги си мисля, как ли се чувстват, особено жената? Дали си задава въпросите, които и аз си задавах преди? Знам, че се радват за нас, така както аз съм се радвала на другите ни приятели с деца, но съм сигурна, че се питат: А ние кога ще бутаме количка? 

По-скоро се пита кога ще имам деца и аз.    Тъжна тема, постоянно ни преследва обаче. Аз сега съм в застой и тъпчене с лекарства дано поне помогнат. Добре, че е тази тема че да има и къде да пиша. Няма да правим бебе поне 40 дни...голямо чакане и трудности по лекари ме чакат, като знам какво мъчение е за мен посещението при лекари и ми се плаче само при мисълта.

Oх, Съншайн съчувствам ти истински, да знаеш! Аз утре ще си запиша час за следващата седмица за гинеколог и да започваме с изследванията - хем искам да разбера какъв е проблема, ако има такъв, хем ужасно ме е страх, какво ще ми каже, дали проблемът няма да излезе сериозен!
Все още не мога да повярвам, че стигнах до фазата да ходя по лекари, надявах се, че нещата ще наредят в разумни срокове, но уви!!!

Здравейте и от мен  С някои от вас вече се познаваме, а други съм срещала в теми които следя.
Първо искам да благодаря на Estlar за това, че създаде тази тема - намирам я за изключително полезна, особено за жените, които не пишат активно по една или друга причина.
Ние опитваме вече повече от година и половина. С установен мъжки фактор сме, но и при мен хормоните не са съвсем добре. Общо взето в момента се намираме в етап, след който ще разберем как ще продължим и дали ще пристъпим към асистирана репродукция.
Пътят на двойките с репродуктивни проблеми е по-особен: всички започваме с надежда и дори с  малко страх, че ще успеем още с първите опити (ами ако е станало сега, дали ще можем да отидем на почивка), строим розови кули от захарен памук в представите си (искам момиченце с руси букли, родено точно преди моя/ на мъжа ми рожден ден). После започваме да си задаваме въпроса "защо не става? Нашите приятели вече очакват своето дете...". Следват и останалите етапи, които Estlar е описала така добре. Но има и още една - срам. Срам да споделиш с близките си, с приятелите си.
За съжаление се оказа, че повечето от приятелите ни се сблъскват със същите проблеми като нас, но са се срамували да споделят за проблема. Започнаха да споделят с нас едва тогава, когато ние открито започнахме да говорим по темата стерилитет. Осъзнаването, че не си сам и има с кого да споделиш  наистина помага и се радвам, че мога да помогна на приятелите си със съвет за специалист или просто с приятелско рамо. Но също така знам, че моята подкрепа няма да даде пълна утеха на приятелките ми, докато те самите не прегърнат рожбите си.
Истината е, че през колкото и етапа да преминеш, а аз за тази година и половина преминах през всички, независимо как са наречени, болката никога не изчезва, просто става поносима. Надявам се един ден, когато и аз прегърна детето си, раната в душата ми да зарастне, а дотогава мога само да съм благодарна за това изпитание, което ми помогна да израстна в собствените си очи и ме научи да оценявам всеки миг, който ни е предоставен.